Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (8)

Глава седма
Армия „Саламандър“

— Не е ли приятно да знае човек, че Ендър може да извърши и невъзможното?

— Това, че играчът трябва да умира толкова много пъти, е наистина противно. Винаги съм смятал, че „Питието на Великана“ е най-извратената част от цялата игра, но пък да му извади окото по този начин — и то не друг, а момчето, което искаме да направим командир на нашите флотилии!

— Най-важното е, че той спечели игра, която не може да бъде спечелена.

— Сега сигурно ще го преместиш.

— Изчаквахме само да видим как ще се справи със случая Бърнард. А той се справи блестящо.

— Значи щом успее да се справи с дадено положение, ще го поставяш в друго, с което не може да се справи. Не му ли се полага малко почивка?

— Ще прекара още един-два, а може би и три месеца с набора си. Това е доста дълъг период от време в живота на едно дете.

— Не ти ли се струва понякога, че тези момчета изобщо не са деца? Наблюдавам ги как се държат и как разговарят. Та те изобщо не приличат на малки деца!

— Това са най-надарените деца в света.

— Но все пак не би ли трябвало да се държат като деца? Те НЕ СА НОРМАЛНИ. Държат се, сякаш идват от… историята. Наполеон и Уелингтън. Цезар и Брут.

— Ние правим усилия да спасим света, а не да лекуваме наранени сърца. Ти си прекалено състрадателен.

— Генерал Леви няма милост към никого. Всички видеофилми доказват това. Но не причинявай болка на момчето.

— Шегуваш ли се?

— Исках да кажа, не му причинявай повече болка, отколкото е необходимо.

 

На вечеря Алей седна срещу Ендър.

— Най-сетне разбрах как си изпратил онова съобщение. Използвал си името на Бърнард.

— Аз ли? — попита Ендър.

— Хайде-хайде, че кой друг? Разбира се, че не беше Бърнард. А Шен не може да се справя толкова добре с компютъра. Знаем, че не бях и аз. Кой друг тогава? Но това е без значение. Открих как може да се въвежда в компютъра името на нов ученик. Просто си измисляш един ученик на име Бърнард — набираш БЪРНАРД с интервал, така че компютърът да не го отхвърли като повторение на името на друг ученик.

— Звучи, сякаш би свършило работа — рече Ендър.

— Точно така. То наистина върши работа. Но ти успя да го направиш още първия ден.

— Може да е някой друг. Може да го е направил Дап, за да попречи на Бърнард да се сдобие с прекалено много власт.

— Открих и нещо друго. Не мога да направя същото с твоето име.

— Нима?

— Всичко, свързано с „Ендър“, се отхвърля от компютъра. И изобщо не мога да проникна в твоите файлове. Ти си си изградил собствена система.

— Може би.

Алей се ухили.

— Току-що успях да проникна и да се поразровя из файловете на един човек. Той обаче е по петите ми и всеки миг ще преодолее защитата ми. Имам нужда от закрила, Ендър. Трябва ми системата ти.

— Ако ти я разкрия, ще разбереш как съм я изградил, ще проникнеш в нея и ще тършуваш и из моите файлове.

— За мен ли става дума? — попита Алей. — За мен, най-готиния ти приятел?

Ендър се засмя.

— Добре, ще ти изградя системата.

— Веднага ли?

— Не мога ли да си довърша яденето?

— Ти никога не си довършваш яденето.

Това бе вярно. По подноса на Ендър винаги оставаше храна. Ендър погледна чинията си и реши, че е свършил.

— Тогава да тръгваме — каза той.

Когато стигнаха в помещението, Ендър приклекна до леглото си и каза:

— Вземи си чина и го донеси тук. Ще ти покажа как става. — Но когато Алей донесе чина си, той завари Ендър на същото място, а шкафчетата му стояха все още заключени.

— Какво има? — попита Алей. В отговор Ендър поднесе длан към шкафчето си, което отговори: ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН. И не се отвори.

— Май някой ти свива номер, приятелю — рече Алей. — Някой си прави майтап.

— Наистина ли толкова спешно ти е необходима защитната система? — Ендър се изправи и се отдръпна от леглото.

— Ендър! — възкликна Алей.

Ендър се извърна. Алей държеше в ръка късче хартия.

— Какво е това?

Алей вдигна поглед към него.

— Не знаеш ли? Беше на леглото ти. Сигурно си седнал върху него.

Ендър взе хартийката.

Ендър УИГИН

КОМАНДИРОВАТЕ СЕ В АРМИЯ „САЛАМАНДЪР“

КОМАНДИР БОНСО МАДРИД

ЗАПОВЕДТА ВЛИЗА НЕЗАБАВНО В СИЛА

КОД ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО

НЕ ВЗЕМАЙТЕ СЪС СЕБЕ СИ НИКАКВИ ВЕЩИ

— Главата ти сече, Ендър, но в бойната зала не си по-добър от мен.

Ендър разтърси глава. Най-тъпото нещо, което може да се измисли, бе да го повишат тъкмо сега. Тук не повишаваха никого, преди да навърши осем години. Ендър нямаше още и седем. И момчетата от даден набор обикновено ги прехвърляха в армиите по едно и също време. По никое от другите легла нямаше командировъчна заповед.

Тъкмо когато нещата най-сетне потръгнаха. Тъкмо когато Бърнард започваше да се разбира с всекиго, дори и с Ендър. Тъкмо когато Ендър започваше да се сдобива с истински приятел в лицето на Алей. Тъкмо когато животът му най-сетне започваше да става поносим.

Ендър протегна ръка да издърпа Алей от леглото.

— „Саламандър“ поне не се дава на другите армии — обади се Алей.

Ендър бе толкова разгневен от несправедливостта на тази заповед, че в очите му избиха сълзи. Не трябва да плача, рече си мислено той.

Алей забеляза сълзите, но благородно ги подмина.

— Те са гадни глупаци, Ендър, дори не ти позволяват да си вземеш нещо свое.

Ендър се усмихна и в края на краищата не заплака.

— Може би ще поискат да се съблека и да си отида гол.

Алей също се засмя.

Ендър спонтанно го прегърна, силно, сякаш че прегръщаше Валънтайн. В този миг дори си помисли за Валънтайн и му се прииска да си отиде у дома.

— Не ми се отива там — рече той.

Алей на свой ред го прегърна.

— Аз ги разбирам, Ендър. Ти си най-добрият сред нас. Може би бързат да те научат на всичко.

— Те искат да ме научат на всичко — отвърна Ендър. — Аз исках да науча какво значи да имаш приятел.

Алей кимна сериозно.

— Ти си оставаш завинаги мой приятел, най-добрият ми приятел — каза той. После се усмихна. — Тръгвай и не оставяй жив бъгер!

— Дадено — отвърна му с усмивка Ендър.

Алей неочаквано целуна Ендър по бузата и прошепна на ухото му: „Селям!“ После, изчервен, се извърна и отиде при леглото си в дъното на помещението. Ендър предположи, че вероятно целувката и тази дума са нещо забранено. Може би някаква забранена религия. Или пък думата имаше някакво важно значение единствено за Алей. Каквото и да значеше тя за Алей, Ендър знаеше, че тя бе свещена, че той се бе разкрил само пред Ендър, така както майката на Ендър бе направила веднъж, когато той бе много малък, още преди да му поставят монитора в тила. Бе поставила длани върху главата му, като го мислеше за заспал, и дълго се бе молила, надвесена над него. Ендър никога и пред никого не бе споменавал за това, дори и пред майка си, но го бе съхранил като спомен за нещо свято, за това, как го обичаше майка му, когато си мислеше, че никой, дори и той, не би могъл да я види и чуе. Ето това му бе дал сега и Алей — толкова свят дар, че дори и Ендър нямаше право да разбере какво точно означава.

В подобни случаи думите бяха излишни. Алей стигна до леглото си и се обърна да види Ендър. Изпълнени с разбиране, погледите им се кръстосаха само за миг. После Ендър си тръгна.

