Серия
Галктическа комедия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inferno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИНФЕРНО: ХРОНИКА НА ЕДИН ДАЛЕЧЕН СВЯТ. ХРОНИКА НА ЧОВЕШКИЯ ВИД, No.7. 1998. Изд. Лира Принт, София. Поредица Биб. Фантастика. Роман. Превод: [от англ.] Силвана МИЛАНОВА [Inferno / Mike RESNICK]. Печат: Балкан прес, София. Формат: 125×195 мм (20 см.). Офс. изд. Тираж: 2 200 бр. Страници: 176. Цена: 29000.00 лв. (2.90 лв.) ISBN: 954-8610-23-Х (грешен)


32

— Влезте и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

Влязох в стаята за реанимация и се озовах лице в лице със стар язон, който седеше на леглото с опрян на стената гръб.

— Ранен ли сте? — попитах го.

— Не. Влязох, когато видях, че персоналът си тръгна, след като улучиха покрива. Стори ми се безопасно. — Той замълча и разкриви устни в усмивка. — Кому е притрябвало да бомбардира за втори път болница?

— На мен пък не ми е ясно защо въобще е трябвало да я бомбардират — отвърнах аз.

— Просто защото я има, а Сибо Душу няма намерение да остави каквото и да било на следващия президент. — Язонът бавно спусна крака на пода. — Съжалявам, че първото ви впечатление от Фалигор е свързано с такива гледки. Някога той беше прекрасна планета.

— Трябва да се връщам на работа — казах аз. — Има още много пострадали, които се нуждаят от помощ.

— Изглеждате ми преуморен. Седнете и си починете малко. И след като си тръгнете оттук, пак ще има пострадали.

В този миг усетих, че наистина съм преуморен. Седнах на един стол и си свалих каската.

— Името ми е Уинстън Малиачи — представи се язонът. — Приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм капитан Милтън Папаголос.

— Капитан ли? Мислех, че сте лекар.

— Да, военен лекар.

— Колко дълго ще останете тук? — попита Малиачи.

— Докато се налага.

— Да се надяваме, че ще е задълго.

— Моля?

— Никоя от страните няма да се осмели да стреля по хората. Не им се иска Републиката да се намеси.

— Всъщност Джеймс Кракана ни повика — уточних аз.

— Наистина ли? — изненада се той. — Тогава може би той ще се окаже малко по-добър от останалите.

— Щяхте да ми разкажете какво точно се е случило. — Посочих към опустошението навън. — Как една разумна раса е могла да избере за свои управници трима побъркани убийци един след друг?

— Говорите под влияние на две широко разпространени заблуждения. Първо, не сме ги избирали и, второ, не бяха побъркани. Поне не и тримата.

— Името на Гама Лабу гърмеше из цялата галактика — напомних му аз.

Той кимна.

— Да, той беше побъркан. Отначало не толкова, но с времето…

— А другите двама?

— Те не бяха.

— Как би могъл някой със здрав разсъдък да избие милиони свои сънародници?

— По целесъобразност.

— Целесъобразност ли? — повторих аз.

— Точно така, капитан Папаголос.

— Как, по дяволите, би могло всичко това да се оправдае с целесъобразността?

— Не мога да ви кажа. Знам само, че те се оправдаваха именно с това. Интересна история… А когато свърша, ще ви помоля на свой ред да ми направите една услуга.

— Каква услуга?

— После ще ви кажа.

— Не, кажете сега.

Той сви рамене и цялата му златиста козина заигра по някакъв странен, почти хипнотизиращ начин.

— Добре тогава. Събитията, за които ще ви разкажа, ме лишиха от семейство, от работа и от средства за съществуване, отнеха ми дори покрива над главата… Докато сте на Фалигор, ще имате нужда от помощ. Ще ви трябва слуга, готвач, преводач, може би и екскурзовод. Ще бъда всичко това срещу храна и покрив, а ако можете да си го позволите, и някакво минимално заплащане.

— Нямам нужда от слуга — възразих аз. — Нито от останалите неща.

— Не ви моля заради вас — мрачно изрече Малиачи.

— А няма ли да се чувствате унизен?

— Сигурно…

— Но тогава как…

— Отдавна мина времето, когато се чувствах унизен на пълен стомах — прекъсна ме той. — Трябва да се приспособяваме.

— Добре, Малиачи — вдигнах рамене аз. — Съгласен съм.

Той ми благодари и продължи да говори, запознавайки ме накратко, но по същество с неотдавнашните събития на Фалигор, като започна от благородния експеримент на Артър Картрайт и ми разкри все по-ужасяващата картина на терора по времето на Лабу, Бариоки и Душу. Разказа ми за годините, прекарани от Кракана в пущинака, когато го изхранвали земята и милосърдието на обеднелите селяни, а той чакал армията му да порасне и на брой, и на възраст, за да я изправи един ден срещу Сибо Душу.

— Научихме се да не вярваме твърде много на управниците си — горчиво завърши Малиачи — и да не разчитаме на кой знае какво бъдеще. Но надеждата е храна за душата, а през последните десетина години нашите души рядко получаваха онова, от което се нуждаеха. И затова независимо от последните събития надеждата отново избуя в нас. Може би Кракана ще сдържи обещанията си или поне някои от тях.

— Имате ли някаква причина да вярвате, че ще го направи?

— Познавах го навремето и ми изглеждаше трудолюбив и почтен, но оттогава минаха години.

— Познавал сте Кракана?

— Бяхме съученици.

— С какво си изкарвахте прехраната?

— Преподавах философия в университета „Сабаре“ — отвърна той.

— А сега сте принуден да паднете до положението на слуга на някакъв чужденец… — промърморих съчувствено.

— Не, капитан Папаголос — възрази той. — Сега съм издигнат до положението на слуга.

— Как така издигнат?

— Само преди час не бях нищо.

— Какво казахте, че сте преподавал?

— Специалността ми е прагматизъм — отвърна с усмивка Малиачи.