Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
Автор Орсън Скот Кард
Първо издание 1985 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Tor Books
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Страници 384
Поредица "Ендър Уигин"
Следваща Говорителят на мъртвите

Издателство в БГ „Роял 77“, Варна (1993)
Преводач Виолета Чушкова
ISBN ISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава трета
Граф

— Сестрата е уязвимото звено. Той наистина я обича.

— Знам. Тя може да провали всичко още от самото начало. Той няма да поиска да я изостави.

— И какво ще направиш тогава?

— Ще го убедя, че му се иска повече да дойде с нас, отколкото да остане при нея.

— И как ще го постигнеш?

— Ще го излъжа.

— А ако не се получи?

— Тогава ще му кажа истината. Това ни се позволява в критични моменти. Не можем да предвидим всичко, нали така?

 

На закуска Ендър не беше много гладен. Непрекъснато се питаше какво ли ще стане в училище. Да се изправи срещу Стилсън след вчерашния бой! Какво ли ще предприемат приятелите на Стилсън? Вероятно нищо, но не можеше да бъде сигурен. Не му се ходеше.

— Защо не се храниш, Андрю? — попита го майката.

Питър влезе в стаята.

— Добро утро, Ендър. Благодаря ти, че си проснал гадната си хавлиена кърпа точно посред банята.

— Направих го специално за теб — промърмори Ендър.

— Андрю, трябва да се храниш.

Ендър протегна напред китките си — жест, който казваше: „Значи ще трябва да ме храните със системи.“

— Много смешно — рече майката. — Старая се да съм грижовна майка, но това няма значение за гениалните ми деца.

— Всички гени, от които сме толкова гениални, мамо, сме ги наследили от теб — рече Питър. — От татко сигурно нищо не сме взели.

— Чух, чух — обади се бащата, който, хранейки се, следеше новините по дисплея — плота на масата.

— Ако не си чул, ще са думи, хвърлени на вятъра.

Масата запиука. На вратата имаше някой.

— Кой ли е? — попита майката.

Бащата натисна един бутон и на екрана се появи някакъв мъж. Той бе облечен в единствената униформа, която означаваше нещо, униформата на МФ — Международния флот.

— Мислех си, че въпросът е приключен — рече бащата.

Питър не каза нищо, само си поля юфката с мляко.

А Ендър си помисли: „Може би все пак няма да ходя на училище днес.“

Бащата набра кода за отваряне на вратата и стана от масата.

— Аз ще видя кой е — рече той. — Вие стойте тук и се хранете.

Първото поръчение изпълниха, но не и второто. След няколко секунди бащата се върна в стаята и кимна на майката.

— Здравата си я загазил — каза Питър. — Открили са какво си направил на Стилсън и сега ще трябва да излежаваш наказание на Астероидния пояс.

— Та аз съм едва шестгодишен, глупако, аз съм малолетен.

— Ти си Третак, лайно такова. И нямаш никакви права.

Валънтайн влезе с ореол от разрошени коси около лицето си.

— Къде са мама и татко? Много съм зле, за да отида днес на училище.

— Значи пак контролно, нова проверка на мозъка, така ли? — попита Питър.

— Я млъквай, Питър — сряза го Валънтайн.

— Трябва да си отпуснеш душата и да се радваш — продължи Питър. — Можеше да е и по-лошо.

— Не виждам кое може да е по-лошо.

— Можеше да е проверка на задника ти.

— Дрън-дрън — каза Валънтайн. — Къде са майка и татко?

— Разговарят с някакъв от МФ.

Тя машинално погледна към Ендър. Та нали години наред бяха очаквали да дойде някой и да им съобщи, че Ендър е издържал успешно изпитанието и че имат нужда от него.

— Точно така, погледни го! — рече Питър. — Но може би разговарят и за мен, нали? Може да са осъзнали, че в края на краищата аз бях най-добрият сред онази пасмина. — Самолюбието на Питър бе наранено и той, както винаги в такива случаи, се държеше като леке.

Вратата се отвори.

— Ендър — каза бащата, — трябва да дойдеш.

— Съжалявам, Питър — присмя му се Валънтайн.

— Деца, работата не е за смях — намръщи се бащата.

Ендър последва баща си във всекидневната. Офицерът от МФ стана на крака при влизането им, но не протегна ръка на Ендър.

