Стивън Кинг
Другият (5)

5.

Тъй като всички турнири на Градската лига се провеждаха на „Естел Барга“ — най-доброто бейзболно игрище в окръга и единственото с осветление за вечерните мачове, — символичният отбор домакин беше определен с ези-тура. Както винаги, Тери Мейтланд избра тура (суеверие, наследено от неговия треньор в Градската лига) и наистина се падна тура. „Не ме интересува къде ще играем, стига да спечелим“ — казваше често на момчетата си.

И тази вечер думите му бяха по-верни от всякога. Наближаваше краят на деветия ининг, „Мечките“ водеха с един-единствен рън. На „Златните дракони“ им оставаше един аут, но бяха покрили базите. Четири бола, топка в батъра, грешка или топка в полето означаваше равенство, един удар между аутфилдърите щеше да донесе победа. Тълпата ръкопляскаше, тропаше по металните подпори и ревеше възторжено, докато дребничкият Тревър Майкълс излизаше на лявата батърска позиция. Шлемът му бе най-малкият, с който разполагаха, но пак му закриваше очите и той все го побутваше нагоре. Беше изнервен и леко поклащаше бухалката напред-назад.

Тери се бе поколебал дали да не го смени, но понеже на ръст едва надхвърляше метър и половина, Тревър беше трудна мишена за противниковия питчър. Не се славеше с мощен удар, обаче понякога улучваше топката. Не често, но понякога. Ако сега Тери го сменеше, малкият щеше да живее с унижението през цялата следваща година в прогимназията. Ако ли пък успееше да спечели поне една база, щеше да се фука, додето е жив, на празненствата с барбекю и бира. Тери го знаеше. Бе минал по този път в древните времена, преди да се появят алуминиевите бухалки.

Питчърът на „Мечките“ — тяхното тайно оръжие, истински топовен снаряд — замахна и прати топка право към хоума. Тревър ужасено я наблюдаваше как лети. Реферът обяви първи страйк. Тълпата изстена.

Гавин Фрик, помощникът на Тери, крачеше напред-назад пред резервната скамейка, стиснал в ръка бележника с резултатите (колко пъти Тери го бе молил да не прави това), тениската с емблема на „Златните дракони“, размер XXL, се изпъваше на корема му, който беше поне XXXL.

— Дано не си сбъркал, че остави Тревър да удря сам, Тер — промърмори той. По лицето му се стичаше пот. — Изглежда уплашен до смърт и не ми се вярва дори с ракета за тенис да улучи топката на онова момче.

— Да видим какво ще стане. Имам добро предчувствие — отговори Тери.

Всъщност нямаше никакво предчувствие.

Питчърът на „Мечките“ замахна и изстреля още една бърза топка, но тя тупна пред хоумплейта. Тълпата скочи на крака, когато Байбир Пател, шансът на Драконите за изравняване, пробяга няколко крачки от трета база към хоума. После всички насядаха със стонове, защото топката отскочи от ръкавицата на кетчъра. Кетчърът на „Мечките“ се обърна към трета база и Тери различи изражението му дори и през маската: „Хайде де, пробвай се!“ Пател предпочете да не се пробва.

Следващата топка беше встрани от целта, но все пак Тревър замахна към нея.

— Давай, Фриц! — изрева гръмогласно някой откъм трибуните — почти сигурно бащата на питчъра, ако се съдеше по това как момчето рязко извърна глава натам. — Давааай!

Тревър не замахна към следващата топка, която беше близка — всъщност твърде близка, обаче реферът обяви бол и сега привържениците на „Мечките“ изстенаха. Някой подметна, че на рефера му трябват по-силни очила. Друг спомена нещо за куче водач.

Два на два; Тери предчувстваше, че сезонът на „Драконите“ зависи от следващото хвърляне. Или щяха да играят с „Пантерите“ за Градския шампионат и да продължат на щатско ниво — тези мачове се предаваха по телевизията, — или щяха да се приберат у дома и за пореден път да се срещнат на барбекюто в задния двор на Мейтланд, което традиционно бележеше края на сезона.

Той се обърна да погледне Марси и момичетата, които както винаги седяха на сгъваеми столове зад мрежата на хоума. Дъщерите бяха плътно до майка си като подпорки за книги. И трите вдигнаха палци. Тери им намигна, усмихна се и вдигна и двата си палеца, макар да му беше кофти. Не само заради мача. Беше му чоглаво от доста време насам. Сам не знаеше точно защо.