В тази част на училището едва ли имаше пътека със светлинен код зелено-зелено-кафяво. Трябваше да набере кода в някоя от залите за обществено ползване. Другите момчета щяха да свършат съвсем скоро с вечерята — не му се искаше да се приближава до трапезарията. Залата за игри е сигурно почти празна.

В това си настроение нямаше желание да играе на нито една от игрите. Ето защо отиде в дъното на залата до банката с чиновете за обществено ползване и започна своята игра. Бързо се върна в Царството на феите. Сега Великанът бе мъртъв и Ендър трябваше да се спусне внимателно от масата, да скочи върху крака на прекатурения стол на Великана и оттам да скочи на земята. По едно време плъховете се бяха втурнали да глозгат трупа на Великана, но Ендър бе убил един с топлийка от парцаливата риза на Великана, след което те го бяха оставили на мира.

Разлагането на трупа на Великана бе в общи линии приключило. Онова, което е могло да бъде огризано от дребните мършояди, бе вече огризано. Личинките на къщната муха бяха свършили работата си по вътрешностите. Великанът бе вече една мумия, изтърбушена, озъбена в неизменна усмивка, с празни очни кухини и сгърчени пръсти. Ендър си спомни как бе дълбал в окото, когато то бе живо, злобно и интелигентно. И както беше гневен и обезсърчен, Ендър отново пожела да извърши подобно убийство. Великанът обаче се бе превърнал вече в част от пейзажа и бе недосегаем за яростта му.

Ендър винаги бе минавал по моста към замъка на Дама купа, където за него имаше достатъчно игри, но сега никоя от тях не му се виждаше привлекателна. Заобиколи трупа на Великана и тръгна нагоре по потока. Там имаше детска площадка, пързалки и шведски стени, дъсчени люлки за двама, въртележки и дванайсет деца, които се смееха, докато си играеха. Ендър се приближи и откри, че се бе превърнал в дете, въпреки че в игрите фигурата му бе обикновено на възрастен. Всъщност той бе и по-дребен от другите деца.

Нареди се за пързалката. Останалите деца не му обръщаха никакво внимание. Изкатери се до горната площадка на пързалката и се загледа как момчето отпреде му се стрелна вихрено по дългата спирала към земята. После седна в улея и се спусна надолу.

Не бе изминал и миг, когато улеят се продъни и той падна на земята под стълбата. Пързалката не го допускаше в улея си.

Същото се случи и с шведската стена. Както се катереше по нея, изведнъж се оказваше, че някоя от напречните пръчки е само илюзорна, и той пропадаше. Сядаше върху дъската на люлката и тъкмо когато стигаше до най-високото, се пльосваше на земята. Когато въртележката набереше скорост, той не можеше да се задържи на никое от кончетата и центробежната сила го отхвърляше настрани.

А другите деца — смехът им бе груб, гръмогласен и противен. Те го обикаляха, сочеха с пръст и се смееха дълго, преди да се върнат към игрите си.

Ендър искаше да ги удари, да ги хвърли в потока. Вместо това влезе в гората. Откри пътечка, която скоро се превърна в древен път, застлан с тухли, буренясал, но все още използваем. От двете страни на пътя се мяркаха знаци, които подсказваха, че наоколо има и други игри, но Ендър не последва нито един от тях. Той искаше да разбере накъде води пътечката.

Тя водеше до едно сечище, с кладенец в средата и надпис, който подканяше: „Пийни си, пътниче“. Ендър пристъпи напред и погледна към кладенеца. В същото време чу ръмжене. От гората изникнаха дванайсет вълци с олигавени уста върху човешките си лица. Ендър ги позна — това бяха децата от площадката. Само че сега зъбите им можеха да разкъсват. Невъоръженият Ендър бе набързо изяден.

Фигурката му, както обикновено, се появи на същото място и Ендър отново бе изяден, макар че този път се опита да се напъха в кладенеца.

Следващата му поява обаче бе на детската площадка. Децата отново му се присмиваха. Смейте се колкото си искате, помисли си Ендър. Само че аз ви знам кои сте. Той побутна едно от децата. Момичето го последва сърдито. Ендър я поведе нагоре по стълбата на пързалката. Разбира се, улеят отново се продъни и той падна, но този път, тъй като го следваше много отблизо, тя също пропадна. Щом се докосна до земята, тя се превърна във вълк и остана да лежи мъртва или зашеметена.

Едно по едно Ендър заведе и другите деца в капана. Но преди да свърши с последното дете, вълците започнаха да се съживяват, не се превърнаха отново в деца. Ендър отново бе разкъсан.

Този път, разтреперан и потен, Ендър откри, че фигурката му започва играта от масата на Великана. Трябва да прекъсна играта, помисли си той. Трябва да се явя в новата си армия.

Но вместо това той накара фигурката си да скочи от масата, да заобиколи трупа на Великана и да се отправи към детската площадка.

Този път веднага щом детето докосна земята и се превърна във вълк, Ендър завлече тялото му до потока и го бутна в него. Тялото на всеки следващ вълк, хвърлен в потока, цвъртеше, сякаш водата бе киселина, вълкът изчезваше, а към небето се издигаше тъмен облак дим и отлиташе. Без много труд ликвидира бандата на децата, въпреки че накрая те започнаха да го преследват на двойки и тройки. На сечището Ендър не завари никакви вълци и се спусна в кладенеца по въжето на кофата.

Светлината в подземната пещера бе мъждива, но той успя да види купища скъпоценни камъни. Отмина ги, забелязвайки, че сред тях проблясват и очи. Една отрупана с блюда трапеза изобщо не привлече вниманието му. Отмина и клетките, които висяха от тавана на пещерата, във всяка от които имаше по някакво екзотично, дружелюбно на вид същество. Ще си поиграя с тях по-късно, помисли си Ендър. Най-после стигна до една врата, на която с бляскави емералди бяха изписани следните думи:

КРАЯТ НА СВЕТА

Той не се поколеба. Отвори вратата и прекрачи прага.

Стоеше върху малка издатина, на един висок зъбер. В краката му се ширеше сгряна от слънцето наситенозелена гора, поопърлена от есенните багри, сред която тук-там прозираха сечища и късчета обработваема земя, с пъплещи пред ралото волове и китни селца, замък върху едно възвишение в далечината и облаци, обяздили въздушните течения. Небето горе бе таванът на огромна пещера, с кристали, увиснали в прозрачни сталактити.

Вратата се хлопна зад гърба му — Ендър съсредоточено изучаваше пейзажа. Изправен пред тази красота, той вече не се тревожеше за оцеляването си. Много малко го вълнуваше и въпросът, каква би могла да е играта, предлагана от това място. Беше го намерил и това, че го видя, бе неговата награда. И така, без изобщо да се замисля за последствията, той скочи от издатината.

Сега падаше право надолу към някаква мътна река и ужасни скали, но един облак застана между него и земята, улови го и го отнесе. Занесе го до една кула в замъка и влезе през отворения прозорец. Остави го в стая без никаква врата. Имаше само прозорци, които гледаха към смъртоносна пропаст.

Само преди миг той бе скочил безгрижно от издатината на зъбера, но сега се поколеба да го направи. Килимчето пред огнището се разнищи и се превърна в дълга и тъмна змия, със зловещи зъби.

— Аз съм единственият ти изход — заговори тя. — Смъртта е единственият ти изход.

Ендър тъкмо се оглеждаше за някакво оръжие, когато екранът неочаквано притъмня. Следните думи започнаха да обикалят по ръба на чина му:

ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО ПРИ КОМАНДИРА.

ЗАКЪСНЯВАТЕ

ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО.