Майката въртеше нервно венчалната халка около пръста си.

— Андрю — рече тя, — никога не съм предполагала, че можеш да участваш в бой.

— Малкият Стилсън е в болницата — каза бащата. — Контузил си го сериозно. И то с обувката си, Андрю, което не е много честно.

Ендър поклати глава. Той бе очаквал за случая Стилсън да дойде някой от училище, но не и флотски офицер. Положението бе явно много по-сериозно, отколкото бе очаквал. Но въпреки това не си представяше как другояче би могъл да постъпи.

— Имаш ли някакво обяснение за поведението си, млади момко? — попита офицерът.

Ендър отново поклати глава. Не знаеше какво да каже, а и се боеше да не се покаже по-жесток, отколкото го бяха обрисували действията му. Ще понеса наказанието, каквото и да е то, мислеше си той. Само нека да приключим този въпрос.

— Склонни сме да вземем под внимание смекчаващи вината обстоятелства — продължи офицерът. — Но трябва да ви кажа, че шансовете не са много големи. Да го рита в слабините, да го рита нееднократно в лицето и в тялото, и то когато е бил вече съборен на земята — ти май наистина си изпитвал удоволствие от това.

— Не е вярно — прошепна Ендър.

— Тогава защо си го направил?

— Цялата му банда беше там — отвърна Ендър.

— И какво от това? Това оправдава ли те с нещо?

— Не.

— Кажи ми защо си продължил да го риташ. Ти вече си бил спечелил боя.

— С това, че го повалих на земята, спечелих само първата битка. А аз исках още там да спечеля и всички бъдещи битки, за да ме оставят завинаги на мира. — Ендър не можа да се сдържи — толкова се страхуваше и толкова се срамуваше от собствената си постъпка, че макар и да положи всички усилия да не го прави, той отново се разплака. Ендър не обичаше да плаче и рядко го правеше, а сега за по-малко от един ден го направи три пъти. И всеки път бе по-лошо от предишния. Да плаче пред майка си, пред баща си и пред този военен бе наистина срамно. — Вие ми махнахте монитора — добави Ендър. — Трябваше да се погрижа за себе си, нали?

— Ендър, трябваше да помолиш някой възрастен за помощ — започна бащата.

Но офицерът се изправи и прекоси стаята. Той протегна ръка на Ендър.

— Ендър, аз се казвам Граф. Полковник Хайръм Граф. Завеждам началното обучение във Военното училище в Астероидния пояс. Дойдох да те поканя да постъпиш в нашето училище.

Значи все пак…

— Ами мониторът…

— Последният етап от твоето проучване бе да се види какво ще стане, когато ти свалим монитора. Не постъпваме винаги така, но в твоя случай…

— И не съм се провалил?

Майката не можеше да повярва.

— Как допуснахте да изпрати малкия Стилсън в болницата? А как щяхте да постъпите, ако Андрю го беше убил? Медал ли щяхте да му дадете?

— Не е важно какво е направил, г-жо Уигин. А защо го е направил. — Полковник Граф й връчи папка, пълна с документи. — Ето официалните заповеди. Вашият син подлежи на задължителна военна повинност в МФ. Ние, разбира се, имаме вече вашето писмено съгласие още от деня, когато зачеването му бе потвърдено, защото в противен случай той просто нямаше да се роди. Така че още от самото начало той си е наш.

Когато бащата заговори, гласът му трепереше.

— Не е много любезно от ваша страна да ни карате да мислим, че не го искате, а след това все пак да ни го вземате.

— А и този сложен номер с малкия Стилсън — добави майката.

— Не беше номер, г-жо Уигин. Докато не бяхме сигурни за мотивацията на Ендър, не можехме да сме сигурни, че той не е същият като… трябваше да узнаем какъв е смисълът на действията му. Или поне какъв смисъл е влагал Ендър в тях.

— Трябва ли да го наричате с този глупав прякор? — заплака майката.

— Съжалявам, г-жо Уигин, но това е името, с което той сам се нарича.

— И как смятате да постъпите, полковник Граф? — попита бащата. — Да го вземете на тръгване със себе си, така ли?

— Зависи — отвърна Граф.

— От какво?

— От това, дали Ендър ще поиска да дойде.

Плачът на майката премина в горчив смях.

— О, при вас значи е на доброволни начала, колко мило!

