Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
Автор Орсън Скот Кард
Първо издание 1985 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Tor Books
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Страници 384
Поредица "Ендър Уигин"
Следваща Говорителят на мъртвите

Издателство в БГ „Роял 77“, Варна (1993)
Преводач Виолета Чушкова
ISBN ISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава девета
Лок и Демостен

— Не ви повиках тук, за да губим време. Как, по дяволите, компютърът направи този гаф?

— Нямам представа.

— Как е могъл да открие снимката на брата на Ендър и да я покаже сред обичайния пейзаж на Царството на феите?

— Полковник Граф, аз не съм присъствал, когато са програмирали тази игра. Зная само, че никога досега компютърът не е отвеждал никого дотам. Царството на феите е и без туй доста странно място, но това вече не е и Царството на феите. Това място е отвъд Края на света и…

— Имената на тези места са ми известни. Не знам само какво означават.

— Царството на феите бе програмирано. То се споменава в още няколко игри. Но за Края на света не знам нищо. Изобщо нямаме опит с това място.

— Не искам компютърът да въздейства по такъв начин на съзнанието на Ендър. Питър Уигин е най-значимата фигура в неговия живот, с изключение може би на сестра му Валънтайн.

— Но мисловната игра е предназначена да развива децата, да им помага да откриват светове, където да се чувстват добре.

— Вие май не разбирате, майор Имбу? Аз не искам Ендър да се чувства добре в Края на света. Нашата работа тук е да ни става зле от Края на света.

— Краят на света в тази игра не означава задължително края на човечеството във войните с бъгерите. За Ендър това място има съкровено значение.

— Хубаво. И какво е това значение?

— Нямам представа, сър. Аз не съм Ендър. Попитайте него.

— Майор Имбу, аз питам вас.

— Възможни са хиляди обяснения.

— Опитайте да формулирате поне едно.

— Вие непрекъснато изолирахте момчето. Може би Ендър си мечтае за края на този свят, света на Военното училище. Или може би става въпрос за края на света, в който е израснал като малко момче, за неговия дом. Или това може да е начинът да забрави за страданията, които е причинил на много деца тук. Ендър, както знаете, е чувствително дете, но той нанесе немалко телесни повреди и може би мечтае за края на този свят.

— А може и да е нещо съвсем друго.

— Мисловната игра е връзка между дете и компютър. Те заедно създават приказки. Приказките са истински, в смисъл, че отразяват действителността от живота на детето. Това е всичко, което знам.

— А пък аз ще ви кажа онова, което аз знам, майор Имбу. Не е възможно тази снимка на Питър Уигин да е била взета от нашите файлове тук, в училището. Откакто Ендър е при нас, ние не съхраняваме никаква информация за него — нито в компютъра, нито някъде другаде. А тази снимка е правена наскоро.

— Но той е тук едва от година и половина, сър, колко може да се е променил брат му?

— Сега прическата му е съвсем различна. Разполагам с негова скорошна фотография, доставена ми от Земята за сравнение. Единственият начин тукашният ни компютър да си достави тази снимка е да я изиска с официална заявка от компютър на Земята. И то от компютър, който не е свързан с МФ. А за такова нещо е необходимо да имаш право на официална заявка. Не може да се отиде просто така в област Гилфорд в Северна Каролина и да се грабне някаква снимка от училищните файлове. Някой от Военното училище упълномощавал ли ви е да доставите тази снимка?

— Вие не сте наясно, сър. Компютърът в нашето училище е само част от информационната мрежа на МФ. Ако ние поискаме някаква снимка, трябва да подадем официална молба, но ако програмата на мисловната игра реши, че снимката е необходима…

— Може просто сама да си я достави.

— Е, не за щяло и нещяло. Само когато става въпрос за доброто на детето.

— Да, случаят е точно такъв. Но защо? Неговият брат е опасен — той бе отхвърлен за тази програма, защото е едно от най-злите човешки същества, на които сме попадали. Защо може да е толкова важен за Ендър? Защо, след толкова много време?

— Честно казано, не знам, сър. А програмата на мисловната игра е направена така, че не може да ни съобщи. Всъщност дори и самата тя може да не знае. Тази територия е бяло петно за нас.

— Искате да кажете, че компютърът решава това в процеса на работа?

— Би могло да се каже така.

— Е, от това ми стана малко по-леко. Мислех си, че само аз постъпвам така.

 

Валънтайн отпразнува осмия рожден ден на Ендър сама, сред дърветата в задния двор на новия им дом в Грийнсбъро. Тя очисти на едно място боровите иглички и листата и написа с клонче на земята името му. После направи индианска колибка от вейки и иглички и запали малък огън. Пушекът от него се изви нагоре, сред клоните на дърветата и боровете. Мини през целия космос, рече тя тихичко. Чак до Военното училище.

Писма така и не пристигнаха, а доколкото им бе известно, написаните от тях писма също не бяха стигнали до Ендър. Когато го отведоха, татко и майка сядаха на масата и на всеки няколко дни му набираха по едно дълго писмо. Скоро обаче започнаха да го правят веднъж седмично, а след като не пристигнаха отговори, веднъж месечно. Сега се навършиха две години от заминаването му, но писма така и не получиха, абсолютно никакви и никой вече не си спомняше за рождения му ден. Той е мъртъв, помисли си тя отчаяно, защото ние го забравихме.

Но Валънтайн не бе го забравила. Тя внимаваше родителите й да не разберат, а най-вече дори и не намекваше пред Питър колко често си мисли за Ендър и колко често му пише писма, на които той нямаше да отговори. И когато татко и майка им съобщиха, че напускат града и ще се местят чак в Северна Каролина, Валънтайн разбра, че те вече не очакват да се видят отново с Ендър. Така напуснаха единственото място, където той знаеше, че може да ги намери. Как щеше да ги намери тук, сред тези дървета, под това променливо и начумерено небе? Ендър винаги бе живял сврян в някакви коридори и ако все още се намираше във Военното училище, там имаше още по-малък достъп до природата. Как би се оправил в тези гори?

Валънтайн знаеше защо бяха дошли тук. Преместиха се заради Питър, защото мама и татко се надяваха, че животът сред дърветата и животинките, животът сред природата, може би щеше да окаже благотворно влияние върху техния син, чийто странен характер ги плашеше. И резултат имаше. На Питър веднага му допадна общуването с природата. Дълги разходки, в които редуваше ту гъстата гора, ту ширналото се поле. Понякога не се прибираше по цял ден — само с чина си и един-два сандвича, напъхани в раницата на гърба, и с едно ножче в джоба.

Но Валънтайн знаеше. Беше видяла наполовина одрана катеричка с лапички и крачета разпънати и забити с клечки в земята. Представи си как Питър я бе уловил в капана, как я бе разпнал, как после внимателно, без да разпаря корема й, бе отделил и обелил кожата и как бе наблюдавал мускулите да се свиват и гърчат. За колко ли време бе умряла катеричката? И през цялото това време Питър бе седял наблизо, облегнат на дървото, в което вероятно е била хралупата на катеричката, и си е играл с чина, докато животът на катеричката бавно я е напускал.

Първоначално тя бе ужасена и едва не повърна на вечеря, като гледаше как Питър си похапва и разговаря весело. Но по-късно размисли по този въпрос и осъзна, че това вероятно представлява за Питър някаква магия, някакво жертвоприношение, което, подобно на нейните малки огньове, успокояваше тъмните сили, които се домогваха до душата му. По-добре да измъчва катерици, отколкото други деца. Питър винаги бе стопанисвал грижливо нивата на болката — засявал бе семената на болката, подхранвал бе почвата и бе поглъщал лакомо реколтата още с узряването й. По-добре да я поема в тези малки дози, отколкото да я причинява с упорита жестокост на децата в училище.

— Образцов ученик — казваха учителите. — Де да имахме още сто такива като него в училище. Непрекъснато учи, предава навреме всички задания. Обожава учението.

Валънтайн обаче знаеше, че това е измама. Питър обичаше да се учи наистина, но не бе научил абсолютно нищо от учителите. Той научаваше всичко необходимо от чина си у дома, като проникваше в книгохранилища или информационни бази, като размишляваше и най-вече като разговаряше с Валънтайн. Въпреки това в училище се държеше така, сякаш много го вълнуваше детинският урок, който предстоеше да вземат. Или пък, ах, не, не може да бъде, никога не съм и допускал, че отвътре жабите изглеждали именно така, казваше той, а след това у дома се залавяше с изграждането на клетъчните структури в организмите посредством филотичното съпоставяне на ДНК. Питър бе цар на ласкателствата и всички негови учители се подвеждаха.