Усмивката на Марси помръкна, изместена от озадачена гримаса. Тя гледаше наляво и посочи натам. Тери се обърна и видя двама полицаи да вървят по третата базова линия край треньора Бари Хулихан, който следеше играта оттам.

— Прекъсване, прекъсване! — изрева реферът, спирайки питчъра на „Мечките“ точно когато замахваше.

Тревър Майкълс напусна батърската позиция — с въздишка на облекчение, помисли си Тери. Тълпата бе притихнала и наблюдаваше двамата униформени. Единият посягаше зад гърба си. Другият бе сложил ръка върху кобура на служебното си оръжие.

— Вън от полето! — крещеше реферът. — Вън от полето!

Трой Рамидж и Том Йейтс не му обърнаха внимание. Влязоха в „ложата“ на „Драконите“ (всъщност навес, под който имаше дълга скамейка, три коша с екипировка и кофа с изпоцапани тренировъчни топки) и тръгнаха към Тери. Рамидж откачи от колана си белезници. Зрителите ги видяха и ахнаха — от смайване, но и от вълнение: „Ооооо!“

— Хей, момчета! — Гавин дотича до тях (и едва не се спъна в захвърлената ръкавица на Ричи Галант). — Пречите да довършим мача!

Йейтс го бутна назад и поклати глава. Над трибуните вече тегнеше мъртвешка тишина. Играчите на „Мечките“ бяха отпуснали ръце и зяпаха случващото си. Кетчърът изтича към своя питчър и двамата застанаха един до друг.

Тери бегло познаваше полицая с белезниците; през есента с брат му понякога идваха да гледат мачовете на „Поп Уорнър“^[1].

— Трой? Какво става? Случило ли се е нещо?

Рамидж не прочете в изражението му страх, само недоумение, което изглеждаше съвсем искрено, но той беше опитен полицай и знаеше, че изпечените престъпници — най-големите гадове — владеят до съвършенство умението да се правят на света вода ненапита: „Кой, аз ли?“ А този тип беше от гаден по-гаден. Спомняйки си нарежданията на Андерсън (и без да има нещо против), той повиши глас, за да го чуят всички зрители — 1588 души, както щеше да пише във вестника на другия ден.

— Терънс Мейтланд, арестувам ви за убийството на Франк Питърсън.

Ново „Оооо“ откъм трибуните, този път по-силно, като вой на връхлитащ вятър.

Тери навъсено се втренчи в Рамидж. Разбираше думите, знаеше кой е Франки Питърсън и какво му се беше случило, но значението на казаното му убягваше.

— Какво? Шегуваш ли се? — избърбори, само това му дойде на ума.

В същия момент фотографът от спортната рубрика на местния вестник „Гласът на Флинт Сити“ го снима и на другия ден фотографията цъфна на първа страница. На нея той беше зяпнал, блещеше се, косата му стърчеше изпод шапката с емблемата на „Златните дракони“. Изглеждаше едновременно съсипан и виновен.

— Какво каза?

— Протегни си ръцете.

Тери погледна Марси и дъщерите си — още седяха зад мрежата, бяха се вцепенили, на лицата им беше изписана изненада. Страхът щеше да дойде по-късно. Байбир Пател напусна трета база и тръгна към скамейката; пътьом свали шлема си (черната му коса беше сплъстена от пот) и Тери видя, че лицето му е изкривено, сякаш той всеки миг щеше да заплаче.

— Върни се! — извика Гавин. — Мачът не е свършил!

Пател обаче само се спря, втренчи се в Тери и се разрида. Тери също го гледаше, уверен (почти уверен), че сънува, после Том Йейтс го сграбчи и дръпна ръцете му с такава сила, та той политна напред. Рамидж щракна белезниците. Не пластмасови, а истински, големи и тежки, блестящи под залязващото слънце. Все така високо, Трой изрецитира:

— Имате право да мълчите и да не отговаряте на въпроси, но ако решите да говорите, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат по време на разпитите сега или в бъдеще. Разбрахте ли?

— Трой? — Тери едва чу гласа си. Струваше му се, че се задушава. — Какви ги говориш?

Онзи повтори, сякаш не го беше чул:

— Разбрахте ли си правата?

Марси се втурна към съпруга си, вкопчи се в мрежата и я разтърси. Зад нея Сара и Грейс плачеха. Грейс бе коленичила до стола на сестра си; нейният беше паднал на земята.

— Какво правите? — извика Марси. — Какво правите, за Бога? И защо го правите тук?

— Разбрахте ли?! — попита за трети път Рамидж.

