Майк Резник
Инферно (3)

1

Триста мъртви крале чакаха с безгранично търпение облечената в защитна униформа жена да се приближи до ограденото място. Шестстотин безжизнени очи я проследиха, когато спря пред техния наследник. От лекия ветрец оръжията им подрънкваха и одеянията им прошумоляваха, но те стояха безмълвни и неподвижни — сурови стражи, охраняващи родовия дворец на сегашния владетел, неми пазители на натрупаната мъдрост на народа си.

Императорът, чиято златиста козина потрепваше под яркото слънце, седеше на висока дървена скамейка и наблюдаваше жената. Не проявяваше нито страх, нито тревога, единствено любопитство. Зад гърба му стоеше съсухрен съветник, а от двете му страни се бяха изправили петдесетина воини в бляскави парадни доспехи и украсени с пера шлемове, застинали като статуи и стиснали здраво брадвите. Тя мина по пътеката, която бяха направили, за да я пропуснат, и кръгът се затвори около нея.

Жената се поклони. Воините застанаха нащрек, но императорът само кимна.

— Следя приближаването ти от доста часове — изрече той най-сетне. — Коя си ти и защо си дошла в земите на енкотите?

— Името ми е Сюзън Бедоус — отвърна жената — и идвам с мир. Не нося оръжие.

— Знам. Ако носеше, едва ли щеше да стигнеш жива и невредима до кралството ми… Защо корабът ти кацна толкова далеч?

— Не исках да ви плаша.

— Виждали сме и по-рано кораб. Собственикът му приличаше на теб, но беше по-висок. Минаха доста години, откакто ни посети.

Бедоус кимна.

— Името му е Уилсън Макконъл.

— Той ни донесе много подаръци.

— И аз съм ви донесла. В кораба са.

— А откъде знаеш езика на енкотите?

— Не го знам. — Тя посочи миниатюрното устройство, прилепено към гръкляна й. — Това, което чувате, не е моят глас, а само механизъм, предназначен да превежда думите ви на моя език и моите на вашия. Надявам се скоро да се науча да разговарям с вас без негова помощ.

— Тъй ли? — подметна той равнодушно.

— Май не сте много въодушевен.

Императорът сви рамене, а по златистата му козина заиграха отблясъците на слънчевите лъчи.

— А трябва ли? Това е само една играчка.

— Виждал ли сте такова нещо по-рано?

— Да.

Старият съветник се наведе и зашушна нещо в ухото му. Императорът едва забележимо кимна.

— Нека да ти кажа нещо, Сюзън Бедоус — продължи той. — Потомък съм на непрекъсната линия от триста ситати. Първият от тях създал законите и правилата за поведение, които енкотите и досега следват, и въвел ред във владенията ни още по времето, когато голямата река, течаща на запад, не била много по-голяма от поточе. Аз не съм дете, народът ми също и няма да позволим да се отнасят с нас така.

— И през ум не ми е минало — увери го Бедоус.

— Аз съм ситат Дизанко, триста и първият от моята династия. Държа да ми засвидетелстваш уважението, подобаващо на ранга ми.

— Не исках да ви обидя. — Тя посочи тристата мъртви енкоти, до един отлично съхранени. — Това сигурно са предците ви?

— Да. — Дизанко я изгледа. — Уилсън Макконъл ми разправяше, че погребвате мъртъвците си под земята. Как им отдавате дължимата почит, щом червеите и насекомите изяждат телата им?

— Разумен въпрос — призна Бедоус.

— Тогава може би ще ми отговориш.

— Моята раса почита по-скоро духа, а не толкова плътта, която го приютява.

— Наистина духът ни извисява над животните, но той трябва да има дом, иначе защо Създателят щеше да отрежда на всеки по едно тяло?

— Интересно виждане. Ще си помисля върху това.

— Макконъл беше изследовател и картограф — продължи Дизанко, който явно започваше да се отегчава от темата. — Ти също ли си дошла да правиш карти?