Но въпреки всичко нещата сега вървяха добре. Питър вече не се биеше, не малтретираше никого. Разбираше се с всеки. Това бе един нов Питър.

Всички повярваха в това. Татко и мама го казваха толкова често, че на Валънтайн й се искаше да им изкрещи. Това не е никакъв нов Питър! Това е същият онзи Питър, само че е станал по-умен.

Колко умен ли? По-умен от теб, татко. По-умен и от теб, майко. По-умен от всеки, когото познавате. Но не и по-умен от мен.

— Тъкмо решавах — заговори Питър — дали да те убия, или не.

Валънтайн се опря о ствола на бора — от малкия й огън бяха останали няколко тлеещи въгленчета.

— Аз обичам и теб, Питър.

— Толкова лесно ще стане. Ти винаги палиш тези глупави малки огньове. Само трябва да те бутна и ще изгориш. Ти си такава светулка.

— А пък аз си мисля да те кастрирам, както си спиш.

— Не е истина. Ти мислиш за такива неща само когато си с мен. Аз изваждам на бял свят най-добрите ти качества. Не, Валънтайн, реших да не те убивам. Реших, че ти ще ми помогнеш.

— Така ли? — Допреди няколко години Валънтайн би се ужасила от заплахите на Питър. Сега обаче не се страхуваше толкова. Не че се съмняваше, че той е в състояние да я убие. Не можеше да измисли нищо толкова ужасно, че Питър да не може да го направи. Знаеше и това, че Питър не е луд, не и в този смисъл, че да не може да се владее. Той се владееше много по-добре от който и да е друг. С изключение може би на нея. Питър можеше да отлага и изчаква толкова дълго, колкото е необходимо, можеше да прикрива всяко свое чувство. Ето защо Валънтайн знаеше, че той не може да й причини зло в пристъп на гняв. Би го сторил само ако ползата от това оправдаваше риска. А не беше така. Именно поради тази причина Валънтайн предпочиташе Питър пред останалите хора. Той винаги, абсолютно винаги се ръководеше от своя интелигентен егоизъм. И така, искаше ли да си осигури безопасност, трябваше само да се погрижи Питър да има повече интерес да я запази жива, отколкото да я убие.

— Валънтайн, нещата вървят към своята кулминационна точка. Напоследък следя движението на войските в Русия.

— За какво говорим?

— За света, Вал. Чувала ли си за Русия? Една огромна империя? А за Варшавския договор? Владетелите на Евразия — от Холандия до Пакистан?

— Те не публикуват данни за движението на войските си, Питър.

— Естествено. Само че публикуват разписанията на товарните и пътническите си влакове. Програмирах чина си да анализира тези разписания и да изчисли кога по същите тези железопътни линии се движат и влаковете, превозващи тайно войски. Накарах го да обработи данните за последните три години. През последните шест месеца тези превози се увеличават. Значи се готвят за война. За война по суша.

— Ами Лигата? Ами бъгерите? — Валънтайн нямаше представа за какво точно намеква Питър, но той много често подхвърляше по този начин теми за разискване и двамата обсъждаха заедно някои световни събития. Той я използваше, за да подложи на проверка и изясни представите си. В хода на разискванията тя внасяше яснота и в собствените си мисли. Валънтайн откри, че докато много рядко се съгласяваше с Питър за това, какъв трябва да бъде светът, те още по-рядко имаха разногласия по въпроса, какъв всъщност беше светът. Бяха станали завидно сръчни при отсяването на вярната информация от разказите на безнадеждно невежите, наивни новинари. „Новинарското стадо“, както ги наричаше Питър.

— Полемархът е руснак, нали така? И той много добре знае какво става с флота. Или ще се установи, че бъгерите изобщо не представляват заплаха, или че ще трябва да се води голяма война. Но дори да се води война с бъгерите, тя ще свърши. И те се готвят за след войната.

— Ако прехвърлят войски, това сигурно става със знанието на Стратегоса.

— Всичко това е вътрешна работа в рамките на Варшавския договор.

Тези новини бяха тревожни. Фасадата на мира и сътрудничеството бе запазена непокътната още от началото на войните с бъгерите. Откритието на Питър бе цялостно нарушаване на световния ред. Тя мислено си представи, ясно като спомен, картината на света преди натрапения им от бъгерите мир.

— Значи връщаме се там, откъдето започнахме.

— С някои малки промени. Благодарение на защитните устройства никой вече не се вълнува от употребата на ядрените оръжия. Вече ще се избиваме наведнъж по хиляди, вместо по милиони. — Питър се усмихна. — Вал, това неизбежно щеше да се случи. Точно сега е създаден огромен международен флот и армия, в които американците имат превес. Когато войните с бъгерите свършат, цялата тази военна сила ще изчезне, защото изграждането й е основано върху страха от бъгерите. Изведнъж ще се огледаме и ще открием, че от старите ни съюзници вече няма никой, че са били избити и затрити, всички освен един — Варшавският договор. И тогава доларът ще започне война срещу пет милиона лазера. Ние ще имаме Астероидния пояс, но те ще имат Земята, а без Земята доста бързо ще ни свършат стафидите и целината.

Онова, което най-много безпокоеше Валънтайн, бе, че Питър изобщо нямаше вид на човек, който се тревожи.

— Питър, защо имам чувството, че гледаш на това като на златна възможност за Питър Уигин?

— За двама ни, Вал.

— Питър, ти си на дванайсет години. Аз съм на десет. За хора на нашата възраст има една специална дума. Наричат ни „деца“ и се отнасят към нас като към мишлета.

— Само че ние не разсъждаваме като останалите деца, нали, Вал? Ние не разговаряме като другите деца. И най-вече не пишем като останалите деца.

— За разискване, започнало със закана за убийство, Питър, ние май се отклонихме от темата.

Въпреки това обаче Валънтайн се улови, че се вълнува. Писането бе нещо, което се отдаваше по-добре на Валънтайн, отколкото на Питър. И двамата знаеха това. Питър дори го бе споменал веднъж, когато бе казал, че той винаги вижда у хората онова, което те най-много мразят у себе си, и можел да ги унижава, докато Вал винаги виждала онова, което другите най-много харесват у себе си, и можела да ги ласкае. Беше цинично казано, но бе вярно. Валънтайн можеше да убеждава останалите да възприемат нейната гледна точка — можеше да ги убеди, че искат онова, което тя иска да искат. От друга страна, Питър можеше да ги накара да се страхуват от онова, от което той искаше да се страхуват. Когато той за първи път спомена това пред Валънтайн, тя се възмути. Искаше й се да вярва, че я бива да убеждава хората, защото е права, а не защото е умна. Но колкото й да си повтаряше, че никога не е искала да манипулира хората, както правеше това Питър, беше й приятно да знае, че може посвоему да оказва влияние на другите. И не само да им внушава какви да са постъпките им. Тя можеше да им внушава какви да са и желанията им. Срамуваше се, че тази нейна власт над другите й доставя удоволствие, и въпреки това се улавяше, че я използва понякога. Да накара учителите, както и другите ученици, да направят онова, което тя иска. Да убеди мама и татко да възприемат нещата от нейната гледна точка. Понякога можеше да въздейства дори и на Питър. Това бе най-страшното нещо — тя разбираше отлично Питър и мисловната й връзка с него бе достатъчно добра, за да проникне в съзнанието му. У нея имаше много повече от Питър, отколкото се осмеляваше да си признае, макар и да дръзваше да мисли по този въпрос понякога. Ето какво си мислеше тя, докато Питър говореше: Ти мечтаеш за власт, Питър, но аз, посвоему, имам повече власт от теб.

— Напоследък се занимавам много с история — продължи Питър. — Изучавах разни неща във връзка с моделите на човешкото поведение. Понякога настъпват периоди, когато светът се преустройва, и тогава добре подбраните и казани на място думи могат да променят света. Помисли си само какво е направил Перикъл в Атина или Демостен…

— Да, успели са на два пъти да разрушат Атина.

— Перикъл — да, но Демостен е бил прав по отношение на Филип…

— Или го е провокирал…

— Разбираш ли? Ето това правят обикновено историците — усукват по въпроса за причина и следствие, когато цялата работа е в това, че има периоди, когато светът се променя и добре подбраният глас, издигнал се на добре подбраното място, може да направи чудеса. Томас Пейн и Бен Франклин например. Бисмарк. Ленин.