Разгневен, Ендър изключи чина и отиде до стената с кодовете, където откри светлинния код зелено-зелено-кафяво, докосна табелката и тръгна по светналата пътека. Тъмнозеленото, светлозеленото и кафявото от табелката му напомниха за царството сред ранната есен, което бе открил в играта. Трябва да се върна на това място, рече си той. Змията е само един дълъг конец, мога да се спусна от кулата и да открия някакъв път. Вероятно са нарекли мястото „краят на света“ защото отбелязва края на играта и защото мога да отида в някое от селцата и да стана едно от момченцата, които работят и си играят там, без да се налага да убивам и без да бъда убиван, просто да си живея там.

Като се замисли обаче, той не успя да си представи какво точно представлява това „просто да си живееш“. Подобно нещо никога не бе му се случвало. Но много му се искаше да опита.

 

 

Армиите бяха по-големи от наборните групи. Казармените помещения бяха също по-просторни. Помещението на „Саламандър“ бе дълго и тясно, с койки от двете страни.

Ендър застана на вратата. Няколко момчета наблизо го изгледаха, но те бяха по-големи и като че ли изобщо не го забелязаха. Продължиха да разговарят, както се бяха излегнали или подпрели на леглата. Разискваха, разбира се, сражения — по-големите момчета си падаха по това. Всички бяха много по-едри от Ендър. Десет– и единайсетгодишните стърчаха над него, а и Ендър не бе едър за възрастта си.

Опита се да разбере кое от момчетата е командир, но повечето от тях бяха облечени наполовина в бойна униформа и наполовина в „спална“ (както я наричаха) — голи от глава до пети. Мнозина бяха извадили чиновете си, но малцина учеха.

Ендър влезе в стаята. В мига, в който влезе, той бе забелязан.

— Какво искаш? — попита строго момчето от горното легло до вратата. Той бе най-едрият от всички. Ендър го бе виждал и преди, млад великан, на който вече никнеше брада. — Ти не си от „Саламандър“.

— Мисля, че вече съм — отвърна Ендър. — Зелено-зелено-кафяво, нали така? Командирован съм при вас. — Той показа заповедта на момчето, което очевидно бе охраната на вратата.

Момчето се пресегна да я вземе, но Ендър я дръпна на безопасно разстояние.

— Трябва да я предам на Банзо Мадрид.

Към разговора се присъедини едно момче, по-дребничко, но пак по-високо от Ендър.

— Не Бан-зо, глупчо. Бон-со. Името е испанско. Бонсо Мадрид.

— Aqui nosotros hablamos espanol, senor!^[1]

— Тогава вие ли сте Бонсо? — попита Ендър, като този път произнесе правилно името.

— Не, аз съм само един блестящо надарен полиглот. Петра Арканян. Единственото момиче в армия „Саламандър“. С повече бойни попадения от всеки друг в това помещение.

— О, драгата Петра благоволява да говори — обади се едно от момчетата, — ами че тя благоволява да говори, да говори.

— За да наговори куп глупости, куп глупости, куп глупости! — рече друго момче.

Само няколко души се засмяха.

— Между нас казано — продължи Петра, — ако се наложи да направят клизма на Военното училище, наконечникът ще се забие в отверстие, оцветено в зелено-зелено-кафяво.

Ендър се отчая — вече нямаше никакви опорни точки — без бойна подготовка, дребен, неопитен и обречен на ненавист заради преждевременното повишение. А сега, най-случайно, се бе сприятелил с най-неподходящата личност. Отритнат воин от армия „Саламандър“ — сега в съзнанието на всички останали името му щеше да бъде свързано с нейното. Прекрасен ден. Като огледа ухилените подигравателни физиономии наоколо, той за миг си представи телата им покрити с козина, а зъбите им готови да разкъсват. Аз ли съм единственото човешко същество тук? Нима всички останали са животни, които само дебнат да изядат някого?

Тогава си спомни за Алей. Във всяка армия, разбира се, имаше поне един, когото си струва да познаваш.

Изведнъж, макар и никой да не бе изшъткал за тишина, смехът секна и групата се умълча. Ендър се обърна към вратата. Там стоеше едно момче, високо, мургаво и стройно, с красиви черни очи и изящни устни, които говореха за изтънченост. Бих последвал такъв красавец, обади се някакъв вътрешен глас у Ендър. Бих искал да виждам онова, което виждат тези очи.

— Кой си ти? — попита тихичко момчето.

— Ендър Уигин, сър — отвърна Ендър. — Командирован от набора си в армия „Саламандър“. — Той му протегна заповедта.

Момчето взе листа с рязко уверено движение, без да докосва ръката на Ендър.

— На колко години си, Уигин? — попита той.

— Почти на седем.

— Попитах те — продължи той все така тихичко — на колко, а не почти на колко години си.

— На шест години, девет месеца и дванайсет дни.

— От колко време тренираш в бойната зала?

— От няколко месеца. Прицелът ми е вече по-точен.

— Участвал ли си във военни маневри? По взводове ли ви обучаваха? Провеждали ли сте съвместни учения?

Ендър никога не бе чувал за подобни неща. Той поклати глава.

Мадрид не сваляше поглед от него.

— Ясно. Както скоро ще разбереш, офицерите, които командват това училище, най-вече майор Андерсън, който завежда игрите, много обичат да правят номера. Армия „Саламандър“ тъкмо започна достойно да напомня за себе си. Спечелихме дванайсет от последните си двайсет игри. Изненадахме армиите „Плъх“, „Скорпион“ и „Хрътка“ и сме готови да се борим за водачеството в играта. И, разбира се, разбира се, че ще ми пробутат такъв ненужен, необучен, безнадежден и недоразвит екземпляр като теб.

— Май не ти се зарадва особено — обади се тихичко Петра.

— Млъкни, Арканян — сряза я Мадрид. — Не ни стига една неприятност, а сега и друга. Но каквито и препятствия да ни издигат по пътя нашите офицери, ние си оставаме…

— „Саламандър“! — изкрещяха войниците в един глас.

Ендър инстинктивно започна да възприема събитията по друг начин. Това беше шаблон на поведение, ритуал. Мадрид не искаше да го обиди, а просто овладяваше положението „изникване на неочаквано събитие“, като го използваше, за да укрепи властта си в армията.

— Ние сме огънят, който ще ги погълне, заедно с карантиите им, от глава до пети, ние сме много пламъци, но събрани в един огън!

— „Саламандър“! — изкрещяха отново всички.

— Дори и идването на този тук няма да намали силата ни!

За миг Ендър си позволи да се поддаде на надеждата.

— Ще работя усърдно и бързо ще се науча — каза той.

— Не съм ти разрешил да говориш — отвърна Мадрид. — Възнамерявам да те разменя колкото е възможно по-скоро. Вероятно заради теб ще се наложи да се лиша от някой ценен воин, но такъв, какъвто си дребен, ти си по-лош и от ненужен. Още един неизбежно замразен във всяка битка, ето какво си ти, а ние сме в такова положение, че всеки замразен войник е от значение за класирането. Не влагам нищо лично, Уигин, но съм убеден, че трябва да получиш обучението си за нечия друга сметка, не за моя.

— Душа човек! — обади се Петра.

Мадрид пристъпи към момичето и я зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Плесницата не бе звучна, защото я бе ударил само с върха на пръстите си. Но на бузата й се виждаха четири ярки червени петна, а капчици кръв отбелязваха откъде точно бяха минали ноктите му.

— Чуй инструкциите, Уигин. Надявам се, че това е последният път, когато ми се налага да разговарям с теб. Ще стоиш настрани и няма да ни се пречкаш, когато имаме занятия в бойната зала. Трябва да присъстваш, разбира се, но няма да се числиш към никой взвод и няма да участваш в никакви занятия. Когато ни извикат за сражение, ти ще се облечеш бързо и ще се представиш на портала заедно с всички останали. Но няма да минаваш през портала, докато не изминат пълни четири минути от започването на играта. След това ще стоиш на портала до края на играта, без да вадиш и без да стреляш с оръжието си.