Тери разбираше само, че е окован и че му четат правата пред почти хиляда и шестстотин души, включително жена му и двете му малки дъщери. Не беше сън, не беше и обикновен арест. По някакви незнайни причини го подлагаха на публично унижение. Най-добре беше да приключат час по-скоро и после да изяснят нещата. Макар съзнанието му да беше замъглено от шока и от недоумението, разбираше, че в скоро време животът му няма да се върне към нормалния си ритъм.

— Разбрах — промълви, после подвикна: — Треньор Фрик, върни се на мястото си.

Гавин, който тичаше към ченгетата — беше стиснал юмруци, лицето му беше пламнало, — отпусна ръце и отстъпи. Погледна Марси през мрежата, повдигна широките си рамене и разпери ръце.

Трой Рамидж продължаваше да говори със същия гръмовен глас като на глашатай, който съобщава важна новина насред площада на някое градче в Нова Англия. Ралф Андерсън го чуваше от паркинга, където се беше подпрял на колата. Добре се справяше Трой. Случващото се беше грозно и той предполагаше, че шефовете може да го порицаят заради „представлението“, но родителите на Франки Питърсън нямаше да го укорят.

— Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде осигурен служебен защитник преди всеки разпит, ако желаете. Разбирате ли?

— Да — каза Тери. — Разбирам и още нещо. — Той се обърна към зрителите: — Нямам представа защо ме арестуват! Гавин Фрик ще довърши играта като треньор! — И след това, сякаш му бе хрумнало в последния момент, добави: — Байбир, върни се на трета база и не се офлянквай.

Няколко души изръкопляскаха, само няколко. Онзи, гръмогласният, пак изрева:

— Какво рекохте, че е направил?

Зрителите отвърнаха в хор с две думи, които скоро щяха да отекват навсякъде из Уест Сайд и другите квартали: Франк Питърсън.

Йейтс сграбчи Тери за ръката и го повлече към паркинга зад павилиона за закуски.

— Запази си проповедите за по-късно, Мейтланд. Сега отиваш в затвора. И знаеш ли какво? В този щат има смъртно наказание и го прилагаме. Но ти си образован човек, учител. Вероятно си наясно.

Преди да се отдалечат на двайсетина крачки от импровизираната „ложа“ на отбора, Марси Мейтланд ги догони и сграбчи Том Йейтс за рамото:

— Какви ги вършиш, да му се не види?!

Той бръсна встрани ръката й, а когато тя се опита да хване дланта на мъжа си, Трой Рамидж я избута — не грубо, но решително. Известно време тя не помръдна — изглеждаше зашеметена, сякаш не беше на себе си, — после видя как Ралф Андерсън се приближава да посрещне полицаите, извършили ареста. Познаваше го от Младежката лига, когато синът му Дерек играеше в отбора на Тери, „Лъвчетата на «Джералд»“. Ралф не смогваше да посети всички мачове, разбира се, но идваше колкото може по-често. По онова време още беше униформен полицай; Тери му беше пратил поздравителен имейл, когато стана детектив. Марси се затича към него, износените маратонки, които винаги обуваше на мачовете на Тери, „за късмет“, както сама казваше, сякаш не докосваха земята.

— Ралф! — извика. — Какво става? Това е някаква грешка!

— Боя се, че не е…

Арестът беше минал, както го планираха, обаче сега му беше криво, защото харесваше Марси. От друга страна, открай време харесваше и Тери, който навярно промени живота на Дерек, макар и съвсем малко, давайки му само капка увереност, ала когато си на единайсет, дори и капка увереност е от голямо значение. Имаше и още нещо. Марси може би знаеше какво представлява съпругът й, макар да не си позволяваше да го признае пред себе си. Бяха женени отдавна, а ужаси като убийството на малкия Питърсън не се случват изневиделица. Винаги има „предисловие“ към насилието.

— Върви си у дома, Марси. Веднага. Може би е най-добре да заведеш момичетата при приятели, защото у вас ще чака полиция.

Тя не продума, само недоумяващо се взираше в него.

Зад тях отекна плющене на алуминиева бухалка, посрещнала топка, но почти никой не извика; зрителите все още бяха потресени и по-заинтригувани от случващото се, отколкото от играта. Жалко. Току-що Тревър Майкълс бе ударил топката с невиждана сила — по-силно дори отколкото на тренировките, когато тренер Т. му хвърляше най-удобните топки. За съжаление топката отлетя право към шортстопа на „Мечките“, който я хвана дори без да подскочи.

Мачът бе свършил.