— Това не са равнозначни случаи, Питър — сега тя просто по навик не се съгласяваше с него. Разбираше какво има предвид Питър и си мислеше, че всичко това вероятно бе възможно.

— Не съм и очаквал да ме разбереш. Ти продължаваш да вярваш, че учителите знаят нещо, което си заслужава да се научи.

Разбирам повече, отколкото си мислиш, Питър.

— Значи се виждаш като един нов Бисмарк, така ли?

— Виждам се като човек, който знае как да насажда идеи в общественото съзнание. Никога ли не си измисляла някакъв израз, Вал, някаква умна фраза и да си я казвала, а после, след две седмици или месец, да чуеш как някой възрастен я казва на друг, без и двамата да ги познаваш? Или да я чуеш в някой видеофилм, или да я уловиш по някоя информационна програма?

— Винаги съм смятала, че съм я чувала и преди и само си въобразявам, че съм я измислила.

— Грешка. В целия свят има две или три хиляди души, умни колкото нас, сестричке. Повечето от тях се трудят някъде, за да си изкарат насъщния. Преподават на бедните копелета или се занимават с изследователска работа. Само неколцина от тях имат достъп до структурите на властта.

— Предполагам, че ние сме сред тези щастливци.

— Смешно колкото еднокрак заек, Вал.

— Каквито несъмнено има поне няколко в горите наоколо.

— И си подскачат в спретнати кръгчета.

Валънтайн се засмя на отвратителната картина и в същия миг намрази себе си, задето бе помислила, че това е смешно.

— Вал, ние можем да изречем думите, които две седмици по-късно всички ще повтарят. Няма нужда да чакаме, докато пораснем и започнем да се трудим на някое поприще.

— Питър, та ти си едва дванайсетгодишен.

— Не и за информационните мрежи. По тях мога да се назова както си искам, ти също.

— Но по мрежите ние недвусмислено сме регистрирани като ученици и дори не можем да участваме в истинско обсъждане, освен като публика, което означава, че няма да ни разрешат дори да си отворим устата.

— Имам план.

— Ти винаги имаш.

Преструваше се на равнодушна, но внимателно нададе ухо.

— Можем да се появим по мрежите като пълноправни граждани, с каквито имена си изберем, ако татко ни впише в своя граждански пропуск.

— А каква причина ще му изтъкнем? Ние си имаме ученически пропуск. Какво ще му кажем, че ни трябва граждански пропуск, за да завладеем света?

— Не, Вал, аз нищо няма да му казвам. Ти ще му кажеш колко се тревожиш за мен. За това, колко много се старая в училище, но че според теб подлудявам от това, че не мога да разговарям с някой интелигентен човек, че всеки ми говори отвисоко, защото съм малък, че никога не успявам да водя свестен разговор с връстниците си. Можеш да докажеш, че това ми причинява стрес.

Валънтайн си припомни за умрялата катеричка в гората и осъзна, че дори и това й разкритие е част от плана на Питър. Или поне го е направил част от плана си, след като се е случило.

— Така ще го придумаш да ни упълномощи да ползваме неговия граждански пропуск. За да се явим там под друга самоличност, да скрием факта, че сме още малки, така че хората да ни засвидетелстват интелектуалното уважение, което заслужаваме.

Валънтайн можеше да оспорва идеите му, но не и тази. Тя не можеше да му каже: А какво те кара да мислиш, че заслужаваш уважение? Тя бе чела за Адолф Хитлер. Запита се какво ли е представлявал на дванайсетгодишна възраст. Не е бил толкова умен, не и колкото Питър, но страстно е жадувал за уважение, да, вероятно е било точно така. И как ли щеше да се е отразило на света, ако в детството си е бил грабнат от трансмисията на вършачка или стъпкан от кон?

— Вал — рече Питър, — знам какво си мислиш за мен. Мислиш си, че аз не съм добър човек.

Валънтайн го замери с една борова игличка.

— С тази стрела пронизвам сърцето ти!

— Отдавна се канех да дойда да си поговорим. Но все ме беше страх.

Тя пъхна игличка между устните си и като изду бузи, я изстреля срещу него. Игличката се заби досами краката й.

— Още един неуспешен изстрел. Защо се правеше на слаб?

— Вал, страхувах се, че няма да ми повярваш. Че няма да повярваш, че мога да го направя.

— Питър, вярвам ти, че можеш да направиш всичко и че сигурно ще го направиш.

— Но се страхувах повече от това, че ще ми повярваш и ще се опиташ да ме спреш.

— Хайде, Питър, заплаши ме пак, че ще ме убиеш. — Дали той наистина си мислеше, че тя ще се остави да я заблуди с новата си роля на „сладичко и послушно детенце“?

— Знаеш, че си падам по черния хумор. Извинявай. Знаеш, че само те дразня. Нужна ми е помощта ти.

— Ти си точно онова, от което светът има нужда. Едно дванайсетгодишно момче, което да разреши всичките ни проблеми.

— Не е моя грешка, че точно сега съм на толкова. И не е моя грешка, че точно сега се открива тази възможност. Точно сега е времето, когато мога да направлявам събитията. През периодите на промяната в света винаги цари демокрация и човекът с най-добрия глас ще спечели. Всеки си мисли, че Хитлер е дошъл на власт благодарение на армиите си и тяхната нагласа да убиват, и това е отчасти вярно, защото в реалния свят властта винаги се крепи върху заплахата от смърт и безчестие. Но той се е добрал до властта благодарение на словото, на най-подходящите думи, казани в най-подходящото време.

— Тъкмо се канех да те сравнявам с него.

— Аз не мразя евреите, Вал. Не желая да унищожавам никого. Нито пък искам война. Искам светът да запази своята цялост. Толкова ли е лошо това, което искам? Не желая да се връщаме към онова, което е било. Чела ли си за световните войни?

— Да.

— Има опасност отново да се върнем към тях. Или да стане още по-лошо. Да се окажем включени във Варшавския договор. Ето, на това се казва чудесно хрумване!

— Питър, ние сме деца, не разбираш ли? Ходим на училище, растем… — Но дори като му се противопоставяше, тя искаше той да я убеждава. Още от самото начало й се бе искало да я увещава.

Но Питър не знаеше, че вече е спечелил сражението.

— Ако повярвам в това, ако го приема за истина, тогава ще трябва да стоя и да чакам, докато си отиде и последната възможност, и тогава, когато ще съм вече достатъчно пораснал, ще бъде твърде късно. Чуй ме, Вал. Знам какво си мислиш сега и какво винаги си си мислила за мен. Бях зъл и противен брат. Бях жесток към теб и още по-жесток към Ендър, преди да го отведат. Но аз не ви мразех. Обичах и двама ви. Просто трябваше да имам… трябваше да бъда… да ми принадлежи първенството, разбираш ли? За мен това е най-важното нещо. Най-голямата ми дарба е, че мога да виждам къде са уязвимите места на хората, че мога да прозра как да се възползвам от тях, но аз просто виждам тези неща, без дори да полагам усилие. Бих могъл да стана бизнесмен и да ръководя някоя голяма корпорация, ще се боричкам, ще маневрирам, докато се изкача до върха, и какво ще стане тогава? Какво ще имам? Нищо. Аз трябва да управлявам, Вал, да имам власт. Но искам да имам власт над нещо, което действително си заслужава. Например една „ПАКС АМЕРИКАНА“ за целия свят? И ако дойде някой друг, след като сразим бъгерите, ако дойде някой друг, за да ни смаже, той ще установи, че ние вече сме се разпрострели из хиляди светове, че сме в мир със себе си и че никой не може да ни разгроми. Разбираш ли? Искам да спася човечеството от самоунищожение.

Вал никога не бе го чувала да говори толкова искрено. Без капчица насмешка, без следа от неискреност в гласа. Явно, че напредваше като актьор. Или може би наистина бе искрен.

— Излиза, че едно дванайсетгодишно момче и по-малката му сестра ще спасят света, така ли?

— На колко години е бил Александър? А и не мога да постигна всичко това за една нощ. Само ще започна. Ако ми помогнеш.

— Не вярвам, че това, което си направил на катеричката, е част от някакъв план. Мисля, че си го направил, защото обичаш да го правиш.

Най-неочаквано Питър се разрида в шепите си. Вал си помисли, че се преструва, но после се замисли. Нали все пак бе възможно той наистина да я обича и сега, при откриването на тази страхотна възможност, да иска да се покаже слаб пред нея, за да спечели обичта й. Той ме манипулира, помисли си тя, но това не означава, че не е искрен. Когато си свали ръцете, страните му бяха мокри, а очите зачервени.