Ендър кимна. Значи щеше да бъде едно нищо. Надяваше се размяната да стане час по-скоро.

Забеляза още, че Петра изобщо не заплака от болка, нито пък докосна бузата си, въпреки че капчиците кръв се стекоха в тънка струйка към брадичката й. Може и да бе отритната от останалите, но щом Бонсо Мадрид нямаше да му бъде приятел, тогава Ендър можеше да се сприятели с Петра.

Определиха му легло в дъното на помещението. Горно легло, от което дори не можеше да види вратата, тъй като я закриваше извивката на тавана. Край него имаше и други момчета — изтощени на вид, навъсени, на които почти не обръщаха внимание. Те нямаше какво да кажат на Ендър за добре дошъл.

Ендър се опита да отвори с длан шкафчето си, но нищо не се получи. Тогава осъзна, че шкафчетата нямат кодови ключалки. И на четирите имаше халки, които при отваряне се дърпаха. Значи тук, в армията, нищо нямаше да е само лично негово.

В шкафа имаше костюм. Не от бледозелените костюми на новобранците, а тъмнозелената, обточена с оранжево, униформа на армия „Саламандър“. Беше му доста голям. Но сигурно никога не бе се налагало да доставят униформа за толкова малко момче.

Тъкмо понечи да се съблече, когато забеляза, че Петра се задава по пътеката между леглата. Той се спусна от леглото и застана мирно, за да я поздрави.

— Свободно — рече тя. — Аз не съм офицер.

— Но нали командваш взвод?

Някой се изкикоти.

— Откъде ти хрумна това, Уигин?

— Леглото ти е в предната част на помещението.

— Леглото ми е там, защото съм най-добрият снайпер в „Саламандър“ и защото Бонсо го е страх, че ако взводните не ме държат под око там, отпред, аз ще организирам тук бунт. Като че ли може да се организира нещо с тези момчета. — Тя посочи към навъсените момчета по близките легла.

Какво се опитваше да постигне Петра? Да влоши още повече и без това лошото положение?

— Тук всички до един са по-добри от мен — заговори Ендър, за да се разграничи от нейното презрение към момчетата, които в края на краищата щяха да му бъдат съседи по легло.

— Аз съм момиче — каза тя, — а ти си шестгодишен пикльо. По толкова много неща си приличаме, че защо да не станем приятели?

— Няма да ти правя домашните — рече той.

След миг тя проумя, че това е шега.

— Ха! — възкликна тя. — Когато си в играта, всичко е съвсем по военному. И училищните занятия не са като при новобранците. История и стратегия, и тактика, и бъгери, и математика, и астрономия, неща, които ще са ти необходими, като станеш пилот или командир. Ще видиш.

— Значи си ми приятел. И каква ще ми е наградата? — попита Ендър. Той имитираше начина, по който тя говореше — наперено, сякаш нищо не я интересуваше.

— Бонсо няма да ти позволи да участваш в занятията. Ще те накара да си занесеш чина в бойната зала и да учиш. Той донякъде е прав — не иска едно абсолютно неопитно детенце да притеснява скъпоценните му маневри. — Тя премина на жаргон, който имитираше говора на простолюдието. — Бонсо е пе-чен. Той, Бонсо, е корав чиляк. При него няма лабаво — пикае в паница, ама не разплисква.

Ендър се засмя.

— Тази бойна зала е отворена по всяко време. Ако искаш, ще те заведа там, когато няма тренировки, и ще ти покажа някои от нещата, които умея. Аз не съм велик воин, но доста ме бива и със сигурност зная повече от теб.

— Щом искаш — каза Ендър.

— Започваме утре сутринта след закуска.

— А какво ще стане, ако някой е заел залата? Нашата наборна група винаги ходи там след закуска.

— Нищо страшно. Всъщност бойните зали са девет.

— Никога не съм чувал, че има и други.

— Във всички се влиза през един и същи портал. Целият център на Военното училище, главината на колелото, представлява само бойни зали. Те не се въртят заедно с останалата част от станцията. И така се получава нулевата гравитация — тази част просто си стои неподвижна. Няма въртене, няма и притегляне. За всички зали се влиза през един портал, този, който ние всички използваме. Щом се влезе в залата, порталът се придвижва и води вече към следващата бойна зала.

— Не знаех.

— И така, както ти казах. Веднага след закуска.

— Добре — отвърна Ендър.

Тя понечи да си тръгне.

— Петра — повика я той.

Тя се обърна.

— Благодаря.

Тя не каза нищо, само се обърна и тръгна по пътеката.

Ендър се покатери обратно в леглото и си досъблече униформата. Лежеше гол в леглото, убиваше си времето с новия чин, опитвайки се да реши дали са направили нещо на кодовете му за влизане. Абсолютно сигурно е, че са разрушили защитната му система. Тук не можеше да притежава нищичко, дори чина си.

В помещението притъмня. Наближаваше време за лягане. Ендър не знаеше коя баня да използва.

— Щом излезеш, тръгни наляво — обясни му момчето от съседното легло. — Банята ни е обща с момчетата от „Плъх“, „Кондор“ и „Катерица“.

Ендър му поблагодари и тръгна да излиза.

— Хей — провикна се момчето. — Не можеш да излезеш така. При излизане от помещението униформата е задължителна по всяко време.

— Дори и когато се отива до тоалетната ли?

— Най-вече. И е забранено да се разговаря с когото и да било от друга армия. Както в трапезарията, така и в тоалетната. Можеш да разговаряш безнаказано само в залата за игри, ако, разбира се, ти нареди някой преподавател. Но ако Бонсо те пипне, смятай се за мъртъв, ясно ли е?

— Благодаря.

— И още нещо, Бонсо побеснява, ако се съблечеш гол пред Петра.

— Но нали, когато влязох в стаята, и тя беше гола?

— Тя си върши каквото си иска, но ти не си сваляй дрехите. Заповед на Бонсо.

Това бе глупаво.

Петра все още приличаше на момче. Това бе глупава заповед. Тя я отделяше от останалите, правеше я различна, разцепваше армията. Глупаво, колко глупаво! Как ли са направили Бонсо командир с такова некачествено мислене? Алей би бил по-добър командир от Бонсо. Той знаеше как се сплотява една група.

Аз също знам как се сплотява една група, помисли си Ендър. Може би един ден и аз ще стана командир.

Докато си миеше ръцете в банята, някой му заговори:

— Хей, значи вече обличат и бебета с униформата на „Саламандър“!

Ендър не отговори. Просто започна да си суши ръцете.

— Ей, вижте! В „Саламандър“ вече има и бебета! Погледнете това бебе! Може да ми мине под чатала, без изобщо да ми закачи топките!

Когато Ендър излезе от банята, дочу някои да казва:

— Това е Уигин. Онова, умното копеле от залата за игри.

Тръгна по коридора, като се усмихваше. Може да е дребен, но му знаеха името. От игралната зала, разбира се, а това в армията не означаваше нищо. Но те щяха да видят. Той щеше да стане и добър воин. Много скоро всички щяха да научат името му. Може би не точно в армия „Саламандър“, но щяха да го научат много скоро.

 

 

Петра чакаше в коридора, който водеше към бойната зала.

— Почакай малко — рече тя на Ендър. — Току-що влезе армия „Заек“ и трябва да минат няколко минути, докато се придвижи порталът до следващата бойна зала.

Ендър приседна до нея.

— Според мен има много неща, които се премълчават за бойната зала — рече той. — Защо например в коридора, който води към залата, точно пред портала, има гравитация?

Петра притвори очи.

— И както в бойните зали няма гравитация, какво става, когато се свързват с коридора? Защо тогава не започват да се въртят заедно с училището?

Ендър кимна.

— Ето това са загадките — прошепна Петра. — Не си пъхай носа в тях. На последния войник, който се опита да ги разнищи, му се случиха страшни неща. Беше намерен увиснал от тавана на банята с краката нагоре и с глава, напъхана в тоалетната чиния.