— Не — отвърна тя. — Аз съм екзоентомолог.

— Не знам какво значи тази дума.

— Ентомологът изучава насекомите — обясни Бедоус. — А екзоентомологът се занимава с насекомите извън родната си планета.

— И ти си изминала целия този път заради някакви си насекоми? — недоверчиво я изгледа Дизанко.

— Да.

Ситатът замълча и се вторачи в нея с неразгадаемите си небесносини очи.

— Планетата гъмжи от насекоми. Защо трябваше да дойдеш точно тук, в сърцето на моето царство?

— Ще имам нужда от помощ. В докладите си Макконъл твърди, че енкотите са най-могъщото племе на Фалигор, затова ви потърсих. Разбира се, ще си платя за помощта.

— С какво смяташ да платиш?

— Имам текуща сметка в банката на Рокгардън. Мога да платя в кредити, нови сталински рубли, долари Мария-Тереза…

Устните на Дизанко се разтеглиха и оголиха зъбите му в нещо, което Бедоус се надяваше да е усмивка.

— Уилсън Макконъл ми обясни за парите, когато беше тук. Това е нелепа идея.

— Но се прилага на повече от петдесет хиляди свята — възрази Бедоус.

— Това не я прави по-малко нелепа, а само по-широко разпространена. Кому е притрябвало да работи за нещо, което само по себе си няма никаква стойност?

— За мене има стойност.

Съсухреният съветник отново се наведе и зашепна нещо на ухото на ситата. Той му отговори, старецът енергично поклати глава и продължи да шепне, накрая Дизанко се обърна към Бедоус:

— Какво ще ни предложиш срещу помощта?

Тя се усмихна с облекчение.

— Имам лекарства и машини, които ще улеснят работата ви. Имам устройства-преводачи, за да говорите чрез тях с другите разумни същества. Мутирали семена, които ще удвоят добивите ви. Съобщителни средства, благодарение на които ще отпадне необходимостта да пращате бързоходци от едно село до друго. Разни хитри машинки, които ще ви кажат дали в земята има камъни, преди да сте счупили плуговете си в тях. Имам неща, каквито не сте виждал и в мечтите си, ситат Дизанко.

— Не бъди толкова сигурна, че твоите джунджурийки са по-велики от мечтите на един ситат — предупреди я той.

— Ако съм ви засегнала, то е заради непознаването на вашите обичаи. Моля ви за прошка и разбиране.

— Сега ще ядем — обяви Дизанко. — После ще ми кажеш в какво точно се състои работата ти, колко помощници ще са ти нужни и за колко време и как смяташ да платиш за помощта им. Аз ще се посъветвам с моите предци, ще хапнем, ще се наспим и утре сутринта ще имаш отговора ми.

— Съгласна съм.

Дизанко отново я изгледа втренчено.

— Не си спомням да съм те питал дали си съгласна. Твоето царство е на много звезди оттук. Сега си в моето царство.

Бедоус се поклони.

— Трябва да се върна на кораба и да подготвя стоките, които ще ви предложа. Мога да се върна преди да мръкне.

— Най-напред ще ядеш с мен — отсече Дизанко. — Даже и да ми потрябва ден повече, за да взема решение, насекомите никъде няма да се дянат.

— Както желаете — вдигна рамене Бедоус.

Ситатът поклати глава.

— Не желая, а заповядвам.

— Кога ще ядем? — поинтересува се тя.

— Скоро. — Дизанко се изправи и в ушите на жената внезапно нахлуха звуците на селото — смехът и игрите на децата, шумът от сновящите насам-натам работници. За пръв път й мина през ума, че целият разговор бе преминал в пълна тишина. — Ако искаш, можеш да поогледаш наоколо.

— Благодаря. Много ще се радвам.

Ситатът даде знак на един от воините си.

— Все едно че животът й е твой.

— Не разбирам — озадачено изрече Бедоус.

