Майк Резник
Инферно (45)

ЕПИЛОГ

Джеймс Кракана седеше на бюрото си, а от двете му страни се издигаха камари документи. Той въздъхна и погледна навън към градския център.

Толкова много работа трябваше да свърши, далеч повече, отколкото си беше представял, докато бродеше из горите. Тогава враговете му бяха Бариоки и Душу — реални живи същества, които можеха да бъдат видени и докоснати. Сега единственият му враг беше провалът, защото Фалигор беше в състояние да живее с армията на Душу на север и с болестта, която го разяждаше отвътре, но пак имаше надежда за бъдещето. Единственото, което не би могъл да понесе, беше нещо да разбие тази надежда.

Как стана така, че сега съм тук, в този кабинет? — питаше се той. Аз съм един обикновен учител. Никога не съм се стремял към президентската власт, никога не съм я искал, а сега чувствам, че не съм в състояние да се откажа от нея. Предполагам, е така, защото дори и да ми липсват опит и способности, поне преценките ми са трезви. Знам откъде идваме и къде сме сега, ясно ми е и накъде да вървим. Пътят е труден и лъкатушещ, но ние трябва да го утъпчем, и то със собствените си крака.

Изминахме дълъг път, откакто Сюзън Бедоус за пръв път се срещна със ситат Дизанко. Продължителността на един живот, но вместила в себе си близо пет милиона живота. И сякаш някой вдигна огледало пред общата ни душа и ние не харесахме онова, което видяхме в него.

Не знам какво ми готви бъдещето и дори ще съм ли в състояние да продължа поетия курс… Но знам, че диамантът още съществува, умит с кръвта на моя народ. Той оцеля напук на нашите лоши намерения и добрите намерения на другите, ще оцелее и след мен.

Кракана въздъхна още веднъж и вдигна от купчината някакъв документ. Бъдещето, добро или лошо, не зависеше от него. Неговата грижа беше настоящето и трябваше да се захваща за работа.

Ала все пак му се искаше да може след петдесет или осемдесет години пак да бъде тук, да види в какво ще се превърне неговият свят. Почти вярваше, че би се гордял с него.