— Значи не съм първият, който задава въпроси.

— Запомни нещо, момченце! (Нейното „момченце“ звучеше приятелски, а не презрително.) Никога няма да ти разкрият повече истина от необходимото. Но всяко дете с мозък в главата си знае, че от времето на стария Мейзър Ракъм и Победоносния флот в науката са настъпили някои промени. Очевидно вече сме в състояние да контролираме гравитацията. Да я включваме и изключваме, да променяме посоката й, а може би и да я отразяваме — мислила съм си за много приятни нещица, които човек може да постигне с гравитационни оръжия или с гравитационни ядрени двигатели на междузвездните кораби. Помисли само колко близо до планетите биха могли да летят тези кораби. Може дори да откъртват големи късове от тях, като отразяват или пренасочват собствената гравитация на планетата, но от друга посока и към по-малка точка. Само че никой нищо не ти казва.

Ендър разбра повече от онова, което му каза Петра. Овладяването на гравитацията бе едно нещо, измамата, с която си служеха офицерите — съвсем друго. Но най-важното, което разбра, бе, че истинският враг са възрастните, а не другите армии. Възрастните са онези, които не ни казват истината.

— Ела, момченце — каза тя. — Бойната зала е вече готова. Ръцете на Петра чакат битка нова. Подлият враг е избит до крак. — Тя се изкиска. — Наричат ме Петра поета.

— И казват още, че си шантава колкото си искаш.

— Нямам нищо против това, бебчо. — Тя носеше в чанта десет топки за мишена. Ендър се бе уловил с една ръка за стената, а с другата за костюма, за да я задържи, тъй като Петра с все сила запокити топките в различни посоки. При съществуващата нулева гравитация всяка пое накъдето си иска.

— Пусни ме — каза тя. Отблъсна се, като се въртеше отмерено. С няколко умели движения на ръцете тя се спря и започна да се цели внимателно във всяка топка. Улучеше ли някоя, тя променяше светлината си от бяла в червена. Ендър знаеше, че червената светлина трае по-малко от две минути и отново се превръща в бяла. Когато уцели и последната топка, само една светлина бе станала отново бяла.

Петра се отблъсна внимателно от една стена и се стрелна обратно към Ендър. Той я улови, за да я предпази от ново отблъскване — една от първите хватки, на които го бяха научили като новобранец.

— Много те бива — рече той.

— По-добър снайпер от мен няма. Искаш ли да те науча как става?

Петра го учеше как да държи ръката си изопната и как да се прицелва с цяла ръка, чак от рамото.

— Това, което повечето войници не осъзнават, е, че колкото по-надалеч се намира целта, толкова по-дълго трябва да задържиш насочен лъча в кръгче с диаметър два сантиметра. Разликата е някъде между една десета от секундата и половин секунда, но при едно сражение това е много време. Макар и прицелили се съвсем точно, много войници не улучват, защото са отместили лъча прекалено бързо. Следователно не можеш да си служиш с пистолета като със сабя — тряс-прас… и си ги накълцал. Трябва да се прицелваш добре.

С помощта на топкосъбирача тя прибра мишените, после отново ги разпрати наоколо, бавно, една по една. Ендър стреля по тях. Не улучи нито една.

— Добре — каза тя. — Не си усвоил никакви лоши навици.

— Не съм усвоил и никакви добри — посочи той към мишените.

— Това е моя грижа.

Първата сутрин те не свършиха кой знае колко работа. Повече си говореха. Как да мислиш, докато се прицелваш. Как да задържаш в съзнанието си едновременно собственото си движение и движението на врага. Как да изопнеш цялата си ръка и да се прицелиш с тялото си така, че дори и да замразят ръката ти, пак да можеш да стреляш. Как да схванеш в кое положение всъщност стреля спусъкът ти и да задържиш пръста си на него, за да не го дърпаш целия всеки път, когато стреляш. Как да отпускаш тялото си и да не се напрягаш, защото от напрежението може да потрепнеш.

Това бе единственото занимание на Ендър за деня. По време на следобедните учения на армията Ендър получи заповед да си донесе чина и да си учи уроците, седнал в един ъгъл на залата. Всички войници на Бонсо трябваше да присъстват задължително в бойната зала, но не и да участват в сраженията.

Ендър обаче не си учеше уроците. Щом не можеше да участва в ученията като воин, тогава можеше да обучава Ендър като тактик. Армия „Саламандър“ бе разделена на стандартните четири взвода от по десет човека. Някои командири така групираха войниците си, че във взвод А бяха най-добрите войници, а във взвод Г — най-калпавите. Бонсо ги бе размесил, така че във всеки взвод имаше и добри войници и по-слаби.

Само дето взвод Б се състоеше от девет момчета. Ендър се бе питал кого ли са откомандировали, за да се освободи място за него. Скоро стана ясно, че взводният тук е нов. Нищо чудно тогава, че Бонсо бе толкова разгневен — бе загубил взводен командир, за да се сдобие с Ендър.

По отношение на едно нещо обаче Бонсо бе прав. Ендър не беше готов. Времето, определено за занятия, бе запълнено изцяло с бойни учения. Взводовете, които иначе тренираха поотделно, провеждаха в точно определено време образцови по прецизност съвместни операции. Всички войници тук имаха вече изградени онези умения, които липсваха на Ендър. Умението да направиш меко приземяване, като поемеш по-голямата част от сътресението. Точен полет. Промяна на курса посредством използването на замразените войници, които се реят напосоки из залата. Кълба, салта, хитрости. Плъзгане по стените — много трудна маневра, но въпреки това една от най-ценните, тъй като врагът не може да те преследва плътно.

И макар че Ендър разбра колко много не знае, той все пак откри и неща, които можеше да усъвършенства. Добре репетираното разположение на силите бе грешка. То даваше възможност на войниците да изпълняват незабавно гръмогласните заповеди, но и означаваше, че тези заповеди са предсказуеми. Освен това на отделните войници им се даваше много малко инициатива. Щом веднъж се направеше разположение на силите, всички трябваше да последват шаблона. Нямаше възможност да се реагира на действията на противника срещу позициите им. Ендър изучи моделите на позициите на Бонсо така, както би сторил това вражи командир, набелязвайки си начини как да ги разбие.

По време на свободните занимания същата вечер Ендър помоли Петра да се поупражнява с него.

— Не мога — отвърна му тя. — Един ден искам да стана командир, така че ще трябва да се позавъртя из залата за игри. — Широко разпространено бе убеждението, че преподавателите наблюдават игрите с монитори и именно в залата за игри откриват потенциалните командири. Ендър обаче се съмняваше да е така. Взводните командири имаха далеч по-добра възможност да покажат на какво са способни като командири от което и да било видеоустройство.

Но той не възрази на Петра. Тренировките след закуска бяха достатъчно голям жест. И все пак той трябваше да се упражнява. А не можеше да тренира сам, освен някои от основните умения. Повечето от трудните неща изискваха партньори или отбори. Ех, ако можеше да тренира сега с Алей или с Шен.

Добре, а защо да не може да тренира с тях? Изобщо не бе чувал войник да тренира с новобранци, но и нямаше точка в правилника, която да забранява това. Просто не бе правено досега, защото всички презираха до смърт новобранците. А към Ендър все още се отнасяха като към новобранец. Той имаше нужда да тренира с някого, а в замяна можеше да помогне на приятелите си да научат някои неща, които бе видял от по-големите момчета.

 

 

— Ей, великият воин се завръща! — извика Бърнард. Ендър застана на прага на старото си спално помещение. Бе отсъствал оттук само един ден, а вече се чувстваше като на чуждо място. А и момчетата му бяха като чужди хора. За малко да се обърне и да си тръгне. Но тук бе Алей, който направи дружбата им свещена. Алей не му беше чужд.

Ендър не се опита да скрие как се отнасяха към него в „Саламандър“.