— За вас двамата изборът е бил направен още при зачеването на Ендър. Но Ендър още не е направил своя избор. От войниците на задължителна военна служба излизат добри артилеристи, но за офицери са ни потребни доброволци.

— За офицери ли? — попита Ендър.

Тонът, с който бе зададен този въпрос, накара останалите да замълчат.

— Да — отговори Граф. — Военното училище подготвя бъдещи капитани на звездолети, командири на флотилии и адмирали от флота.

— Нека не се заблуждаваме! — рече сърдито бащата. — Колко момчета от завършилите Военното училище са станали командири на кораби?

— За съжаление, г-н Уигин, това е поверителна информация. Но мога да ви кажа, че нито едно от нашите момчета, които са успели да изкарат първата година, не са се разминали с офицерския чин и нито едно не е служило с ранг по-нисък от помощник-командир на междупланетен кораб. Дори и в местните отбранителни сили в рамките на нашата собствена слънчева система те са на висока почит.

— А колко изкарват първата година? — попита бащата.

— Всички, които поискат — отвърна Граф. Ендър едва не каза: „Искам да дойда.“ Но се сдържа. Това щеше да го спаси да не ходи на училище, но не си заслужаваше — след няколко дни неприятностите щяха да отшумят. Щеше да го спаси от Питър — това бе по-важното и само по себе си можеше да означава живот. Но да остави мама и татко и най-вече да изостави Валънтайн. И да стане войник. Ендър не обичаше да се бие. Той не обичаше хора като Питър — силният срещу слабия, а и не обичаше хора като себе си — умният срещу глупавия.

— Мисля — започна Граф, — че ние с Ендър трябва да си поговорим насаме.

— Не! — отсече бащата.

— Няма да го отведа, без да му позволя да поговори отново с вас — рече Граф. — А и вие наистина не можете да ми попречите.

Бащата изгледа втренчено Граф, после стана и напусна стаята. Майката се поспря, за да стисне ръката на Ендър. Когато излезе, тя затвори вратата след себе си.

— Ендър — заговори Граф. — Ако дойдеш с мен, ти няма да се връщаш тук дълго време. Във Военното училище няма ваканции. Нито пък посещения. Пълният курс на обучение трае до навършването на шестнайсет години. При определени обстоятелства получаваш първата си отпуска на дванайсетгодишна възраст. Ако дойдеш с мен, сестра ти Валънтайн ще бъде жена, когато се срещнете пак. Ще си бъдете чужди. Ти все още ще я обичаш, Ендър, но няма да я познаваш. Виждаш ли, не те заблуждавам, че е лесно.

— А татко и мама?

— Аз те познавам, Ендър. Известно време следях мониторните дискове. Майка ти и баща ти няма да ти липсват нито много, нито за дълго. Ти също няма да им липсваш много.

В очите на Ендър, пряко волята му, напираха сълзи. Той извърна лице, но не посегна да ги избърше.

— Те наистина те обичат, Ендър. Но трябва да разбереш какво им е струвала твоята поява на бял свят. Знаеш, че родителите ти от малки са религиозни. Баща ти е кръстен с името Джон Пол Вицорек. Католик. Седмото от девет деца.

Девет деца! Та това е невероятно! Това е престъпление!

— Да, наистина, хората вършат странни неща в името на религията. Известни са ти санкциите, Ендър — по онова време те не са били толкова строги, но съвсем не са били и леки. Само първите две деца са имали право на безплатно образование. Данъците рязко са се повишавали с раждането на всяко следващо дете. Когато баща ти навършил шестнайсет години, той се обърнал за закрила към Закона за неподчинилите се семейства, за да бъде заведен в отделен семеен регистър. Променил си името, отрекъл се от религията си и положил клетва никога да няма повече от разрешените две деца. И намеренията му били най-искрени. Заради позора и гоненията, които изтърпял като дете, той се заклел, че негово дете никога няма да преживее подобно нещо. Разбираш ли?

— Значи не ме е искал.

— Виж какво, никой вече не иска Трети. Не би могъл да очакваш, че ще ти се радват. Но при твоите родители случаят е по-особен. Те и двамата са се отказали от религията си — майка ти е била мормонка, — но всъщност чувствата им са до ден-днешен противоречиви. Знаеш ли какво означава това?

— Че искат да бъде и по единия, и по другия начин.