— В околностите на града има много диви животни, а доста от тях са месоядни. Тубито ще те пази, та дори ако се наложи, с риск за живота си.

— Няма да е необходимо.

— Да се надяваме. Той е добър и верен слуга и никак няма да ми е приятно, ако се лиша от него.

Бедоус го изгледа внимателно, стараейки се да прецени дали я заплашва или просто отбелязва факт, но златистото му лице не изразяваше никакви чувства. Тя се обърна към Тубито, който погледна въпросително към господаря си. Дизанко кимна. Воинът се поклони и я поведе край редицата съвършено съхранени предци на ситата.

Не след дълго излязоха на главната улица и тя го последва между редиците къщи от дърво и трева, които я поразиха с неочаквано сложната си конструкция. Децата излизаха да я зяпат и Бедоус забеляза, че сега, далеч от Дизанко, поведението на Тубито е коренно различно. Той се усмихваше, говореше с децата и дори махна на няколкото жени, които се спряха да ги огледат.

Изведнъж в ноздрите я удари остра животинска миризма — бяха стигнали до няколко огромни, грижливо оградени обора, в които беше подслонен добитъкът, отглеждан от племето за месо. Дървените подпори бяха обвити с бодливи растения, явно предназначени да пазят животните от хищници.

— Искаш ли да се разходиш извън града? — попита Тубито.

— Стига да има време.

— Ако нямаше време, ситатът не би ме изпратил с теб. — Енкотът я изгледа. — Ти си жена, нали?

— Да.

— Странна земя трябва да е твоята. Тук нито една жена не може да разговаря със ситата, освен съпругите му, и то насаме — а ти се обръщаше към него без следа от страх.

— Моят народ смята, че мъжете и жените са равни — обясни Бедоус.

— Значи мъжете са големи колкото жените?

— Не, по-едри са.

Тубито понечи да каже още нещо, но се отказа и я поведе край кошарите.

— Искаше да попиташ нещо ли? — подкани го Бедоус.

— Опитвам се да разбера. Но ме е страх да не те обидя.

— Питай, няма да се обидя.

Той се закова на място и се обърна към нея.

— Щом мъжете са по-едри и по-силни от жените, значи не можете да ги победите в битка. Та питам се, защо тогава ви смятат за равни? — Тубито замълча и се намръщи. — Освен ако вие не сте по-силни, въпреки че те са по-големи.

— Не сме по-силни.

— Но тогава… — Той сви рамене озадачен.

— Ние сме равни в умствено и духовно отношение. И понеже имаме машини, които работят вместо нас, та дори и да водят войните ни, ценността на човека не се измерва с физическата му сила.

Енкотът дълго мисли над казаното.

— Много интересно — обади се накрая той, опитвайки се да си представи този свят, в който умът се цени повече от силата.

— Сигурна съм, че и при вас, енкотите, има нещо подобно — продължи Бедоус. — Да вземем стареца, който шепнеше на Дизанко — той е хилав и немощен, но ми направи впечатление, че ситатът се вслушва в думите му.

— Така е — съгласи се Тубито. — Но той е Оракул.

— Не може ли и жена да стане оракул?

— Поне досега не се е случвало. Но предполагам, че е възможно. Да речем, старата Марафа, която предсказва дъждовете, без да напуска къщата си.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Бедоус. — Може би в крайна сметка не сме чак толкова различни.

— Възможно е — съгласи се Тубито. — Чудя се дали да не те попитам нещо и за вашите градове.

— Добре, но и аз ще направя същото. Кажи ми колко са градовете на енкотите и докъде се простира царството ви?

— Ако се изкачиш на най-високия връх на Небесните хълмове — Тубито посочи планинската верига далеч на запад, — всичко, което видиш, чак до река Бортай, принадлежи на енкотите.

В този миг двамата прекосяваха малка горичка от плодни дръвчета. Тубито откъсна червеникав цитрусов плод, обели го с ножа си и й го подаде.

— Не знам дали не е опасно да го ям.