— Знам — каза той. — Точно от това най-много се страхувам. Че наистина съм чудовище. Не искам да съм убиец, но желанието да убивам е по-силно от мен.

Тя никога не бе го виждала да проявява толкова голяма слабост. Ти си така умен, Питър. Тайничко си трупал слабост, за да я използваш сега, за да ме трогнеш. И все пак слабостта му наистина я трогна. Защото, ако всичко това бе истина, било и отчасти, тогава Питър не бе чудовище, а тя можеше да задоволи своето собствено властолюбие, без да се страхува, че самата тя ще се превърне в чудовище. Тя знаеше, че дори и сега Питър си правеше някакви сметки, но въпреки това той говореше истината. Тази истина бе скрита под дебели пластове, но той ги бе разчупил, докато най-сетне се бе убедил, че Вал му вярва.

— Вал, ако не ми помогнеш, не знам какво ще стане с мен. Но ако си до мен, ако за всичко застанеш плътно до мен, можеш да ме предпазиш да не се превърна в… знаеш какво. В каквото се превръщат лошите хора.

Тя кимна. Ти само се преструваш, че ще споделиш властта с мен, помисли си тя, но всъщност аз съм тази, която има власт над теб, макар и да не го знаеш.

— Добре. Ще ти помогна.

 

 

Веднага щом татко вписа и двамата в гражданския си пропуск, те започнаха да опипват почвата. Избягваха контакти с информационните мрежи, които изискваха да се използва истинското име. Това не бе трудно, защото истинските имена трябваха само когато ставаше въпрос за пари. На тях обаче не им трябваха пари. Трябваше им уважение. И можеха да си го спечелят. С измислени имена и използване на подходящи мрежи те можеха да минат за когото си искат. За старци, за жени на средна възраст, за всекиго, стига да внимаваха как пишат. Хората щяха да се интересуват единствено от думите и от идеите им. Всеки гражданин имаше право на равен старт по информационните мрежи.

За първите си опити използваха случайни имена, а не онези, които Питър бе замислил да ги направят прочути и влиятелни. Никой, разбира се, не ги канеше на значими национални и международни политически форуми — там те щяха да бъдат само публика, докато не бъдат официално поканени или избрани да участват. Но се включваха и гледаха — четяха някои от есетата, публикувани от маститите автори, и наблюдаваха дебатите, които вървяха по чиновете им.

Но при по-незначителните конференции, където по-обикновените хора коментираха основните дебати, те започнаха да излизат със свой коментар. Първоначално Питър настояваше коментарът им да бъде решително провокационен.

— Не можем да разберем как се възприема нашият стил, докато не получим отговори, а ако не пишем интересно, никой няма да ни отговори.

Пишеха интересно и хората отговаряха. Отговорите, които бяха пуснали по информационните мрежи, бяха остри, а отговорите, които бяха изпратени на Питър и Валънтайн по пощата, за да ги прочетат лично, бяха отровни. Те обаче разбраха кое от написаното от тях се възприема като детинско и незряло. И започнаха да пишат по-добре.

Когато Питър се убеди, че вече умеят да пишат като възрастни, той заличи досегашните им имена и започнаха да се готвят за привличане на истинско внимание.

— Трябва да изглеждаме като напълно различни автори. Ще пишем по различно време и за различни неща. Никога няма да се позоваваме един на друг. Ти ще работиш предимно с мрежите по западното крайбрежие, а аз ще работя главно на юг. Ще работим и за областните програми. Така че сядай и си пиши домашното.

И те си пишеха домашното. Татко и мама се тревожеха понякога, че Питър и Валънтайн са непрекъснато заедно, стиснали чинове под мишница. Но нямаше от какво да се оплакват — бележките на децата бяха добри, а Валънтайн оказваше толкова благотворно влияние върху Питър. Тя бе променила целия му светоглед. И Питър, и Валънтайн седяха в гората при хубаво време или в закътани ресторантчета и закрити паркове, когато валеше, и съчиняваха политическите си коментари. Питър грижливо моделира и двете личности, така че никой от двамата да не е изразител на всичките му идеи — имаше и няколко резервни имена, които използваха, за да вмъкнат мнение на трета страна. „Нека и двамата си намерят последователи, както могат“, каза Питър.

Веднъж, уморена да пише и преписва, докато Питър най-сетне остана доволен, Вал се отчая и каза:

— Тогава си го напиши сам!

— Не мога — отвърна той. — Коментарите не бива да звучат като написани от един човек. Никога. Забравяш, че един ден ще сме дотолкова известни, че някой ще започне да ни анализира. Всеки път трябва да се явяваме като двама напълно различни автори.

И така тя продължи да пише. Основното име, което използваше по мрежите, бе Демостен — Питър й го бе избрал. Той нарече себе си Лок. Бяха очевидно псевдоними, но това бе част от плана.

— Дано имаме късмет да не започнат да се опитват да отгатнат кои сме.

— Ако се прочуем много, правителството винаги може да нареди проверка и да установи кои сме.

— Ако това се случи, ще сме се окопали вече достатъчно добре и няма да понесем големи загуби. Хората може да останат потресени, че Демостен и Лок са две деца, но те вече ще са свикнали да ни слушат.

Заловиха се да съчиняват дебати за своите герои. Валънтайн щеше да подготви встъпителното си изявление, а Питър щеше да измисли случаен опонент, който да й отговори. Отговорът му щеше да бъде интелигентен и дебатът щеше да е оживен, изпъстрен с умни нападки и щеше да е образец на добра политическа реторика. На Валънтайн много й се отдаваше алитерацията и от това изразите й се помнеха лесно. После щяха да включат дебати в информационната мрежа, като ги разделят с разумно определени интервали, все едно, че всичко това се прави на живо. От време на време щеше да се включва по някой и друг коментатор, но Питър и Вал щяха по принцип да не им обръщат внимание или да променят по нещичко в своите коментари, така че да ги съгласуват с отправените забележки.

Питър грижливо си отбеляза всички техни по-забележителни изрази и от време на време предприемаше проверки, за да открие дали тези изрази не се проявяват вече и другаде. Не всички се използваха, но повечето от тях се споменаваха тук и там, а някои се появиха дори в главните дебати по най-престижните мрежи.

— Вече ни четат — каза Питър. — Идеите ни намират почва.

— По-скоро изразите ни.

— Точно това е показателят. Вече имаме някакво влияние. Все още не ни цитират по име, но обсъждат въпросите, които повдигаме. Ние помагаме да се състави дневният ред. Значи успяваме.

— Ще се опитаме ли да се включим в главните дебати?

— Не. Ще изчакаме, докато ни поканят.

Занимаваха се с това едва от седем месеца, когато една от мрежите от западното крайбрежие изпрати съобщение до Демостен. Предложение за седмична колонка в съвсем прилична информационна мрежа.

— Не мога да водя седмична колонка — рече Валънтайн. — Та аз дори нямам още менструация.

— Двете неща нямат нищо общо — отвърна Питър.

— За мен имат. Аз съм все още дете.

— Кажи им, че си съгласна, но тъй като предпочиташ да не си разкриваш самоличността, искаш да ти плащат в информационно време. Така чрез колективната им самоличност ще получиш нов, закодиран пропуск.

— И ако правителството реши да проследи…

— Ти просто ще бъдеш личност, която може да се включва чрез тяхната мрежа. Гражданският пропуск на татко изобщо няма да играе. Онова, което не мога да проумея, е защо потърсиха първо Демостен, а не Лок.

— Талантът винаги изпъква.

Като игра всичко това бе забавно. Но Валънтайн не харесваше някои от позициите, които Питър налагаше на Демостен. Демостен започна да се развива едва ли не като коментатор-параноик, върл противник на Варшавския договор. Тревожеше я само това, че Питър бе онзи, който знае как да използва страха в писанията си, и тя трябваше непрекъснато да ходи при него за идеи. Междувременно неговият Лок следваше умерената им емпатична стратегия. Това донякъде имаше смисъл. Като я караше да играе ролята на Демостен, това означаваше, че той също притежава известна емпатия. Лок също можеше да използва страховете на останалите. Но най-лошото бе, че тази й роля я поставяше в пълна зависимост от Питър. Тя не можеше да го зареже и да използва Демостен за свои собствени цели. Тя не би знаела как да го използва. И все пак тази зависимост бе двупосочна. Той също не можеше да играе ролята на Лок без нея. Или пък можеше?