— Те се срамуват, че произхождат от неподчинили се семейства. Крият произхода си. Дотолкова, че майка ти отказва да признае пред когото и да било, че е родена в Юта, за да не би да заподозрат нещо. Баща ти отрича полския си произход, тъй като Полша е все още от неподчинилите се страни и по тази причина са й наложени международни санкции. И така, разбираш, че раждането на Трети, дори и по преки правителствени указания, опропастява всичко, което те са се стараели да създадат.

— Това ми е известно.

— Но положението е още по-сложно. Баща ти все пак те е кръстил с имената на законни светии. Всъщност той лично е кръстил и трима ви веднага щом ви е завел у дома след раждането ви. А майка ви се е противопоставила. Всеки път се карат за това, но не защото тя не е искала да сте кръстени, а защото не е искала да сте кръстени в католическа вяра. Те всъщност не са се отказали от религията си. Ти следователно си тяхната гордост, защото са успели да заобиколят закона и да имат Трети. Но ти си и тяхното малодушие, защото не смеят да отидат по-далеч и да обявят публично своето неподчинение, в което не намират нищо нередно. Ти си и техният обществен позор, защото на всяка стъпка пречиш на усилията им да се приобщят към нормалното подчинило се общество.

— Откъде знаеш всичко това?

— Нали си спомняш, че бяхме поставили монитори на брат ти и на сестра ти, Ендър? Ще се смаеш, ако видиш колко чувствителни са тези апаратчета. Бяхме свързани директно с мозъка ти. Чувахме всичко, което чуваше и ти, без значение дали ти слушаше внимателно, или не, и дали разбираше, или не. Важното е, че ние разбирахме.

— Значи родителите ми хем ме обичат, хем не ме обичат?

— Обичат те. Въпросът е дали те искат тук при себе си. Присъствието ти в тази къща всява непрекъснато раздори. То е източник на напрежение. Ясно ли ти е?

— Но аз не съм този, който създава напрежение.

— Напрежение създават не постъпките ти, Ендър, а самото ти присъствие. Брат ти те мрази, защото си живо доказателство, че той не се е оказал достатъчно умен. Родителите ти негодуват срещу теб заради цялото свое минало, от което се опитват да избягат.

— Валънтайн ме обича.

— От все сърце. Предана ти е изцяло и безрезервно, а и ти я обожаваш. Предупредих те, че няма да е лесно.

— А какво представлява училището?

— Много и напрегната работа. Учене, както и в тукашното училище, с тази разлика, че програмата по математика и компютърно програмиране е много по-натоварена. История на военното дело. Стратегия и тактика. И най-вече занимания в Бойната зала.

— Това пък какво е?

— Военни игри. Всички момчета са организирани в армии. Всеки ден се провеждат показни битки при нулева гравитация. Няма ранени, но победата и загубата са от значение. Всеки започва като редови войник и изпълнява заповеди. По-големите момчета са ви офицери и тяхно задължение е да ви обучават и командват в битките. Повече от това не мога да ти разкажа. Все едно че играеш на бъгери и астронавти, само че имаш оръжие, което действа, и бойни другари, които се сражават редом с теб, и цялото ти бъдеще и бъдещето на човешката раса зависи от това, как се обучаваш и как се сражаваш. Животът там е много труден и ти няма да имаш нормално детство. Естествено, при твоите умствени възможности и при положение че си Трети, ти във всеки случай няма да имаш нормално детство.

— Само момчета ли са?

— Има и няколко момичета. Те рядко издържат приемния изпит. Прекалено много са вековете на еволюция, които работят против тях. Никоя от тях обаче няма да е като Валънтайн. Но там ще срещнеш братя, Ендър.

— Като Питър ли?

— Питър не беше одобрен, Ендър, по простата причина, че ти го мразиш.

— Не го мразя. Просто се…

— Страхуваш от него. Питър, както знаеш, не е толкова лош. Беше най-доброто, което открихме за един доста дълъг период от време. Помолихме родителите ви второто дете да е дъщеря, като се надявахме, че Валънтайн ще е повторение на Питър, но с малко по-кротък нрав. Тя се оказа прекалено кротка. Ето защо направихме заявка за теб.

— За да бъда наполовина Питър и наполовина Валънтайн.

— Ако всичко се получеше както трябва.

