Стивън Кинг
Другият (98)

11.

В пет следобед патрулка на тексаската пътна полиция, движеща се по маршрут 2, зави по алеята към къщата с пощенска кутия 397. Лави Болтън седеше на люлеещия се стол на верандата, в ръката й димеше цигара, количката с кислородната бутилка беше до стола.

— Клод! — изграчи тя. — Имаме си гост! Щатски полицай. Ела да го питаш какво иска.

Клод беше в обраслия с плевели заден двор на мизерната къщурка; сваляше от въжето изсъхналите изпрани дрехи и прилежно ги сгъваше в плетен кош. Пералнята работеше, обаче сушилнята беше сдала багажа малко преди пристигането му, а напоследък майка му едва дишаше, камо ли сама да простира прането. Беше намислил да й купи нова сушилня, преди да си замине, обаче все отлагаше. А сега пък щатската полиция беше довтасала, освен ако маминка не грешеше, в което той се съмняваше, защото, макар да беше болнава, очите й бяха наред.

Заобиколи къщата тъкмо когато някакво високо ченге слизаше от черно-бял високопроходим автомобил. Сърцето му се сви, като видя на предната лява врата емблемата на Тексас. Отдавна, много отдавна не беше вършил нещо, за което да го арестуват, обаче свиването на сърцето беше рефлекс. Бръкна в джоба си и стисна медальона от Анонимните наркомани, връчен му преди шест години, както машинално правеше в моменти на стрес.

Ченгето пъхна тъмните си очила в джоба на униформената риза и вдигна ръка, когато маминка се опита да стане от люлеещия се стол:

— Не ставайте, госпожо. Не го заслужавам.

Тя дрезгаво се изкиска и се облегна назад:

— Ама и вие сте един шегобиец! Как се казвате, полицай?

— Сайп, госпожо. Полицай Оуен Сайп. Приятно ми е. — Той хвана ръката й — онази, която не държеше цигара, — като внимаваше да не стисне прекалено силно пръстите й, изкривени от ревматизма.

— И на мен, сър. Това е синът ми Клод и, пристигна от Флинт Сити да помогне на старата си майчица.

Сайп се обърна към Клод, който се поотпусна и също му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Болтън. — Сайп позадържа ръката на Клод и я разгледа. — Гледам, имате татуировка на опакото на дланта.

— За да разберете посланието, ръцете ми трябва да са една до друга. — Клод протегна и другата си ръка. — Сам се татуирах, като бях в затвора. Ама щом сте дошли да ме видите, сигурно знаете житието и битието ми, а?

— НЕМОЖЕ и ТРЯБВА — замислено произнесе Сайп, все едно не беше чул въпроса. — Виждал съм татуировки, но не и като тези.

— Ами, те разказват цяла история и аз я препредавам, когато мога. Така изкупвам грешките си. Вече съм чист, но да знаете, че хич не ми беше лесно. Докато бях в пандиза, не пропусках сбирка на Анонимните алкохолици и на Анонимните наркомани. Отначало ходех, понеже черпеха с понички, обаче след време тия работи, дето ги говореха там, ми влязоха в главата. Научих, че всеки наркоман знае две неща: не може да се друса и трябва да се друса. То е като възел в главата, разбирате ли? Няма как ни да го прережеш, ни да го развържеш, затуй трябва някак да го превъзмогнеш. Случва се, но само ако помниш основното положение. Трябва, но не може.

— Хм… — промърмори Сайп. — Нещо като парадокс, а?

— Клоди отдавна не пие и не се дрогира — намеси се Лави. — Отказал е даже и тези фъшкии — добави и хвърли фаса на алеята. — Той е добро момче.

— Бъдете спокойни, не съм дошъл, защото някой го е обвинил в нещо — любезно каза Сайп и Клод се поуспокои, но не съвсем. Човек винаги трябва да е нащрек, когато от Щатската полиция го навестят неочаквано. — Обадиха ми се от Флинт Сити — май приключват някакво разследване; наредиха ми да се отбия тук и да помоля Клод да потвърди нещо относно някой си Тери Мейтланд.

Сайп си извади телефона, няколко пъти плъзна пръст нагоре-надолу, после показа на Клод една снимка:

— Ето въпроса: дали Мейтланд е бил с колан с такава катарама през онази вечер, когато сте го видели. Не ме питайте какво означава това, защото не знам. Както вече казах, изпратиха ме да задам този въпрос, нищо повече.