— Макконъл ги ядеше и нищо му нямаше — увери я Тубито. — Даже когато си тръгваше, натовари доста и на кораба си.

Тя пое плода, подуши го предпазливо и отхапа малко.

— Много е сладък.

— Дава ти сила — изрече той и зачака.

— Харесва ми — увери го тя.

Тубито явно си отдъхна и откъсна още два. Подаде й единия и впи зъби в другия, без да го бели.

— Какво ядат твоите хора? — попита той.

— По малко от всичко — месо, риба, птици, зеленчуци и плодове.

— А мляко?

— Докато сме съвсем малки.

— А ние пием мляко всеки ден. То ни дава сила.

— Не се и съмнявам.

— Тогава защо го пиете само докато сте малки?

Тя се опита да му обясни как стоят нещата с витамините и балансираното хранене, но скоро й стана ясно, че Тубито нищо не разбира, макар да я слушаше учтиво.

Не след дълго се озоваха сред високи до кръста треви и енкотът тръгна отпред бавно, като се оглеждаше много внимателно.

— Какво има? — попита Бедоус.

— Това е царството на равнинния ловец, който е в състояние да убие животно, четири пъти по-голямо от него. На цвят е почти като тревата и напада светкавично и безшумно. Предполагам, че наблизо не се спотайва никой от тях, защото иначе животните в обора щяха да го надушат и да станат неспокойни, но с такъв звяр никога не бива да се рискува. Какво ще кажеш вече да се връщаме в града?

Да продължат практически невъоръжени беше равно на самоубийство. Вярно, Бедоус имаше молекулярен взривател, с който можеше да превърне в желе всеки хищник само за част от секундата, но никак не й се искаше да демонстрира пред местните силата на оръжието си, затова кимна.

— Ако останеш достатъчно дълго, сигурно ще ти се удаде случай да наблюдаваш как младите ни воини преследват равнинен ловец — обеща Тубито.

— Вероятно ги избивате, за да защитите добитъка от тях? — попита Бедоус.

Тубито поклати глава.

— Никой мъж не може да си вземе жена, преди да е победил равнинен ловец в ръкопашен бой.

— Мисля, че тази гледка ще ми хареса — каза Бедоус. — И като стана дума за животни, докато идвах насам от кораба си, минах покрай някакви огромни тревопасни, високи колкото двама енкоти. Чудя се как не са опасли цялата растителност наоколо.

— Защо, случва се, но после идва дъждът и всичко пониква наново.

— А колко често вали?

— Почти всеки следобед.

Върнаха се обратно в селото сред невероятно изобилие от цветя, храсталаци и овошки. Бедоус на два пъти се спря да се порадва на пъстрите птици, прелитащи над главите им, и веднъж да огледа дребно десетокрако насекомо, обагрено в пурпурно и бяло, което Тубито улови.

— Благодаря — усмихна се тя, когато енкотът й го подаде.

— Ситатът каза, че се интересуваш от насекоми. Радвам се да ти бъда полезен.

— Много мило от твоя страна.

— Правя онова, което господарят ми нареди. Все пак ми е приятно да ти доставям удоволствие.

— Разкажи ми за него.

— За ситата ли?

— Да.

— Той е добър владетел. Суров, но състрадателен и правосъдието му е бързо и справедливо. При Дизанко страната ни процъфтява — вместо да воюва със съседите, той предпочита преговорите.

— От позиция на силата, разбира се.

— Не можеш да преговаряш от позицията на слабия.

Дизанко ги чакаше и Бедоус без протакане беше въведена в жилището му — сграда с безброй помещения, които сякаш никога нямаше да свършат. Тя вече се питаше къде ли е все пак трапезарията, когато се озоваха във вътрешен двор, ограден от бодлив жив плет. На всеки три-четири метра беше поставен по един страж. Бедоус си даде сметка, че целта на тази обиколка из палата е да я изуми.

Поведоха я към дъното на ниска резбована маса, начело на която седеше Дизанко.