— И са прави, аз съм ненужен като кихавица в скафандър.

Алей се засмя, а наоколо им се скупчиха и други новобранци. Ендър направи предложението си. Свободни занимания, всеки ден усърдна работа в бойната зала под наставленията на Ендър. Щяха да научат неща от армиите и сраженията, които Ендър ще наблюдава, а той щеше да се упражнява, за да усъвършенства войнските си умения.

— Ще се готвим заедно.

Още много други момчета поискаха да дойдат.

— Разбира се — каза Ендър. — Ако идвате за работа. Ако идвате, за да се фръцкате насам-натам, без вас! Нямам никакво време за губене.

И те не си губеха времето. Ендър непохватно обясняваше онова, което бе видял, като разработваше свои начини да го прави по-добре. Но в края на свободните занимания те вече бяха научили някои неща. Бяха уморени, но бяха схванали тънкостите на част от уменията.

 

 

— Къде беше? — попита Бонсо.

Ендър стоеше изопнат до леглото на командира си.

— Тренирах в бойната зала.

— Чувам, че се упражняваш с някои момчета от наборната си група.

— Не бих могъл да се упражнявам сам.

— Няма да търпя воини от „Саламандър“ да се мотаят с разни новобранци. Ти вече си войник.

Ендър го гледаше, без да продума.

— Чу ли ме, Уигин?

— Тъй вярно, сър.

— Повече никакви тренировки с онези пръдльовци.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Ендър. Това бе молба, на която командирите нямаха право да отказват. От физиономията на Бонсо пролича, че се ядоса, но излезе с Ендър в коридора.

— Слушай, Уигин, аз не те искам, опитвам се да се отърва от теб. Не ми създавай тревоги, защото ще те размажа о стената.

Един добър командир, помисли си Ендър, не би трябвало да отправя подобни глупави заплахи.

Бонсо се ядоса от мълчанието на Ендър.

— Нали ме помоли да изляза с теб навън, хайде, говори.

— Сър, вие бяхте прав, като не ме допуснахте във взвода. Аз не умея нищо.

— Няма нужда да ми казваш кога съм прав.

— Но аз ще стана добър войник. Няма да смущавам редовните занятия, но ще продължавам да тренирам, и то с единствените хора, които искат да се упражняват с мен, а това са момчетата от моята наборна група.

— Ще правиш това, което ти нареждам, копеле такова.

— Точно така, сър. Ще изпълнявам всичките ви заповеди, които имате право да ми давате. Но свободните занимания са свободни. При тях не могат да се възлагат никакви задачи. Никакви. От никого.

Той видя, че Бонсо кипи от гняв. Да се поддаваш на гнева си бе лошо. Ендър умееше да сдържа своя гняв и да му надвива. Бонсо се поддаваше на гнева си и гневът го надвиваше.

— Сър, аз трябва да мисля за собствената си кариера. Няма да се бъркам във вашите тренировки и сражения, но и аз трябва да науча нещо. Не съм молил да ме командироват във вашата армия. Вие искате да ме размените колкото се може по-бързо. Но нали никой няма да ме вземе, ако не знам нищо? Оставете ме да науча нещо и тогава ще можете да се отървете от мен по-скоро и да си вземете войник, от когото да имате полза.

Бонсо не беше толкова глупав, че да допусне гневът да му попречи да открие здравия разум в онова, което чува. Но и не можеше да се отърве така бързо от яростта, която продължаваше да го дави.

— Докато си в „Саламандър“, ще изпълняваш моите заповеди.

— Ако посегнеш на свободните ми занимания, ще се постарая да се „простудиш“.

Това вероятно не бе вярно. Но беше възможно. Разбира се, ако Ендър вдигне шум, че му се бъркат в свободните занимания, това би могло да стане причина да свалят Бонсо от командирския пост. Освен това офицерите очевидно намираха нещо у Ендър, щом го бяха повишили. Може би Ендър наистина имаше достатъчно влияние сред учителите, за да „простуди“ някого.

— Копеле — рече Бонсо.

— Не е моя вината, че ми даде тази заповед пред всички — каза Ендър. — Но ако искаш, ще се престоря, че ти си спечелил този спор. А утре можеш да ми кажеш, че си взел друго решение.

— Няма нужда да ме учиш какво да правя.

— Не искам другите момчета да мислят, че си отстъпил. Няма да можеш да ги командваш след това.

Бонсо го намрази заради този жест, заради благородството му. Сякаш Ендър по свое благоволение му позволяваше да е командир. Какво унижение, но той нямаше друг избор. Изобщо нямаше избор. На Бонсо не му хрумна, че грешката бе негова, тъй като бе дал на Ендър несъстоятелна заповед. Той само знаеше, че Ендър го бе победил, а после му бе натрил носа с великодушието си.

— Някой ден ще ми паднеш — рече Бонсо.

— Сигурно — отвърна Ендър.

Светлините угаснаха, последва звънецът за лягане. Ендър се върна в помещението с мрачна физиономия. Победен. Сърдит. Другите момчета си направиха съответния извод.

А на сутринта, когато Ендър тръгваше за закуска, Бонсо го спря и заговори на висок глас:

— Промених решението си, дребосък. Може би, като тренираш със своите малчугани, ще успееш да научиш нещо и ще мога по-лесно да те разменя. Готов съм на всичко, за да се отърва по-бързо от теб.

— Благодаря, сър — рече Ендър.

— На всичко — прошепна Бонсо. — Надявам се да се „простудиш“.

Ендър му отправи благодарствена усмивка и излезе. След закуска той отново потренира с Петра. Целия следобед наблюдаваше занятието на Бонсо и си набелязваше начини за унищожаването на армията му. По време на свободните занимания той, Алей и останалите работиха до изнемогване. Мога да го победя, мислеше си Ендър, докато лежеше в леглото си с пулсиращи мускули, които сега се отпускаха. Наистина мога.

 

 

Четири дни по-късно армия „Саламандър“ проведе сражение. Ендър тръгна след истинските войници, които кретаха по коридорите към бойната зала. По стените имаше две светлинни маркировки — зелено-зелено-кафявата на „Саламандър“ и черно-бяло-черната на „Кондор“. Когато стигнаха до обичайното място на бойната зала, те завариха този път разделен на две коридор — зелено-зелено-кафява лента, която водеше наляво, и черно-бяло-черна лента, която водеше надясно. След още един завой надясно армията спря пред празна стена.

Взводовете заеха позиция мълчешком. Ендър бе застанал най-отзад. Бонсо даваше нарежданията си.

— Взвод А! Хващате се за скобите и се отправяте нагоре. Б — поемате наляво. В — вдясно, а Г — надолу. — Той се убеди, че взводовете имат нужната ориентация, за да изпълнят указанията, и добави: — А ти, малък глупако, изчакай четири минути и после мини през портала. Да не си посмял дори да издърпаш пистолета си.

Ендър кимна. Изведнъж стената зад Бонсо стана прозрачна. Значи това изобщо не бе стена, а силово поле. Бойната зала също бе по-различна. Из въздуха се виждаха огромни кафяви сандъци, които закриваха отчасти гледката. Значи това бяха препятствията, които войниците наричаха „звезди“. Явно, че бяха хаотично разхвърляни, а Бонсо, изглежда, съвсем не се интересуваше от местонахождението им. Войниците, изглежда, вече знаеха как да се справят със звездите.

Докато стоеше и наблюдаваше сражението от коридора, на Ендър скоро му стана ясно, че те изобщо не знаят как да се справят със звездите. Те наистина знаеха как да осъществят меко кацане върху дадена звезда и как да я използват за прикритие. Беше им ясна и тактиката при щурмуването на вражеската позиция, разположена на тази звезда. Но изобщо не им беше ясно кои от тези звезди са най-важни. Те упорито атакуваха звезди, които спокойно биха могли да отминат, плъзгайки се по стените към по-предна позиция.