— И получи ли се?

— По наша преценка да. Резултатите от нашите изследвания са много добри, Ендър. Но те не ни разкриват всичко. Всъщност те едва ли ни разкриват нещо. — Граф се наклони напред и взе ръцете на Ендър в своите. — Ендър Уигин, ако просто трябваше да избера най-доброто и щастливо бъдеще за теб, щях да ти кажа да си останеш у дома. Остани си тук, расти и бъди щастлив. Има по-лоши неща от това да си Трети, по-лоши неща от големия брат, който не може да реши дали да бъде човешко същество, или чакал. Военното училище е едно от тези по-лоши неща. Но ние имаме нужда от теб. Бъгерите може да са сега само игра за теб, Ендър, но миналият път те без малко не ни унищожиха. Но това не бе всичко. Те се сражаваха хладнокръвно с нас, превъзхождаха ни числено и бяха по-добре въоръжени. Единственото, което ни спаси, бе, че имахме най-изключителния военен командир, който някога се е раждал. Наречи го съдба, наречи го Божа благодат, наречи го дяволски късмет, но ние имахме Мейзър Ракъм. Сега обаче го нямаме, Ендър. Ние успяхме да струпаме всичко най-добро, което човечеството успя да произведе — флотът, който те хвърлиха срещу нас миналия път, изглежда пред днешния ни космически флот като детски корабчета в плувен басейн. Имаме и някои нови оръжия. Но дори и това може да се окаже недостатъчно. Защото през осемдесетте години, последвали миналата война, те са разполагали за подготовка с точно толкова време, колкото и ние. Нужно ни е най-доброто, и то сега, на часа. Може би ще се окажеш подходящ за нас, а може би не. Може би напрежението ще те смаже, може би ще ти съсипе живота, а може и да ме намразиш, задето съм дошъл в дома ти днес. Но ако съществува някаква възможност заради твоето присъствие във флота човечеството да оцелее и бъгерите да ни оставят веднъж завинаги на мира, тогава ще те помоля да го направиш. Ще те помоля да дойдеш с мен.

На Ендър му бе трудно да съсредоточи вниманието си върху полковник Граф. Струваше му се далечен и много дребен, сякаш Ендър можеше да го вземе с пинцети и да го сложи в джоба си. Да зареже всичко тук и да отиде някъде, където бе много трудно, където нямаше да е Валънтайн, нито мама и татко.

После се замисли за филмите с бъгерите, които всеки трябваше да гледа поне веднъж в годината. Унищожаването на Китай, Битката в Астероидния пояс. Смърт, страдание и ужас. И Мейзър Ракъм, чиито гениални маневри унищожават два пъти по-големия и по-мощен вражески флот, Мейзър Ракъм, който се сражава с толкова неустойчивите и безпомощни на вид човешки корабчета. Като деца, които се сражават с възрастни. Но ние победихме.

— Страх ме е — промълви тихичко Ендър. — Но ще дойда с теб.

— Повтори го пак — помоли Граф.

— Нали това е причината да се родя? Ако не дойда с теб, за какво ще съм жив?

— Не е достатъчно — каза Граф.

— Не ми се иска да дойда — рече Ендър, — но ще дойда.

Граф кимна.

— Можеш да промениш решението си. До мига, в който се качиш на колата, можеш да промениш решението си. След това обаче оставаш на заповедите на Международния флот. Ясно ли ти е?

Ендър кимна.

— Добре. Нека да им съобщим.

Майката заплака. Бащата здраво прегърна Ендър. Питър се ръкува с него и каза:

— Малък глупав мръсник, но роден с късмет.

Валънтайн го целуна и не избърса сълзите, които се стичаха по страните й.

Нямаше багаж за стягане. Нямаше вещи за взимане.

— Училището осигурява всичко необходимо от униформите до училищните пособия. А що се отнася до играчките — има само една-единствена игра.

— Сбогом — рече Ендър на близките си. Той се пресегна, улови полковник Граф за ръката и те заедно излязоха навън.

— Убий някой и друг бъгер заради мен! — изкрещя Питър.

— Обичам те, Андрю! — извика майка му.

— Ще ти пишем! — каза бащата.

А когато се качи на колата, която чакаше спокойно в уличката, той чу сърцераздирателния писък на Валънтайн:

— Върни се при мен! Винаги ще те обичам!