Разбира се, присъствието му тук се дължеше на друга причина, обаче молбата на Ралф Андерсън, предадена чрез капитан Хорас Кийни, беше да пипа внимателно и да не възбужда подозрения.

Клод разгледа снимката и промърмори:

— Не съм сигурен… много време мина оттогава, но май коланът му беше с такава катарама.

— Благодаря. Благодаря и на двама ви. — Сайп си взе телефона, пъхна го в джоба си и се накани да тръгва.

— Не е за вярване! — възкликна Клод. — Толкова път сте били, за да ме питате за някаква тъпа катарама?

— Накратко, да. Навярно някой много се интересува от отговора. Благодаря отново за отделеното време. Ще предам информацията и се връщам в Остин.

— Доста път ви чака, полицай — обади се Лави. — Няма ли преди туй да влезете и да пийнете студен чай? Приготвен е от готов микс, обаче не е лош.

— Не бива да се заседявам, ако искам да се прибера у дома, преди да се стъмни, но мога да пийна чай тук, стига да не възразявате.

— Ни най-малко. Клод, донеси на симпатичния полицай чаша чай.

— Не наливайте много. Ей толкова, един пръст. — Сайп леко разпери палеца и показалеца си. — Ще пийна две глътки и потеглям.

Клод влезе в къщата. Сайп се облегна на верандата и се загледа в добродушното, прорязано от бръчки лице на Лави Болтън.

— Момчето ви се грижи добре за вас, нали? — подхвърли.

— Без него съм загубена. Изпраща ми пари през седмица и щом може, идва да ме види. Иска да ме настани в дом за възрастни хора в Остин — нямам нищо против, стига да може да плаща… засега обаче не печели достатъчно. Чудесен син си имам, полицай Сайп; като младеж беше луда глава, но сега улегна и ми е голяма опора.

— Браво на него. Води ли ви понякога в „Биг Севън“? Предлагат страхотно меню за закуска.

— Нямам им вяра на крайпътните ресторанти. — Тя извади от джоба на домашната си роба пакета цигари и захапа една. — През седемдесет и четвърта замалко щях да гушна букета, защото на път за Абълин се отрових от храната в някакво заведение. Моето синче ми готви, когато е тука. Е, не е като ония готвачи по телевизора, обаче на мене ми е вкусно. Отбира от всичко синчето ми, от всичко, ако ме разбирате. — Намигна и щракна запалката; Сайп се усмихна — надяваше се кислородната бутилка да не гръмне и да изпрати двама им право в ада.

— Обзалагам се, че и тази сутрин ви е приготвил закуската — подхвърли.

— Печелите баса, господин полицай. Кафе, препечени филийки и бъркани яйца с много масло, тъкмо както ги харесвам.

— Рано ли ставате, госпожо? Питам, защото с тази бутилка и прочие сигурно ви е…

— И двамата сме ранобудни — прекъсна го тя. — Дето се вика, слънцето още не е изгряло, а ние сме на крак.

Клод отново се появи, беше сложил на поднос три чаши студен чай — две големи и една малка. Оуен Сайп изпи чая на две глътки, примлясна и заяви, че е крайно време да потегля. Майката и синът — тя на люлеещия се стол, той — седнал на стъпалата на верандата — проследиха с поглед отдалечаващата се патрулка, оставяща подире си облак прах.

— Видя ли колко са мили ченгетата, когато не си сгазил лука? — подхвърли Лави.

— Да…

— Бил е път чак дотук да пита за някаква си катарама. Представяш ли си?

— Не дойде за това, мамо.

— Така ли? Тогава за какво?

— Не съм сигурен, но не беше за катарамата. — Клод остави чашата на стъпалото и се вгледа в пръстите си. В написаните думи, във възела, който най-после беше превъзмогнал. Изправи се и добави: — Отивам да досъбера прането от простора. После ще отскоча до Джордж да го питам иска ли помощ за утре. Ще си ремонтира покрива.

— Добро момче си, Клод. — В очите й проблеснаха сълзи, които го трогнаха. — Ела да прегърнеш старата си майчица.

— Разбира се, госпожо. — И той стори тъкмо това.