Другият командир се възползваше от пренебрежението на Бонсо към стратегията. „Кондор“ принудиха саламандрите да предприемат атаки, които им струваха скъпо. Все по-малко и по-малко саламандри бяха размразявани за атаката на следващата звезда. Само след пет-шест минути стана ясно, че „Саламандър“ няма да успее да разгроми врага с атаки.

Ендър мина през портала. Той се спусна леко надолу. В бойните зали, в които бе тренирал, вратите бяха винаги на нивото на пода. При истинските сражения обаче вратата бе поставена в средата на стената, на еднакво разстояние от пода и от тавана.

Изведнъж почувства, че си е възвърнал чувството за ориентация, както беше в совалката. Онова, което бе долу, сега бе горе, а ето че вече бе встрани. При нулева гравитация човек нямаше причина да има ориентацията, която бе имал в коридора. Гледайки идеално квадратните врати, беше невъзможно да се прецени кое е нагоре. Но това не беше и от значение. Защото Ендър бе открил сега ориентацията, която имаше значение. Вратата на врага бе надолу. Целта на играта бе да се спуснеш до вражеския дом.

Ендър направи движенията, които го тласнаха в новата му посока. Вместо да разпери ръце и крака и така да превърне цялото си тяло в идеална мишена за враговете, Ендър насочи само краката си към тях. Това го превръщаше в много по-дребна мишена.

Някой го забеляза. Той, в края на краищата, се носеше безцелно, без никакво прикритие. Инстинктивно присви крака под себе си. Но в този миг го поразиха и крачолите на костюма му замръзнаха в това положение. Ръцете му не бяха замразени, тъй като без пряко попадение в тялото замръзваха само поразените крайници. На Ендър му мина през ум, че ако не бе изложил краката си по посока на врага, тялото му сега щеше да е поразено. И тогава щеше да е неподвижен.

Но тъй като Бонсо му бе наредил да не изтегля оръжието си, Ендър продължи да се носи, без да движи главата и ръцете си, все едно че и те бяха замразени. Неприятелите престанаха да му обръщат внимание и съсредоточиха огъня върху войниците, които стреляха срещу тях. Сражението бе ожесточено. Въпреки численото превъзходство на неприятеля саламандрите упорито не отстъпваха. Сражението прерасна в десетина отделни престрелки. Дисциплината на Бонсо даваше сега своите плодове, защото всеки замразен саламандър повличаше със себе си поне един неприятел. Никой не бягаше, не изпадаше в паника, всеки запазваше спокойствие и се целеше съсредоточено.

Петра бе особено опасна. Кондорите забелязаха това и положиха всички усилия да я замразят. Първо й замразиха ръката, с която стреляше, и потокът от ругатните й секна едва когато я замразиха цялата и забралото на шлема й се смъкна надолу и закри устата й. След няколко минути всичко свърши. Армия „Саламандър“ престана да оказва съпротива.

Ендър забеляза с удоволствие, че кондорите едва успяха да съберат пет войника, минималния брой, необходим, за да бъде отворена вратата на победата. Четирима от тях допряха шлемовете си до осветените кръгчета в четирите ъгъла на вратата на „Саламандър“, докато петият мина през силовото поле. С това играта свърши. Светлините отново засияха с предишния си блясък и Андерсън изникна от учителския вход.

Когато врагът наближи вратата, можех да изтегля пистолета си, помисли си Ендър. Можех да поразя поне единия от тях и тогава нямаше да съберат нужната за финала бройка. Играта щеше да завърши с равен резултат. Без четирима човека, които да докоснат четирите ъгъла на вратата, и пети, който да мине през нея, кондорите нямаше да победят. Бонсо, тъпако такъв, можех да те спася от това поражение. Може би дори щях да го превърна в победа, тъй като те си седяха най-спокойно, бяха идеални мишени и в началото нямаше да разберат откъде идва стрелбата. Дотолкова поне ме бива като стрелец.

Но заповедите си бяха заповеди, а Ендър бе обещал да ги изпълнява. Известно удовлетворение му донесе фактът, че на таблото с резултатите на армия „Саламандър“ не бяха отбелязани очакваните четирийсет и един улучени или елиминирани, а четирийсет елиминирани и един изваден от строя. Едва след като направи справка с дневника на Андерсън, на Бонсо му стана ясно за кого ставаше дума. Изваден от строя, Бонсо, помисли си Ендър. Но пак можех да стрелям.

Очакваше, че Бонсо ще дойде при него и ще му каже:

— Следващия път, стане ли пак така, можеш да стреляш.

Но Бонсо не му каза нищо до следващата сутрин след закуската. Бонсо, естествено, се хранеше в командирската трапезария, но Ендър бе сигурен, че необичайният резултат щеше да предизвика и там вълнения, и то не по-малко бурни от тези във войнишката трапезария. При всяка игра, която не завършваше наравно, всеки участник в победения отбор биваше или елиминиран — напълно замразен, или улучен, което означаваше, че някои части от тялото му не са били замразени, но той не е бил в състояние да стреля или да нанася поражения на врага. „Саламандър“ бе единствената победена армия с един човек „излязъл от строя“, но останал в Активната категория.

Ендър не пожела да дава обяснения, но другите воини от „Саламандър“ разгласиха причината за станалото. И когато някои от момчетата го питаха защо не е пренебрегнал заповедта и не е стрелял, той спокойно отговаряше:

— Аз изпълнявам дадените ми заповеди.

След закуска Бонсо го потърси.

— Заповедта остава в сила — рече той. — Не забравяй!

Това ще ти струва скъпо, глупако. Може да не съм добър войник, но все пак мога да помогна с нещо и няма причина да ми пречиш да го правя.

Ендър не каза нищо.

 

 

Случи се и нещо интересно. След тази битка Ендър оглави листата по бойно майсторство. Тъй като не бе дал нито един изстрел, показателите му по стрелба бяха идеални — нито един пропуск. И тъй като никога не е бивал елиминиран или улучен, класирането му по този показател бе отлично. Водеше с голяма преднина пред останалите. Това предизвика смях у мнозина и гняв у други, но сега Ендър бе начело на ранглистата по бойно майсторство.

Продължаваше да не участва в бойните занятия на армията и все така упорито работеше самостоятелно, сутрин с Петра и вечер с приятелите си. Към тях непрекъснато се присъединяваха още новобранци, но не за развлечение, а защото виждаха резултатите — момчетата ставаха все по-добри и по-добри. Ендър и Алей обаче запазиха водачеството си. Отчасти, защото Алей непрекъснато опитваше нови неща, което принуждаваше Ендър да измисля нови тактики, за да се справи с тях. Отчасти, защото продължаваха да допускат глупави грешки, които ги караха да вършат неща, които никой уважаващ себе си опитен воин не би дори помислил да извърши. Много от нещата, които опитваха, се оказваха безполезни. Но беше винаги много забавно, винаги вълнуващо, а и все пак някъде успяваха и знаеха, че това ще им е от полза. Вечерта бе най-приятното време от денонощието.

Следващите две сражения донесоха лесни победи за „Саламандър“. Ендър влезе пет минути след началото и остана незасегнат от разгромения неприятел. Започна да осъзнава, че армия „Кондор“, която ги бе победила, бе доста добра. „Саламандър“, макар и слаба колкото познанията на Бонсо по стратегия, бе една от добрите армии и се изкачваше твърдо в класацията, оспорвайки си четвъртото място с армия „Плъх“.

 

 

Ендър навърши седем години. Във Военното училище не си падаха много по дати и календари, но Ендър бе открил как да изпише датата върху плота на чина си и отбеляза рождения си ден. Училището също го отбеляза — взеха му мярка и му дадоха нова униформа на саламандър и нов костюм за бойната зала. Върна се в помещението, облечен с новите дрехи. Струваха му се някак си особени и широки, сякаш кожата му не прилепваше вече добре по тялото му.

