Майк Резник
Инферно (12)

9

Сутринта след като Артър Картрайт писа на Сюзън Бедоус, въоръжен отряд от униформени язони нахлу в дома му и го арестува. След час той беше откаран в затвора в Рем, холографираха го, взеха му отпечатъци от пръстите и му направиха снимка на ретината, след което го отведоха в килията. На въпроса му — защо е арестуван, просто не обърнаха внимание.

Килията му беше два метра и половина на два, с малка кофа в ъгъла. През решетките на единственото прозорче можеше да се види централният площад на града. Нямаше легло, нито нар, но му дадоха две одеяла, така че не му се налагаше да спи направо на влажния каменен под.

Картрайт прекара сам в килията три дни. Всяка вечер му даваха чиния с храна, чийто състав не можеше да се определи, и чаша вода. На сутринта чинията и чашата се изнасяха, а в ъгъла поставяха нова кофа. Всеки път, когато пред вратата минеше надзирателят, той питаше дали адвокатът му е уведомен, че е в затвора, но не получаваше отговор.

Сутринта на четвъртия ден вратата се отвори, чинията и чашата бяха прибрани, кофата — сменена, и тогава довлякоха пребит от бой язон и грубо го блъснаха на пода в килията. Преди още Картрайт да отвори уста, за да попита какво става, отново заключиха вратата.

Той огледа язона, чиято златиста козина беше изцапана със засъхнала кръв, и се опита, доколкото му позволяваха силите, да настани по-удобно новия си другар по килия. Нямаше вода да промие раните му, нито легло да го положи, но той го уви в двете одеяла, свали ризата си и я постави като възглавница под главата на язона.

— Благодаря — прошепна съкилийникът му през разбитите си кървящи устни. — Вие сте Артър Картрайт, нали?

Картрайт кимна.

— Тихо сега. Не говорете, само си почивайте и се опитайте да се съвземете.

— За какво? — промълви язонът. — Ние сме обречени — и двамата.

Картрайт се вгледа внимателно в него.

— Не се ли познаваме отнякъде?

— Срещали сме се. Аз съм преподобният Джеймс Оглипси.

— Господи! — промърмори Картрайт. — Мислех, че ако има язон, когото не биха посмели да докоснат, това сте вие!

— Защо? Защото съм християнин ли?

— Защото застанахте срещу Лабу още в деня, когато пое управлението.

— Изглежда прекалено често съм заставал насреща му.

— Това няма да му се размине току-така! Вие имате десетки хиляди последователи!

— Вече му се е разминало, Артър Картрайт. Както виждате, аз съм тук.

— Но всичките горещи привърженици, които имате…

— …научени да обръщат и другата си буза, когато ги ударят по едната! — мрачно го прекъсна Оглипси. — Ако съм си свършил работата както трябва, те няма да направят никакъв опит да ме освободят или да застанат срещу Лабу. А ако го направят, значи съм се провалил като учител и тогава е все едно къде ще умра.

— Но как се случи това? Вие го заклеймявате публично вече половин година. Защо ви арестува точно сега?

— Двама души от едно съседно село копаели кладенец, когато се натъкнали на труп. Язоните не погребват покойниците си, без да отбележат мястото на гроба, затова продължили да копаят и открили, че са попаднали на общ гроб с над двеста мъртъвци. Телата бяха така разложени, че беше невъзможно да се идентифицират, но по някои признаци стигнахме до заключението, че са енкоти. — Язонът млъкна и си пое дълбоко дъх. — Това беше преди три… не, преди четири дни. Вчера сутринта излязох от църквата и поведох паството си към гроба — да се помолим за душите на окаяните обезобразени мъртъвци. Тогава се появи полковник Уидърспун със стотина въоръжени мъже, обвини ме в убийството на тези нещастници, които били привърженици на Гама Лабу, и ме арестува.

— И никой не се опита да ви защити? — учуди се Картрайт.

— Първите четиридесет, които протестираха, също бяха арестувани. Следващите няколко бяха застреляни. И никой повече не посмя да се обади.