— Докато беше тук, Уилсън Макконъл ядеше месото на нашите животни без никаква вреда — уведоми я ситатът. — Предполагам, че няма да навреди и на теб. — Той плесна с ръце и две жени, едва пристъпвайки, внесоха огромно блюдо с толкова месо, че би могло да й стигне за цял месец. — Заповядай, седни.

Бедоус се отпусна на малкото столче, далеч по-ниско от стола на Дизанко, а жените се поклониха и излязоха.

— Май не ти е много удобно — забеляза той.

— Така е — призна тя.

— Ако предпочиташ, можеш да седнеш на пода. Знам, че ще се чувстваш най-добре на висок стол, но тук той е само един и никой освен ситата не може да сяда на него.

Бедоус обмисли възможностите, които й се предлагаха, и избра пода. Но преди някой от двамата да посегне към храната, един от воините пристъпи към масата, извади ножа си и отряза парче от месото. Подъвка го замислено, преглътна и се върна на мястото си до живия плет. След него се приближи друг воин и изяде един от малките червени плодове. Това продължи, докато всички поднесени ястия бяха опитани последователно от стражите.

— Обикновена предпазливост — поясни Дизанко. — И аз си имам врагове — едните се стремят към трона, а останалите биха предпочели друг ситат на мое място. Може някой ден да загина в битка, но поне няма да позволя да ме отровят.

От един надвиснал клон хвръкна пъстра птица с размерите на голяма врана и кацна в единия ъгъл на масата. Дизанко хвърли парче плод на земята. Птицата се спусна към него, сграбчи лакомството с ноктите си и с възторжен писък се върна на клона.

Очакванията на Бедоус да поговори с Дизанко за мисията си или за нещо друго не се оправдаха — ситатът започна да се храни и не обели дума, докато не приключи с яденето. Когато свърши, жените изнесоха блюдото и се появи хубаво, едва разцъфнало младо момиче. То се приближи до господаря си и започна да пощи косматото му лице. Скоро момичето също се оттегли. Дизанко се изправи, след него и Бедоус стана от мястото си.

— Можеш да прекараш нощта на кораба си — обяви той.

— Мислех, че искате да остана тук.

— Така е, но възникнаха важни държавни дела. Току-що се върна посланикът ми в земите на траджите и се налага да поговоря с него. Ще се върнеш утре сутринта и тогава ще се споразумеем за услугите на моите поданици. Тубито ще те придружи.

— Присъствието му би ми доставило удоволствие, но ако ви е нужен за нещо друго, аз мога и сама да намеря пътя до кораба.

— Докато си в земите на енкотите, ти си под моя закрила — заяви ситатът. — Тубито ще те придружи.

От държанието му ясно личеше, че аудиенцията е приключена. Бедоус се поклони и го изчака да се оттегли. Когато излезе навън, Тубито я чакаше.

Пътят до кораба им отне малко повече от два часа. Минаха край многобройни стада тревопасни. Някои от животните бяха огромни и тромави, други дребни и пъргави, а веднъж Тубито я хвана за рамото и й посочи някакво дърво на триста-четиристотин метра от тях. Мярна й се стремително движение, отблясък на кървавочервена кожа, ослепително бели зъби и после всичко замря. Съществото изчезна в листака, който — тя беше готова да си заложи главата — не би могъл да скрие и половината му туловище.

Прекосиха същите три потока, през които Бедоус беше минала сутринта. Бреговете им бяха обрасли с храсти, отрупани с дребни пурпурно-златисти плодове. Още една горичка от цъфнали дръвчета — и двамата се озоваха пред кораба.

— Предполагам, че сега ще се прибереш у дома? — попита Бедоус.

Тубито поклати глава.

— Ще спя пред кораба.

— А какво ще ядеш?

Той бръкна в окачената на пояса му торбичка и извади късче сушено месо.

— Ако завали, просто отвори люка и се чувствай като у дома си.