Искаше да се поспре до леглото на Петра и да й разкаже за семейството си, за това, как обичайно се празнуваха рождените му дни, да й съобщи, че днес му е рожден ден, а тя сигурно щеше да му го честити. Но тук никой не казваше кога му е рожденият ден. Беше детинско. Рождени дни празнуваха хората на Земята. Торти и разни там глупави традиции. На шестия му рожден ден Валънтайн му бе направила торта. Блатовете за тортата не бухнаха и беше ужасно. Вече никой не умееше да готви и да прави сладкиши и беше истинска лудост от страна на Валънтайн да се захване с тази работа. После всички дразнеха Валънтайн заради тази торта, но Ендър си скри в бюфета едно парченце. След това му свалиха монитора и той замина и сега само знаеше, че парченцето е още там, купчинка мазна жълтеникава прах. Никой не говореше за дома и семейството си, не и сред войниците. Преди Военното училище не е имало никакъв друг живот. Никой не получаваше и никой не пишеше писма. Всеки се преструваше, че не му пука.

Но на мен ми пука, помисли си Ендър. Единствената причина, заради която съм тук, е някой бъгер да не простреля в окото Валънтайн, да не й пръсне главата като на войниците от видеофилмите за първите сражения с бъгерите. Да не й разполови главата с бластер, така че мозъкът й да потече като превтасало тесто, както се случва в най-противните ми кошмари, в най-противните ми нощи, когато се събуждам и треперя, но не отронвам нито дума, защото трябва да мълча или другите ще чуят, че тъгувам за семейството си и че искам да си отида у дома.

Сутрин се чувстваше по-добре. Споменът за вкъщи бе само една тъпа болка в най-отдалеченото кътче на паметта му. Умора в очите. Тази сутрин Бонсо влезе, когато момчетата се обличаха.

— Бойни костюми! — извика той. Предстоеше сражение. Четвъртото сражение на Ендър.

Противникът бе армия „Леопард“. Нямаше да е трудно. „Леопард“ бе нова армия и беше винаги на опашката в класацията. Беше сформирана само преди шест месеца с командир Пол Слатъри. Ендър облече новия боен костюм и застана в строя. Бонсо го изтласка грубо и го накара да отиде на опашката. Не биваше да правиш това, рече тихичко Ендър. Можеше да ме оставиш в строя.

Ендър наблюдаваше от коридора. Пол Слатъри бе млад, но бе умен и имаше някои нови идеи. Войниците му бяха непрекъснато в движение, караше ги да се прехвърлят от звезда на звезда и да се плъзгат по стените, за да изпреварват флегматичните саламандри. Ендър се усмихна. Бонсо беше безнадеждно объркан, а така също и воините му. Леопардите оставяха впечатление, че се стрелкат във всички посоки. Битката обаче не клонеше толкова към едната страна, колкото изглеждаше. Ендър забеляза, че леопардите също губят много хора — дръзката им тактика ги излагаше на прекалено много опасности. Но решаващото бе това, че саламандрите се почувстваха победени. Бяха се напълно отказали от инициативата. И макар че силите им бяха почти равни с тези на неприятеля, те се скупчиха като шепа хора, оцелели от някакво клане, сякаш се надяваха, че неприятелят няма да ги забележи в започналата касапница.

Ендър се прокрадна и се вмъкна бавно през портала, ориентира се така, че вратата на неприятеля да е под него, и се понесе бавно на изток, към един ъгъл, където никой нямаше да го забележи. Дори сам стреля в краката си, за да ги замрази в приклекнало положение, което му осигуряваше най-добра защита. За случайния наблюдател той би изглеждал като още един замразен войник, който е напуснал безпомощно бойното поле.

И тъй като примирилите се саламандри унизително очакваха да бъдат сразени, леопардите не ги разочароваха. От армия „Леопард“ бяха останали девет момчета, когато саламандрите най-сетне преустановиха стрелбата. Победителите се строиха и тръгнаха да отворят вратата на „Саламандър“.

Ендър се прицели внимателно с изопната ръка, както го бе учила Петра. Преди някой да разбере какво става, той замрази трима от войниците, които щяха да допрат шлемовете си в светлите кръгчета на вратата. Тогава някои от останалите го забелязаха и стреляха, но в първия миг уцелиха само замразените му вече крака. Леопардите имаха само четирима незамразени, когато Ендър бе най-после улучен и поразен. Играта завърши с равен резултат и Ендър отново напусна полесражението, без да е улучен в тялото.

Пол Слатъри бе силно разгневен, но в цялата работа нямаше нищо нечестно. Всеки от армия „Леопард“ бе убеден, че това е част от стратегията на Бонсо — да остави един човек за последната минута. И през ум не им минаваше, че малкият Ендър бе стрелял, нарушавайки заповед. Но саламандрите знаеха. Знаеше и Бонсо и по начина, по който го гледаше командирът му, Ендър разбираше, че Бонсо го мрази, защото го бе спасил от пълен разгром. Хич не ми пука, рече си Ендър. Сега ще ти е по-лесно да ме размениш. А през това време няма да дръпнете толкова много нагоре в класацията. Само ме размени. Успях да науча всичко, което може да се научи от теб. Как да губиш ефектно — ти умееш само това, Бонсо.

А какво научих досега? Ендър изброи наум нещата, докато се събличаше край леглото си. Вратата на неприятеля се намира надолу. При сражение да използвам краката си като щит. Една малка резерва, запазена за края на играта, може да се окаже решаваща. Понякога войниците могат да вземат решения, които са по-умни от дадените им заповеди.

Вече гол, той тъкмо се канеше да се качи в леглото, когато Бонсо дойде при него с мрачно, каменно лице. Виждал съм Питър с такова изражение, помисли си Ендър — мълчалив, с желание да убива с погледа си.

Но Бонсо не е Питър. У Бонсо се долавя страх.

— Уигин, най-сетне успях да те разменя. Придумах армия „Плъх“, че твоето водачество в ранглистата по бойно майсторство не е случайно. Утре се прехвърляш там.

— Благодаря, сър — каза Ендър.

Може би бе вложил малко повече признателност в думите си. Неочаквано Бонсо замахна към него и ожесточено го удари с отворена длан през устата. Ендър залитна към леглото и едва не падна. После Бонсо го удари силно в стомаха. Ендър се строполи на колене.

— Ти не изпълни заповедта ми — рече Бонсо на висок глас, за да го чуят всички. — Добрият войник винаги изпълнява заповедите.

Въпреки че плачеше от болка, Ендър не можеше да не изпита удоволствие от ропота, който се надигна в помещението.

Глупако, Бонсо. Сега ти не укрепваш дисциплината, а я рушиш. Те знаят, че аз превърнах поражението в равен резултат. А сега виждат как ми се отплащаш. Показа на всички какъв голям глупак си. Колко струва сега дисциплината ти?

На следващия ден Ендър каза на Петра, че за нейно добро трябва да се прекратят сутрешните тренировки по стрелба. Сега на Бонсо не биваше да му се сервира нищо, което да прилича на предизвикателство, и най-добре ще е Петра да стои настрани от Ендър за известно време. Тя го разбра много точно.

— Освен това — рече тя — ти много скоро ще станеш страшен стрелец, какъвто винаги ще бъдеш.

Той остави чина и бойния си костюм в шкафчето. Щеше да носи униформата на „Саламандър“ само докато стигне до интендантството, и щеше да я смени с кафяво-черната униформа на „Плъх“. Не бе донесъл никакви вещи със себе си и нямаше да отнесе никакви. А и не се полагаше да притежава вещи. Всичко ценно бе в училищния компютър или в неговата собствена глава и ръце.

Отиде до един от чиновете за обществено ползване в залата за игри, за да се запише за индивидуален боен курс при земна гравитация, като си запази час веднага след закуска. Не кроеше планове да отмъсти на Бонсо, задето го бе ударил. Но възнамеряваше никога да не позволява на друг да постъпи отново така с него.