— Но те знаят, че сте тук!

— Това са фермери и селяни, които обърнах във вярата на милосърдието. — Оглипси се размърда, опитвайки се напразно да се настани по-удобно. — Едва ли очаквате от тях да нападнат затвора, за да ме освободят!

— Не — призна Картрайт. — Не ми се вярва.

— А мога ли да ви попитам вие защо сте тук? Президентът Лабу обикновено полага неимоверни усилия да не засегне с нещо Републиката.

— Аз не съм Републиката, а обикновен гражданин на Фалигор.

— Но сте човек, а Републиката закриля хората, където и да се намират.

— Не и този път, преподобни — отвърна Картрайт. — Първо, никой не знае, че съм в затвора. И второ, дори и да знаеха, нямаше да си мръднат пръста да ме отърват.

— Защо? Те се намесват винаги и навсякъде.

— Фалигор е мой експеримент. Когато ми повериха развитието му, аз казах на Републиката, че не искам да се намесва. Затова сега те няма да се намесят, дори и да ги моля. Това е техният начин да дадат урок на всеки, който реши да тръгне по моя път… Пък и Фалигор не е обвързан с Републиката. Официално никой не може да се меси в работите му.

— Ако не искат да прибягнат до военна заплаха, икономическите мерки също ще свършат работа.

— Стига да знаят какво става тук.

— Възможно ли е да не знаят?

— А кой да им каже? Не ми е известно някой — независимо човек или язон, да е получил изходна виза през последните два месеца. А да се заглушат предаванията по подпространствената връзка е най-простата работа.

— Не може до Републиката да не са стигнали никакви слухове за тукашното положение.

— А, сигурно са се получили откъслечни сведения, някое и друго писмо — макар че не бих се обзаложил за това — и може би едно-две радиопредавания. Но ми се струва, че едва ли имате някаква представа колко огромна е в действителност Републиката и колко са учрежденията в нея. Почти невъзможно е да се съберат на едно място всички данни, освен ако не са изпратени до една и съща организация, а на това не може да се разчита.

— А тези организации не разговарят ли помежду си?

Картрайт се усмихна.

— Има нещо по-лошо от това да не разговарят — звукът на седемнадесет милиарда гласове, които говорят едновременно, и всеки се придържа към собствената си програма.

— Не разбирам — призна Оглипси.

— Макар да смятаме Земята за своя столица, Делурос VIII е главната човешка планета, когато става дума за някакви практически въпроси. Само че тя не само е на половин галактика разстояние от Фалигор, но и на всичкото отгоре има единадесет милиарда чиновници, всеки от които е натоварен да следи за работата на някаква безкрайно малка частица от галактиката. И не стига това, ами самият Делурос е разпръснат върху двадесет и шест планетоида от земен тип, на всеки от които е настанена някаква правителствена организация: Министерството на външните работи заема цял планетоид, Данъчната служба — втори, и така нататък… Военните имат цели четири и пак им е тясно. Прибавете към това факта, че Комитетът по картография е на десетки хиляди светлинни години оттук, и ще ви стане ясно колко трудно е нужната информация да попадне където трябва и навреме, за да има някаква полза от нея.

— Значи не можем да очакваме помощ от Републиката?

— Не и докато не уведомим нужните хора за положението на Фалигор — отвърна Картрайт. — Но дори и тогава отговорът им ще бъде съобразен с факта, че Фалигор не е нито протекторат, нито пълноправен член. — Той въздъхна. — С две думи, нищо не могат да направят, освен ако не докарат тук цяла армия, а това няма да стане.

— Мислите ли, че Лабу е пресметнал всичко това? — попита Оглипси и се намръщи от болка, докато предпазливо се наместваше.

— Съмнявам се. Той никога не ме е поразявал с интелекта си.

— Да се надяваме, че сте прав. Ако досега е направил всички тези поразии въпреки страха от наказателни мерки, не смея дори да си помисля какво би станало, щом разбере, че нищо не го заплашва.

— Амин! — въздъхна Картрайт.