— Много мило от твоя страна — отвърна енкотът, — но аз съм свикнал с дъжда.

— Защо трябва да се мъчиш?

— Оценявам предложението ти, Сюзън Бедоус, но аз служа на ситата, а той ми нареди да те пазя. Ако те заплашва нещо, то няма да бъде вътре в кораба.

Тя изкачи трапа и веднага се запъти към товарното помещение, за да подбере подаръците и вещите, които смяташе да размени на другия ден. След като ги отдели и ги опакова грижливо, отиде в кухнята, поръча си вечеря и седна да запише събитията от деня в бордовия дневник.

Няколко часа по-късно, докато се приготвяше за сън в каютата си, компютърът сигнализира за съобщение по радиостанцията за подпространствена връзка. Тя нареди да го прехвърлят при нея и се включи.

— Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме? — прозвуча мъжки глас сред пукането на статичното електричество. — Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме?

— Тук „Кристално крило“ под командването на Сюзън Бедоус, напуснал Амазония преди девет дни, в момента на Брази II, местно име Фалигор.

— Добър вечер, Сюзън. — Последва кратка пауза. — Или поне си мисля, че при теб е вечер, съдейки по моите таблици.

— Наистина е вечер, Артър.

— Е? — попита Артър Картрайт, заместник-секретар на Комитета по картография на Републиката, разположен на далечната планета Калибан. — Какво е първото ти впечатление?

— Макконъл се оказа прав — планетата наистина е прекрасна. С умерен климат, плодородна, чиста. Имам чувството, че ако хвърля през люка шепа семена, независимо какви, на сутринта ще намеря цъфтяща градина.

— А местните?

— Те без съмнение са далеч по-напреднали от диваците, които си представяш — използват металите, освен това явно имат сложна социална структура. Но в технологично отношение са доста примитивни.

— Приятелски ли са настроени?

— По всичко личи.

— Звучи все по-добре — каза Картрайт. — А военните им умения?

— Все още нямам впечатления. Разбира се, изхождаме от предположението, че от всички племена енкотите са най-напреднали, а Макконъл би могъл да греши… Но те наистина владеят огромни територии и по нищо не личи, че има вероятност някой да им ги отнеме. Всъщност техният владетел спомена, че има среща със своя посланик в някоя от другите държави.

— Посланик ли? Виж ти! Май наистина са малко по-напред, отколкото докладите на Макконъл показваха. — Картрайт се прокашля. — Е, още по-добре. Изглежда сме попаднали на планетата, която ни трябва.

— Такова е първоначалното ми впечатление — съгласи се Бедоус. — Разбира се, ще ни трябват още няколко месеца, за да се уверим напълно.

— Не можем да си позволим този лукс — отвърна Картрайт. — Графикът ни е много сгъстен. Не знам докога Брешински ще се задържи на поста си в Министерството на външните работи, а ако я наследи Нкомо — което е твърде вероятно, — няма да имаме много време, преди той да е извикал Флота. Открихме шест миньорски планети в околността на Фалигор. Републиката има отчаяна нужда от земеделска планета, която да ги изхранва. Освен това, независимо че анализите на Макконъл не са толкова пълни, колкото ни се иска, по всичко личи, че Фалигор има предостатъчно злато, сребро и радиоактивни материали, особено в онази планинска верига на запад от тебе.

— Мислех, че ще ни оставят да разработим тази планета така, както ние намерим за добре.

— Половината политици на Делурос не разбират действителното ни предназначение. — В гласа на Картрайт се долавяше разочарование. — За тях Комитетът по картография е само едно огромно учреждение с неимоверно раздут бюджет, което прави карти. И не им е ясно, че ние сме тези, които определят къде и как да проникне човекът в галактиката, които решават кое е най-подходящото място за Флота да разположи отбранителните и продоволствените линии. Те и така вече негодуват, че ние определяме кои планети да погълне Републиката, а сега, когато се опитваме да им покажем и начина, са готови за бой.