— Останах с впечатлението, че идеята бе да се обедини светът. Ако пиша все така, както ти настояваш, Питър, аз направо призовавам да се започне война, за да се ликвидира Варшавският договор.

— Ти не си за война, а за открити информационни мрежи и за забрана на заглушаването. За свободно преливане на информацията. Съобразяване с правилата на Лигата, за бога!

Валънтайн неволно заговори с гласа на Демостен, макар че сигурно не изразяваше неговото мнение.

— Всекиму е известно, че още от самото начало на Варшавския договор на него е трябвало да се гледа като на отделна единица, в която тези правила са били спазвани. Международният информационен поток е все още свободен. Но между държавите от Варшавския договор тези въпроси са тяхна вътрешна работа. Ето защо те бяха склонни да допуснат американска хегемония в Лигата.

— Ти оспорваш позицията на Лок, Вал. Имай ми доверие. Трябва да призоваваш само към едно — Варшавският договор да загуби официалния си статут. Трябва да предизвикаш у много хора истински гняв. След това, когато започнеш да осъзнаваш нуждата от компромис…

— Тогава те просто ще престанат да ме слушат и ще тръгнат на война.

— Имай ми доверие, Вал. Знам какво правя.

— А откъде знаеш? Ти не си по-умен от мен, а и ти е за пръв път.

— Аз съм на тринайсет, а ти на десет години.

— Почти на единайсет.

— А освен това знам как тези въпроси влияят на хората.

— Добре. Ще го направя, както казваш. Но няма да пиша за неща, които призовават към свобода и смърт.

— И за тях ще пишеш.

— И един ден, като ни хванат и се зачудят защо сестра ти е такъв отявлен подпалвач на война, направо мога да се обзаложа, че ще им кажеш, че ти си ме накарал да пиша така.

— Сигурна ли си, че нямаш менструация, девойко?

— Мразя те, Питър Уигин.

Валънтайн обаче най-много се тревожеше, когато баща й, след като публикуваха колонката й по още няколко областни информационни мрежи, започна да следи написаното в нея и да го цитира по време на ядене.

— Ето най-сетне един човек с разум — каза той. После започна да цитира някои от пасажите, които Валънтайн ненавиждаше най-много от всички свои писания.

— Хубаво е да си сътрудничим с тези руснаци в битките срещу бъгерите, но не мога да си представя как след победата ще оставим половината от цивилизования свят в истинско робство, а ти, скъпа?

— Мисля, че вземаш всичко прекалено на сериозно — отвърна майката.

— Харесва ми този Демостен. Допада ми начинът, по който разсъждава. Изненадан съм, че не се появява по главните мрежи — потърсих го в дебатите по международните отношения и знаеш ли, той никога не е участвал в тях.

Валънтайн загуби апетит и стана от масата. Питър я последва след доста голям интервал.

— Значи не ти харесва това, че лъжеш татко — каза той. — И какво? Ти не го лъжеш. Той изобщо и не предполага, че ти си Демостен, а и Демостен не казва неща, в които ти наистина вярваш. И така двете неща взаимно се изключват. И резултатът е нулев.

— Именно този род разсъждения превръщат Лок в един мръсен глупак. — Тревожеше я истински не това, че лъже баща си, а че баща й всъщност бе съгласен с Демостен. Тя си бе мислила, че могат да го последват само глупаци.

Няколко дни по-късно на Лок му бе предложено да води колонка в информационна мрежа от Нова Англия, най-вече за да излага противоположни възгледи на популярната им колонка, водена от Демостен.

— Не е лошо за две деца, на които са порасли едва по осем косъма под мишниците — рече Питър.

— Пътят от воденето на колонки за информационна мрежа до управлението на света е много дълъг — напомни му Валънтайн. — Толкова дълъг, че още никой не го е извървял.

— Нашите герои обаче вече са го извървели. Или поне нравствената му равностойност. В първата си колонка ще наговоря куп гадни неща за Демостен.

— Хубаво. Само че Демостен няма и да забележи съществуването на Лок. Никога.

— Засега.

Сега, когато Лок и Демостен се издържаха изцяло от доходите от воденето на колонките, Питър и Валънтайн използваха вече пропуска на баща си само за участие под трето име. Майка им все повтаряше, че отделят прекалено много време на информационните мрежи.

— Щом детето не играе, а на работа набляга, глупаво ще порасте и така му се полага — напомни тя на Питър.

Като добър актьор Питър й протегна трепереща ръка и каза:

— Ако смяташ, че трябва да преустановя тези си занимания, мисля, че вече ще мога да се справя, сериозно си мисля, че ще мога.

— Не, не — отвърна майката. — Не искам да ги прекъсваш. Просто внимавай, това е всичко.

— Аз внимавам, мамо.

 

 

Всичко си беше постарому, нищо не бе се променило за една година. Ендър бе сигурен в това и все пак като че ли всичко бе станало по-противно. Той продължаваше да оглавява ранглистата за бойно майсторство и никой не се съмняваше, че това е напълно заслужено. На деветгодишна възраст той бе взводен в армия „Феникс“ с командир Петра Арканян. Продължаваше да провежда вечерните си тренировки и макар че в тях сега участваха елитни групи войници, подбрани от своите командири, всеки новобранец, който искаше, можеше да дойде. Алей също бе станал взводен, но в друга армия, и те все още бяха добри приятели. Шен не бе произведен, но това не бе пречка. Динк Мийкър най-сетне бе приел командирския пост и бе оглавил армия „Плъх“ на мястото на Роуз дьо Ноуз. Всичко върви добре, и то много добре, и изобщо не виждам какво повече може да се иска… Защо тогава ненавиждам живота си?

Ендър мислено проследи стъпка по стъпка тренировките и игрите. Харесваше му да обучава момчетата от взвода си и те вярно го следваха. Радваше се на всеобщо уважение. По време и на занятия, и на вечерните тренировки към него се отнасяха твърде почтително. Командирите идваха, за да се запознаят с това, което прави. Другите войници идваха на масата му в трапезарията и искаха разрешение да седнат. Даже и преподавателите го уважаваха. Ползваше се с такова голямо уважение, че му идваше да закрещи.

Наблюдаваше малките момчета в армията си, напуснали току-що наборните си групи, наблюдаваше ги как играят и как се присмиват на командирите си, когато си мислят, че никой не ги гледа. Наблюдаваше сърдечните взаимоотношения между старите приятели, които от години другаруваха във Военното училище, които разговаряха и се смееха на стари битки и на вечните войници и кандидат-командири.

Но когато се намираше в компанията на своите стари приятели, нямаше нито смях, нито разказване на спомени. Само работа. Само интелигентни разговори и вълнения, свързани с играта, нищо повече. Тази вечер, по време на тренировката, Ендър и Алей обсъждаха нюансите на маневрите в открития космос, когато Шен дойде и след като ги послуша миг-два, неочаквано сграбчи Алей за раменете и закрещя:

— Нова! Нова! Нова!

Алей избухна в смях и няколко секунди Ендър ги наблюдаваше как си припомнят заедно сражението, онова сражение, в което надхитриха големите момчета и се измъкнаха от…

Изведнъж те си спомниха, че и Ендър бе участвал в тази битка.

— Извинявай, Ендър — каза Шен.

Извинявай. За какво? За това, че са приятели?

— Както знаете, аз също бях там — рече Ендър.

И те отново се извиниха. И отново на работа. И отново много уважение. И Ендър осъзна, че в смеха и в дружеската им закачка изобщо не бе предвидено да включат и него.

И откъде да се досетят да ме включат и мен? Да не би да се засмях? Или да поех шегата? Просто стоях като пън и ги наблюдавах като учител.

Те и за такъв ме имат. За учител. За легендарен воин. Но не и за един от тях. Не за човек, когото прегръщаш и му прошепваш в ухото „Селям!“ Това бе продължило само докато Ендър изглеждаше жертва. Докато все още изглеждаше уязвим. Сега той бе воин-експерт и бе сам, абсолютно сам.

Потъжи за себе си, Ендър.

Като си легна, набра думите „ГОРКИЧКИЯТ ЕНДЪР“ на чина си. После се присмя на себе си и заличи написаното. Няма момче или момиче в цялото училище, което не би сменило с радост мястото си с моето.

