Стивън Кинг
Другият (157)

18.

След първия завой пътеката на Ахига се разшири и се спусна надолу. От двете й страни имаше пиктограми — някои „разкрасени“, други — напълно закрити от рисунки с цветен спрей.

— Той ще разбере, че идваме — промълви Холи.

— Знам. Трябваше да вземем от онези фенерчета.

Тя бръкна в единия джоб на сакото си — онзи, който беше провиснал като торба, — и извади едното ултравиолетово фенерче, купено от „Хоум Депо“.

— Невероятна си! Случайно да си пъхнала там и две каски?

— Не се обиждай, но чувството ти за хумор издиша. Поработи по въпроса.

Пътеката отново зави и те видяха естествена кухина в скалата на около метър и двайсет от земята. Над нея с избледнели черни букви беше написано: НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ. В нишата стоеше прашна ваза, от която стърчаха тънки клонки, напомнящи пръсти на скелет. Цветчетата отдавна бяха изпопадали и изгнили, но около вазата бяха разпръснати половин дузина пластмасови вождове Ахига, копия на фигурката на близнаците Джеймисън, останала в прохода, след като те бяха потънали завинаги в земните недра. Фигурките бяха пожълтели от времето и пластмасата се беше напукала от силното слънце.

— Идвали са хора от градчето — промълви Холи. — Вероятно тийнейджъри, те обичат цветните спрейове. Заличили са пиктограмите, но не са посегнали на този своеобразен олтар.

— Не са го осквернили — добави Ралф. — Да побързаме. Юн не ми излиза от главата — ранен е и вероятно лакътната му кост е счупена.

— И сигурно изпитва силни болки. Но и трябва да внимаваме, което означава да не бързаме.

Ралф я хвана за лакътя:

— Имаш право. Ако загинем, Юн ще остане без помощ. Предлагам да се върнеш.

Холи посочи издигащите се в небето кълба черен дим от горящото комби:

— Някой ще забележи пушека и хора от града ще дойдат да проверят какво става. И ако нещо се случи с нас, Юн е единственият, който ще знае причината.

Тя се дръпна, за да освободи ръката си, и тръгна по пътеката. Ралф още веднъж погледна малкия олтар, останал непокътнат през годините, и я последва.