Стивън Кинг
Другият (63)

16.

Във фоайето на болницата Ралф едва не се сблъска с детектива, който им беше толкова необходим през последните дни, но беше излязъл в отпуск. Джак Хоскинс беше кльощав, преждевременно побелял човек с торбички под очите и с разширени капиляри на носа. Още беше с костюма си за риболов — жълто-зелени риза и панталон с много джобове, — но значката беше прикрепена за колана му.

— Какво търсиш тук, Джак? — изненада се Ралф. — Мислех, че си в отпуска.

— Съкратих я с три дни. Пристигнах преди по-малко от час. Рибарските ми принадлежности още са в пикапа. Гелър е решил, че поне един детектив трябва да е на работа. Бетси Ригинс е тук, в пета стая, следобеда са започнали първите болки. Мъжът й ми каза, че бебето няма да се роди скоро. Все едно разбира от тези неща. А ти… — Джак направи театрална пауза. — Здравата си загазил, детектив Андерсън.

Не се постара да прикрие злорадството си. Преди година, когато дойде време да бъде повишен, на Ралф и Бетси Ригинс беше възложено да му направят персонална оценка. Бетси, която беше с най-малък стаж като детектив, написа само хвалебствия. Ралф предаде на Гелър своя формуляр, където на съответното поле беше написал две думи: „Нямам мнение.“ Това не попречи Хоскинс да бъде повишен, само че двете думи бяха равнозначни на отрицателна оценка. Не биваше да вижда какво е мнението на колегите му и може би не се беше добрал до попълнените формуляри, обаче из участъка се беше разчуло какво е написал Ралф и, разбира се, слуховете стигнаха до ушите на потърпевшия.

— Отиде ли да видиш Фред Питърсън?

— Всъщност да, бях при него. — Хоскинс изду долната си устна и издуха рядката косица, паднала на челото му. — В стаята му има сума монитори и показанията на всички са обезнадеждаващи. Мисля, че той няма да се оправи.

— Е, добре дошъл отново сред нас.

— Майната ти, Ралф. Оставаха ми още три дни, костурите кълвяха като за последно, а сега дори нямам възможност да се преоблека, макар да воня на рибешки вътрешности. Обадиха ми се и Гелър, и Дулин. Изпращат ме в оная прашна дупка, наречена „град“ Канинг. Разбрах, че приятелчето ти Сабло вече е там. Както вървят нещата, надали ще се прибера вкъщи по-рано от десет-единайсет.

Ралф можеше да му каже: „Аз не съм ти виновен“, само че кого друг би могъл да обвини този безполезен некадърник? Бетси, задето е забременяла през ноември?

— Какво има в Канинг?

— Джинси, бельо и маратонки. Някакъв хлапак отишъл да краде празни бидони от мляко от някакъв обор и попаднал на тези находки. Намерил и колан с катарама във формата на конска глава. Разбира се, момчетата от мобилната криминологична лаборатория ще ме изпреварят. Ще съм им полезен колкото циците са от полза за бик, обаче началникът…

— По катарамата ще има пръстови отпечатъци — прекъсна го Ралф. — Може да са останали следи от гумите на буса, от субаруто или от двете.

— Виж го ти, на краставичар краставици ще продава! — процеди Джак. — Получих значката на детектив много преди теб, още когато беше най-обикновен униформен полицай.

Ралф долови контекста: „И ще продължа да я нося, докато ти ще си охранител на мол в Саутгейт.“

Хоскинс вирна нос и си тръгна. Ралф въздъхна от облекчение, че се е отървал от това влечуго. Ех, да можеше тъкмо сега да е на негово място! На този етап новите улики можеха да се окажат безценни. Единственото хубаво в цялата история бе, че Сабло вече беше там и щеше да ръководи криминолозите. Навярно щяха да си свършат работата, преди Джак да се появи и може би да прецака нещо, както му се беше случвало вече два пъти.

Първо отиде в чакалнята пред родилното отделение, обаче не завари там никого, което може би означаваше, че събитията се развиват по-бързо от очакванията на изплашения Били Ригинс. Спря една сестра в коридора и я помоли да предаде на Бетси най-сърдечните му благопожелания.

— Дадено — отговори тя, — ще й ги предам при първа възможност. Тъкмо сега е невъзможно — малкото човече бърза да излезе.