Той отново се включи в мисловната игра. Тръгна, както често правеше това, из селцето, което джуджетата бяха построили в могилата от трупа на Великана. Беше лесно да построят яки стени от извитите ребра, между които имаше достатъчно място за прозорци. Целият труп на Великана бе разпределен на апартаменти, в които се влизаше от пътечката, минаваща по гръбначния стълб. Общественият амфитеатър бе издълбан в тазовата кухина, а общинското стадо понита пасеше в ливадите, заключени между краката на Великана. Ендър никога не бе сигурен с какво се занимаваха джуджетата, докато кръстосваха забързани нагоре-надолу. Те не го закачаха, когато минаваше през селото, а в замяна той никога не им причиняваше зло.

Прескочи тазовата кост в дъното на обществения площад и мина през пасбището. Понитата се разпръснаха при появата му. Не тръгна да ги гони. Ендър вече не разбираше по какви правила протича играта. По-рано, преди първото му отиване до Края на света, играта се състоеше единствено от сражения и ребуси, които той трябваше да решава — да разгромиш противника, преди той да те убие, или да измислиш как да преодолееш препятствията. Сега обаче никой не го нападаше, нямаше война и където и да отидеше, нямаше никакви препятствия.

Освен, разбира се, в стаята на замъка на Края на света. Това бе единственото опасно място, което бе останало. И Ендър, колкото и често да се заричаше да не го прави, винаги се връщаше там, винаги убиваше змията, винаги поглеждаше брат си в огледалото и винаги след това, каквото и да направеше, умираше.

И този път не бе по-различно. Опита се да използва ножа на масата, за да издълбае хоросана и да извади един камък от стената. Веднага щом проби дупка в замазката, през пролуката започна да шурти вода и Ендър видя как фигурката му, върху която бе вече загубил контрол, се бори отчаяно, за да спаси живота си и да не се удави. Прозорците на стаята изчезнаха, водата се надигна и фигурката се удави. През цялото това време лицето на Питър Уигин не изчезна от огледалото и не отмести погледа си от него.

Уловен съм в капан, помисли си Ендър, уловен съм в капан тук, в Края на света, и от него няма излизане. И той най-сетне разпозна горчивия вкус, който го преследваше неотклонно въпреки всичките му успехи във Военното училище. Наричаше се отчаяние.

 

 

Когато Валънтайн пристигна, на входовете на училището стояха униформени мъже. Стойката им не бе като на пост, а леко нехайна, сякаш изчакваха някой, влязъл вътре, да свърши някаква работа. Носеха униформата на МФ. Десантчици, същите униформи, които всеки бе виждал в кървавите сражения от видеофилмите. Това придаваше известна романтична атмосфера на този учебен ден и всички останали деца бяха страшно развълнувани от присъствието им.

Не и Валънтайн. Първо, това й напомни за Ендър. И второ, изплаши я. Някакъв драскач бе публикувал неотдавна жесток коментар върху събраните съчинения на Демостен. Коментарът, а следователно и работата й, бяха обсъдени на открита конференция по мрежата за международни отношения и там едни от най-влиятелните личности на деня или нападаха, или защитаваха Демостен. Онова, което я разтревожи най-много, бе изявлението на един англичанин: „Независимо дали ще му хареса, или не, Демостен не може да запази завинаги своето инкогнито. Той разгневи прекалено много умни хора и зарадва прекалено много глупаци, за да продължава да се крие зад своя прекалено удобен псевдоним. Или ще си свали маската, за да поеме водачеството над силите на глупостта, които свика в боен строй, или враговете му ще му свалят маската, за да диагнозират заболяването, довело до помътняването на разсъдъка му.“

Питър бе много доволен, което по това време бе все още възможно. Валънтайн се страхуваше, че прекалено много могъщи хора са разгневени от злобните писания на Демостен и че тя наистина ще бъде разкрита. Онези от МФ можеха да го направят, щом на американското правителство му забраняваше конституцията. И ето ги вече войниците на МФ, струпани не другаде, а в училището в Уестърн Гилфорд, което не беше едно от обичайните им места за осигуряване наборници за МФ.

Ето защо Валънтайн изобщо не се изненада, че още с влизането си завари по чина й да обикаля следното съобщение:

МОЛЯ, ЕЛАТЕ НЕЗАБАВНО В КАБИНЕТА НА Д-Р ЛАЙНБЪРИ!

Тя зачака нетърпеливо пред кабинета на директорката, докато самата д-р Лайнбъри отвори вратата и й кимна да влезе. И последното й съмнение се стопи, когато видя мъж със заоблен корем с униформата на полковник от МФ, който седеше в единствения удобен стол в стаята.

— Ти си Валънтайн Уигин — заговори той.

— Да — прошепна тя.

— Аз съм полковник Граф. Срещали сме се и преди.

Преди ли? Кога е имала вземане-даване с МФ?

— Дойдох да поговорим поверително за вашия брат.

Значи не става въпрос само за мен, помисли си тя. Разкрили са и Питър. Или пък е нещо ново? Да не е направил нещо смахнато? Смятах, че вече се е отказал да върши смахнати неща.

— Валънтайн, изглеждаш ми уплашена. Успокой се. Моля те, седни. Уверявам те, че брат ти е добре. Той изцяло оправда нашите очаквания.

И в този миг, с огромно облекчение, тя осъзна, че са дошли не заради друг, а заради Ендър. Заради Ендър. И че изобщо не ставаше въпрос за тях, а за мъничкия Ендър, който бе изчезнал толкова отдавна и който не бе сега част от заговорите на Питър. Ти извади късмет, Ендър. Измъкна се, преди Питър да те пипне в капана на своите интриги.

— Какви чувства изпитваш към брат си, Валънтайн?

— Към Ендър ли?

— Разбира се.

— Какви чувства може да изпитвам към него? Та аз не съм го виждала и чувала, откакто бях на осем години.

— Д-р Лайнбъри, ще ни извините ли, моля?

Лайнбъри се ядоса.

— След като премислих, д-р Лайнбъри, реших, че ние с Валънтайн ще можем да разговаряме много по-ползотворно, ако се поразходим. Надалеч от подслушвателното устройство, което заместникът ви е инсталирал в тази стая.

За първи път Валънтайн виждаше д-р Лайнбъри онемяла. Полковник Граф отмести една картина от стената и свали оттам звукочувствителната мембрана заедно с нейния малък предавателен механизъм.

— Евтин номер — рече Граф, — но върши работа. Смятах, че знаете за него.

Лайнбъри взе устройството и се отпусна тежко на писалището си. Граф изведе Валънтайн навън.

Тръгнаха към футболното игрище. Войниците ги следваха на дискретно разстояние — разредиха се и образуваха огромен кръг, за да им осигурят възможно най-широк охраняван периметър.

— Валънтайн, нужна ни е помощ за Ендър.

— Каква помощ?

— Все още не знаем със сигурност. Искаме да ни помогнеш да разберем.

— Добре, но какво се е случило?

— Това е част от проблема. Не знаем какво се е случило.

Валънтайн не се сдържа и се засмя.

— Не съм го виждала от три години! Вие изобщо не го пуснахте през това време.

— Виж какво, Валънтайн, идването ми дотук и връщането ми до Военното училище струват повече пари, отколкото баща ти може да изкара за цял живот. Не съм дошъл случайно дотук.

— Кралят сънувал сън — започна Валънтайн. — Но забравил какво точно е сънувал. Ето защо извикал мъдреците си да му разтълкуват съня, но ако не успеели, щели да умрат. Само Данаил успял да го разтълкува, защото бил пророк.

— Четеш Библията?

— Тази година по английски учим класически произведения. Аз обаче не съм пророк.

— Бих искал да ти разкажа всичко за положението на Ендър. Но това ще отнеме часове, може би и дни, а след това ще трябва да те изпратя в затвора за опазване на тайната, защото голяма част от тази информация е строго поверителна. Така че нека видим какво можем да направим с по-оскъдна информация. Има една игра, която нашите ученици играят на компютъра. — И той й разказа за Края на света, и за стаята без изход, и за изображението на Питър в огледалото.

— Значи компютърът поставя снимката там, а не Ендър. Защо тогава не попитате компютъра?

— Компютърът няма да знае.

— Тогава аз ли трябва да знам?

— За втори път, откакто е при нас, Ендър извежда тази игра до безизходно положение. До точка, в която изглежда, че играта няма решение.

— Той реши ли първата?

— Най-накрая успя.

— Тогава му дайте време — сигурно ще реши и тази.

— Не съм сигурен, Валънтайн, брат ти е едно много нещастно малко момче.

— Защо?

— Не знам.

— Вие май не знаете много, а?

Валънтайн за миг си помисли, че мъжът може да се разсърди. Той обаче реши да се засмее.