— След всичките каши, които се е налагало да оправя Министерството на външните работи, редно е да се предположи, че ще са във възторг, ако някой друг освен военните се заеме с разработването на нови планети.

— Де да беше толкова просто! Само че ние навлизаме в техни води, така да се каже, а когато човек си има работа с политически акули от такава величина, проблемите са неизбежни.

— И какво следва от това?

— Че трябва да сгъстим графика още повече.

— Но нали планирахме всяка стъпка толкова грижливо! — възпротиви се Бедоус.

— Сюзън, вече не можем да си позволим такова внимателно изпипване на нещата, както би ни се искало. Надявах се, че ще разполагаме с десет години, през които постепенно да привлечем Фалигор в Републиката, но сега смятам, че в най-добрия случай имаме не повече от три.

— Значи, най-голямата ни надежда се превърна в последна надежда, така ли? — горчиво произнесе Бедоус.

— Да не бъдем черногледи, Сюзън. Ние се поучихме от грешките си на Пепони, Лодин ХI и Рокгардън. Ако не разчитахме, че можем да направим нещо по-добро, въобще нямаше да действаме за разрешение. — Той въздъхна тежко. — В галактиката има още два милиона богати на кислород планети, които чакат да бъдат открити. Според компютрите на около десет-дванадесет хиляди от тях имат разумен живот. Ако успеем да направим от Фалигор образцов модел за присъединяване към Републиката, може би ще успеем да спестим на някои от тях — а и на себе си — проблемите, които имахме навика да създаваме досега.

— Добре. Каква ще е следващата ни стъпка?

— Вдругиден ще изпратя на Фалигор група от двеста души за установяване на контакт. Съставът й ще бъде както обикновено — лекари, агрономи, геолози, специалисти по водно стопанство, всичко друго, но не и военни съветници. Екипът ще е на място след десетина дни.

— А какво ще наредиш да правя аз дотогава?

— Нищо конкретно. Научи колкото можеш повече за обществото им. Подготви ги за нашето пристигане и се постарай да ги накараш да го чакат с нетърпение. Разкажи им за чудесните изобретения и лекарства, които ще им донесем. С една дума — обобщи кисело той, — бъди образцов представител на нашата раса. По дяволите, можеш дори да продължиш да се мотаеш наоколо и да събираш буболечки — в края на краищата нали това ти е специалността!

— А за обработваемата земя какво да им кажа?

— Не те разбирам.

— Нали ти трябва земеделска планета! — напомни му Бедоус. — Каква част от земята смяташ да им вземеш?

— Нямаме намерение да им вземаме каквото и да било! Ако се наложи, ще намерим някаква земя, която никой не обработва или не е населена, но предпочитам да въведа парична икономика на Фалигор и да накарам жителите му да продават продукцията си на миньорските планети. — Той отново замълча, после продължи разпалено: — Този път ще го направим както трябва! Стигат ни подчинените раси, човекът вече има нужда и от партньори!

— Ти ще дойдеш ли? — попита Бедоус.

— При първа възможност. В този момент водим военни действия в шест различни сектора, Министерството на енергетиката се нуждае спешно от дузина-две миньорски планети, освен това картографирането на съзвездието Албион е извършено едва наполовина. Ако имам късмет, ще мога да тръгна след три стандартни месеца, хайде, нека да са четири, но само при положение че през това време не изникне нещо друго.

— Да изпращам ли ежедневни доклади, докато групата пристигне?

— Не, прави го само когато ти е удобно. Никак не ми се ще местните да си помислят, че тичаш всяка вечер до кораба, за да кроиш с нас планове за нашествие. Каквото не си успяла да ми кажеш, можеш да споделиш с ръководителя на групата.

— Добре. Нещо друго?

— Не, просто си върши работата. В галактиката райските градини не са чак толкова много, а ние вече унищожихме немалко от тях. Време е да оставим и една непокътната.

С тези думи Картрайт прекъсна.