Ралф си представи окървавения труп на изнасиления Франк Питърсън и си помисли: „Ако малкото човече знае в какъв свят ще попадне, ще се бори с нокти и зъби да си остане вътре.“

Слезе с асансьора два етажа по-долу, където се намираше интензивното отделение. Единственият оцелял от семейство Питърсън беше в стая 304. Шията му беше омотана с превръзки и с цервикална яка. Беше на командно дишане, показанията на мониторите около леглото никак не бяха обнадеждаващи, както бе казал Джак Хоскинс. Нямаше цветя (Ралф не знаеше дали са разрешени в интензивното отделение), но за долната табла на леглото бяха завързани два балона с хелий, които се полюшваха близо до тавана. Върху тях бяха отпечатани шеговити пожелания, които му се сториха ужасни предвид обстоятелствата. Заслуша се в хриптенето на машината, която дишаше вместо Фред. Вгледа се в мониторите и си спомните думите на Джак: „Мисля, че той няма да се оправи.“

Седна до леглото и внезапно си спомни случка от ученическите си години, когато предметът, наричан сега „Околна среда“, носеше простичкото название „Наука за Земята“. Един ден, когато се занимаваха със замърсяването, преподавателят, господин Гриър, взе бутилка с минерална вода и я изля в чаша. После покани Мисти Трентън (момичето, което за радост на съучениците си винаги носеше къса секси пола) да излезе пред класа и да отпие от чашата. Мисти се подчини. Той взе пипета, потопи я в шише с мастило и изстиска една капка във водата. Всички гледаха като омагьосани как капката мастило потъна, а след нея се проточи индиговосиньо пипалце. Господин Гриър поразклати чашата и скоро водата се оцвети в светлосиньо. Той попита Мисти дали сега ще пие от чашата, но тя така енергично поклати глава, че едната й шнола падна, тогава всички, включително Ралф, се разсмяха. Сега не му беше до смях.

Преди по-малко от две седмици животът на семейство Питърсън беше наред. После капката мастило в него го опетни. Би могло да се каже, че тази капка е веригата на велосипеда на Франки, че той е щял да се прибере по живо, по здраво у дома, ако не се беше скъсала; но той щеше да се прибере у дома по живо, по здраво — като бута велосипеда, — ако Тери Мейтланд не го е причакал на паркинга пред магазина. Тери беше капката мастило, а не веригата. Тери първо беше опетнил, после беше унищожил цялото семейство Питърсън. Тери… или някой с неговото лице.

„Само че какво остава, ако премахнем метафорите? — бе казала Джийни. — Остава необяснимото. Свръхестественото.“

„Невъзможно е! Свръхестественото съществува само в книгите и във филмите, но не и в реалния свят.“

Не, не и в реалния свят, в който алкохолизирани некадърници като Джак Хоскинс получават повишение. Опитът, натрупан от Ралф през близо петдесетте му години живот, отричаше тази идея. Отричаше дори възможността това да се случи. Ала докато сега гледаше Фред (по-точно онова, което беше останало от него), той неохотно призна съществуването на нещо сатанинско, на някакво зло, предизвикало разпространяването на смъртта в цялото семейство, също като злокачествен тумор. И пораженията нямаше да са само върху злощастната фамилия Питърсън. Несъмнено Марси и дъщерите й щяха да са белязани до края на живота си, дори имаше опасност уврежданията да са по-тежки.

Той можеше да си каже, че косвените щети неизменно съпровождат всяка жестокост, всяко зверство — нима не се беше убедил от опит, че е така? Да. Беше. Това тук обаче изглеждаше… твърде лично. Като че ли тези хора са били набелязани. А не беше ли и самият той косвена жертва? Ами Джийни? Дори Дерек, който след завръщането си от летния лагер щеше да установи, че много неща, които е приемал за даденост — например работата на баща си, — вече са изложени на риск?

Машината хриптеше. Гърдите на Фред Питърсън се повдигаха и отпускаха. От време на време той издаваше звук, напомнящ кикотене. Сякаш битието представляваше шега на Създателя, само че човек я разбираше единствено ако е в кома.

Ралф не издържа; побърза да излезе и почти на бегом стигна до асансьора.