— Така е, не знам много. Валънтайн, защо Ендър вижда непрекъснато брат ви Питър в огледалото?

— Не би трябвало. Това е глупаво.

— Защо да е глупаво?

— Защото, ако има някой, който да е пълна противоположност на Ендър, това е Питър.

— Защо?

Валънтайн не можа да измисли как да отговори по начин, който да е безопасен. Прекалено много въпроси за Питър можеха да доведат до истинска беда. Валънтайн знаеше достатъчно за света, за да е убедена, че никой не би взел на сериозно плановете на Питър за господство над света, нито като опасност за съществуващите правителства. Но можеха спокойно да решат, че е ненормален и че трябва да бъде лекуван от мегаломания.

— Готвиш се да ме излъжеш — рече Граф.

— Готвя се да не разговарям повече с вас — отвърна Валънтайн.

— И се страхуваш. Защо се страхуваш?

— Не обичам да ме разпитват за семейството ни. Оставете семейството ни на мира.

— Валънтайн, опитвам се да оставя семейството ти на мира. Именно заради това идвам при теб, за да не подлагам Питър на цяла поредица от изследвания и да не разпитвам родителите ти. Опитвам се да разреша този въпрос сега, с човека, който Ендър обича най-много и на когото вярва най-много в света, може би единствения човек, към когото храни обич и доверие. Ако не можем да решим нещата по този начин, тогава ще изолираме семейството ти и оттам насетне ще постъпим както намерим за добре. Това не е маловажен въпрос и аз няма да си тръгна оттук с празни ръце.

Единственият човек, когото Ендър изобщо обича и на когото вярва. Почувства, че някъде дълбоко я прободе болка, обзе я съжаление и срам, че сега бе по-близка с Питър, с Питър, който сега бе центърът на живота й. За теб, Ендър, паля огньове на рождения ти ден. На Питър му помагам да осъществи мечтите си.

— Никога не съм ви имала за приятен човек. Нито когато дойдохте да отведете Ендър, нито сега.

— Не се преструвай на невежо момиченце. Виждал съм тестовете ти, когато беше малка, а и сега няма много професори — колеги, които да се равняват с теб.

— Ендър и Питър взаимно се мразят.

— Това ми е известно. Ти каза, че били две пълни противоположности. Защо?

— Питър… може да се държи отвратително понякога.

— В какъв смисъл?

— Подло. Просто подло, това е.

— Валънтайн, за доброто на Ендър, разкажи ми какво прави Питър, когато се държи подло.

— Непрекъснато заплашва, че ще убие някого. Не го казва на сериозно. Но когато бяхме малки, ние с Ендър се страхувахме от него. Той ни казваше, че ще ни убие. Всъщност казваше ни, че ще убие Ендър.

— Засякохме с монитора подобни сцени.

— Всичко беше заради монитора.

— И само толкова ли? Разкажи ми повече за Питър.

И тя му разказа за децата във всяко едно училище, в което Питър бе учил. Никога не ги е удрял, но ги е измъчвал, което е същото. Открива от какво се срамуват най-много и го съобщава на човека, на чието уважение те най-много държат. Установява от какво най-много се страхуват и се старае да им осигурява по-чести срещи с него.

— И с Ендър ли постъпваше така?

Валънтайн поклати глава.

— Сигурна ли си? Ендър нямаше ли уязвимо място? Нещо, от което да се страхува най-много или от което да се срамува?

— Ендър никога не е правил нещо, от което да се срамува. — И изведнъж, обзета от срам, че е забравила и предала Ендър, тя заплака.

— Защо плачеш?

Тя поклати глава. Нямаше да може да обясни какво изпитва, като мисли за малкия си брат, доброто момче, което беше защитавала години наред, и едновременно се сеща, че сега е съюзник на Питър в един замисъл, върху който тя изобщо нямаше контрол.

Ендър никога не се подчини на Питър, а аз се огънах, превърнах се в част от него, каквато Ендър никога не стана.

— Ендър никога не отстъпи — рече тя.

— Пред какво?

— Пред Питър. Пред възможността да заприлича на Питър.

Разхождаха се мълчаливо по голлинията.

— По какво би могъл Ендър да заприлича на Питър?

Валънтайн сви рамене.

— Вече ви казах.

— Но Ендър никога не е вършил подобни неща. Той просто е бил едно малко момче.

— Ние обаче и двамата го искахме. И двамата искахме да… да убием Питър.

— Оо!

— Не, това не е вярно. Никога не сме го казвали гласно. Ендър никога не е казвал, че иска да го направи. Аз… само… си го мислех. Аз си го мислех, не Ендър. Той никога не е казвал, че иска да го убие.

— А какво искаше той?

— Той просто не искаше да бъде…

— Да бъде какво?

— Питър измъчва катерички. Той ги разпъва на земята, одира ги живи и ги наблюдава, докато умрат. Той правеше това по-рано, вече не го прави. Но го правеше. Ако Ендър знаеше за това, ако Ендър можеше да го види, мисля, че той би…

— Би какво? Би спасил катеричките? Би се опитал да ги излекува?

— Не, по онова време човек не можеше да поправи нещо, което Питър бе сторил. Не можеше да се отива против волята му. Но Ендър щеше да е добър към катеричките. Разбирате ли? Щеше да ги храни.

— Но ако започнеше да ги храни, те щяха да се опитомят и тогава на Питър щеше да му е много по-лесно да ги лови.

Валънтайн отново заплака.

— Каквото и да направи човек, то винаги ще е от полза за Питър. Всичко е от полза за Питър, всичко, човек няма как да се измъкне, всичко!

— Ти помагаш ли на Питър? — попита Граф.

Тя не отговори.

— Чак толкова лош човек ли е Питър, Валънтайн?

Тя кимна.

— Питър ли е най-лошият човек на света?

— Откъде бих могла да знам? Той е най-лошият човек, когото аз познавам.

— И все пак вие с Ендър сте му брат и сестра. Имате едни и същи гени, едни и същи родители, как би могъл да бъде толкова лош, щом…

Валънтайн се обърна и му изкрещя. Изкрещя, сякаш той искаше да я убие.

— Ендър не прилича на Питър! Ендър по нищо не прилича на Питър! Освен по това, че е умен, но по нищо друго — по нищо, по нищо, абсолютно по нищо друго не прилича на Питър! По нищо!

— Ясно — рече Граф.

— Знам какво си мислиш, гадно копеле, мислиш си, че греша и че Ендър прилича на Питър. Е, добре, може би аз приличам на Питър, но не и Ендър. Винаги му казвах това, когато плачеше, много пъти съм му го казвала: ти не си като Питър, ти не обичаш да причиняваш болка на хората, ти си мил и добър и изобщо не приличаш на Питър!

— И това е истина.

Неговото съгласие я успокои.

— Точно така, по дяволите, истина е! Истина е!

— Валънтайн, ще помогнеш ли на Ендър?

— Вече не мога да направя нищо за него.

— Става въпрос за същото нещо, което винаги досега си правила за него. Просто да го успокоиш и да му кажеш, че той изобщо не обича да причинява болка на хората, че е добър и мил и че изобщо не прилича на Питър. Това е най-важното. Че изобщо не прилича на Питър.

— Ще мога ли да го видя?

— Не. Искам да му напишеш писмо.

— Каква полза да му пиша? Ендър никога не отговори на нито едно от писмата, които му изпратих.

Граф въздъхна.

— Той отговаряше на всяко получено писмо.

Трябваше й само секунда, за да проумее.

— Наистина вониш като мърша.

— Изолацията е… оптималната околна среда за творческото мислене. На нас ни бяха нужни неговите идеи, а не… но нищо. Не е нужно да се оправдавам пред теб.

Тогава защо го правиш? Тя обаче не зададе въпроса гласно.

— Но той се е отпуснал. Кара я по инерция. Искаме да го тласнем напред, а той се съпротивлява.

— Може би ще направя услуга на Ендър, ако ви кажа да вървите по дяволите.

— Ти вече ми помогна. Но можеш да ми помогнеш още малко. Пиши му.

— Обещавате ли да не съкращавате нищо от това, което ще напиша?

— Не мога да обещая такова нещо.

— Тогава забравете за писмото.

— Не е толкова трудно. Ще напиша сам писмото ти. Можем да използваме и предишните ти писма, за да се доближим до стила ти. Нищо по-просто.

— Искам да го видя.

— Ще получи първата си отпуска, когато навърши осемнайсет години.

— Нали му бяхте казали, че ще я получи, когато навърши дванайсет?

— Изменихме правилника.

— И от къде на къде трябва да ви помагам?

— Не помагай на мен. Помогни на Ендър. А какво значение има, ако това ще е от полза и за нас?

— Кой знае какви ужасни неща му правите там, в онова училище?

Граф се навъси.

— Драга Валънтайн, скъпо момиченце, ужасните неща тепърва предстоят.

 

 

Ендър бе прочел четири реда от писмото, преди да осъзнае, че то не е написано от друг войник във Военното училище. Беше пристигнало по обикновения начин — когато включи чина си, му бе съобщено, че за него има писмо по пощата. Прочете четири реда от писмото, после зачете края и разгледа подписа. После отново зачете началото и се сви в леглото, за да прочете отново и отново следните думи:

Ендър,

Мръсните копелета не са ти предали нито едно от писмата ми. Досега съм ти писала сигурно стотици пъти, но ти сигурно вече си мислиш, че изобщо не съм ти писала. Знай, че ти писах. Не съм те забравила. Спомням си рождения ти ден. Спомням си всичко. Някои хора може да си мислят, че щом си станал войник, ти си вече жесток и безмилостен и обичаш да причиняваш болка на хората като десантниците от видеофилмите. Но аз знам, че това не е вярно. Ти по нищо не приличаш на знаеш кой. Той сега се прави на по-добър, но все още си е такъв гадняр по душа. Ти може и да имаш вид на безчестен, но мен това не може да ме заблуди.

Всичко е както го знаеш постаруму.

Приеми цялата ми обич, керино ушенце,

Вал

Не ми отговаряй, сигурно ще фсихоанализират писмото ти.

Очевидно писмото беше написано с пълното одобрение на преподавателите. Но нямаше съмнение, че е писано от Вал. Правописът на „фсихоанализират“ и думата „гадняр“, с която наричаше Питър, шегата, която си правеше, като произнасяше „постаруму“ като „умуване“, бяха все неща, които никой друг освен Вал не можеше да знае.

И въпреки това бяха употребени много често, сякаш някой е искал да вземе всички мерки, за да повярва Ендър, че това писмо е истинско. А защо им е притрябвало да са толкова усърдни, щом то и без това е истинско?

Значи не е истинско. Дори и Валънтайн да го бе написала със собствената си кръв, то пак нямаше да е истинско, защото те са я накарали да го напише. Тя му е писала и преди, но не са пропуснали нито едно от онези й писма. Те сигурно са били истински, но това бе написано по поръчка, то бе част от тяхната манипулация.

И отчаянието отново го обзе. Сега вече знаеше защо. Сега вече знаеше какво ненавижда толкова много. Той нямаше власт над собствения си живот. Те направляваха всичко. Те вземаха всички решения. Бяха му оставили само играта, единствено нея, и всичко друго бяха те и техният правилник, и плановете, и уроците, и програмите им — той можеше да избере самостоятелно единствено как да проведе битката. Единственото истинско нещо, единственото безценно истинско нещо бе споменът му за Валънтайн, която го бе обичала, преди изобщо да се залови с играта, която го обичаше независимо от това, дали щеше да има война с бъгерите, или не, а те му я бяха отнели сега и я бяха спечелили на своя страна. Сега тя бе една от тях.

Той ги мразеше — тях и всичките им игри. Мразеше ги така неистово, че заплака, докато препрочиташе безсъдържателното, написано по поръчка, писмо на Вал. Другите момчета от армия „Феникс“ забелязаха сълзите му и извърнаха погледи. Ендър Уигин да плаче? Това бе тревожен факт. Сигурно ставаше нещо ужасно. Най-добрият войник да лежи в леглото си и да плаче. В помещението цареше мъртва тишина.

Ендър изличи писмото, заличи го от паметта и после включи мисловната игра. Нямаше представа защо така настървено му се играеше, защо толкова неудържимо му се искаше да стигне до Края на света, но, без да губи време, се озова там. И едва когато облакът го подхвана и се понесе над есенните багри на пасторалния пейзаж, едва тогава той осъзна какво най-много ненавиждаше в писмото на Вал. В него се говореше само за Питър. За това, как той изобщо не приличал на Питър. Думите, които тя бе изричала толкова често, когато го прегръщаше и успокояваше, докато той трепереше от страх, ярост и ненавист след мъченията на Питър, тези думи бяха всичко, което бе казано в писмото.

Значи ето за какво са я помолили. Копелетата са знаели за това, знаели са за образа на Питър в огледалото в стаята на замъка, знаели са за всичко и за тях Валънтайн е била само още едно оръдие, за да засилят властта си над него, само още един номер, който да му погодят. Динк имаше право — те бяха истинският враг — те не обичаха нищо и не им пукаше за нищо, но той нямаше да направи онова, което искаха от него, повече нищичко нямаше да направи за тях. Беше му останал само един спомен, само едно светло нещо и тези копелета го бяха стъпкали и омърсили — и така, с него бе свършено, повече игри нямаше да има.

Както винаги змията го очакваше в стаята на кулата, като се разплиташе от килимчето на пода. Този път обаче Ендър не я размаза. Този път улови змията с ръце, коленичи пред нея и нежно, много нежно, поднесе зейналата й уста към устните си.

И я целуна.

Не бе имал намерение да направи това. Намерението му бе да остави змията да го ухапе по устните. Или може би да изяде змията жива, както би направил това Питър от огледалото, Питър с окървавената брадичка и змийската опашка, провиснала между устните му. Но вместо това я целуна.

И змията в дланите му набъбна и придоби друга форма. Форма на човек. Беше Валънтайн и сега тя то целуна.

Змията не можеше да бъде Валънтайн. Беше я убивал прекалено често, за да е сестра му. Питър я бе поглъщал прекалено често. Не, не можеше да приеме, че това е била Валънтайн.

Това ли именно са искали да постигнат, като са му позволили да прочете нейното писмо? Не му пукаше.

Тя се изправи от пода и отиде до огледалото. Ендър накара фигурката си също да стане и да тръгне с нея. Двамата застанаха пред огледалото, където вместо свирепия образ на Питър стояха дракон и еднорог. Ендър протегна ръка и докосна огледалото, стената рухна и пред очите им се разкри огромно стълбище, което водеше надолу. От двете му страни тълпи хора надаваха радостни викове и крясъци. Заедно, ръка в ръка, той и Валънтайн заслизаха по стълбите. Сълзи изпълниха очите му, сълзи на облекчение, че най-сетне бе излязъл на свобода от стаята на Края на света. И тези сълзи му попречиха да види, че всеки човек от тълпата имаше физиономията на Питър. Той само знаеше, че където и да отиде в този свят, Валънтайн щеше да бъде с него.

 

 

Валънтайн прочете писмото, което д-р Лайнбъри й бе дала.

„Драга Валънтайн — пишеше в него, — отправяме ти голяма благодарност и похвала за твоите усилия в името на военните дела. С настоящето те известяваме, че си кавалер на Звездата на Лигата на човечеството — първа степен, която е най-високата военна награда, давана на цивилни лица. За съжаление органите за сигурност на МФ не ни разрешават да направим тази награда публично достояние преди успешното завършване на текущите операции, но бихме искали да те известим, че усилията ти се увенчаха с успех.

Искрено твой, генерал Шимон Леви, Стратегос“

Когато Валънтайн прочете повторно писмото, д-р Лайнбъри го взе от ръцете й.

— Наредено ми е да ти го дам да го прочетеш и след това да го унищожа. — Тя извади от едно чекмедже запалка и подпали листа. Той изгоря с буен пламък в пепелника. — Какви бяха новините? — попита тя. — Добри или лоши?

— Продадох брат си — отвърна Валънтайн. — И току-що ми платиха.

— Звучи малко мелодраматично, нали, Валънтайн?

Валънтайн излезе от кабинета, без да отговори.

Същата нощ Демостен заклейми яростно законите за ограничаване на раждаемостта. На хората трябваше да се разрешава да имат по колкото си искат деца и излишното население да се изпраща в други светове, за да се разсели човечеството из цялата галактика и никакво бедствие или нашествие да не могат да заплашат някога човешката раса с унищожение. „Най-високата благородническа титла, която може да бъде дадена на някое дете, пишеше Демостен, трябва да е Третак!“

Това е за теб, Ендър, казваше си тя, докато пишеше.

Питър се засмя от удоволствие, когато прочете написаното.

— Ето това ще ги накара да се изправят на нокти в да ни забележат. Третак! Благородническа титла! О, в теб наистина има нещо порочно!