Стивън Кинг
Другият (65)

18.

Отвори му Алек Пели, преведе го през дневната и го покани в кухнята. От горния етаж звучеше песен на „Енималс“, този път — най-известният им хит. „Там пропаднаха много бедни, свестни момчета — ридаеше Ерик Бърдън — и аз, о, Боже, съм сред тях.“

„Стечение на обстоятелствата“ — помисли си Ралф, припомняйки си казаното от Джийни.

Марси и Хауи Голд пиеха кафе. На масата стоеше и чашата на Алек, но никой не предложи кафе на Ралф. „Намирам се във вражеския лагер“ — каза си той и седна:

— Благодаря, че ме приехте.

Марси не продума, само взе чашата си и Ралф забеляза, че ръката й леко трепери.

— Тази среща е мъчителна за моята клиентка — започна Хауи, — затова да не я удължаваме излишно. Казал си на Марси, че искаш да разговаряш с нея…

— Не! — прекъсна го тя. — Каза, че настоява да разговаряме.

— Добре, така да е. За какво искаше да разговаряте, детектив? Ако държиш да й се извиниш, направи го, обаче това няма да ни попречи да предприемем правни действия срещу теб.

Ралф не беше готов да се извини… въпреки всичко. За разлика от него тези тримата не бяха видели окървавения клон, стърчащ от задника на Фран Питърсън.

— Появи се нова информация. Може би не е от голямо значение, но подсказва нещо, макар да не знам какво. Жена ми го нарече стечение на обстоятелствата.

— Може ли да обясниш? — попита Хауи Голд.

— Оказва се, че бусът, с който е бил отвлечен малкият Питърсън, е бил откраднат от хлапе почти на неговата възраст. Името му е Мърл Касиди. Избягал от дома си, защото пастрокът му го тормозел. По пътя между Ню Йорк и Южен Тексас, където най-накрая го арестували, Мърл откраднал четири превозни средства. Буса зарязал в Дейтън, Охайо, през април. Марси… госпожо Мейтланд, през април сте били със семейството си в Дейтън.

Марси се канеше отново да отпие от кафето си, но тресна чашата на масата:

— А, не! Няма как да го лепнеш на Тери. На отиване и връщане пътувахме със самолет и непрекъснато бяхме заедно, освен когато Тери посети баща си в болницата. Точка по въпроса. Върви си!

— Чакай малко. Още когато подозренията паднаха върху Тери, разбрахме, че сте пътували семейно, и то със самолет. Само дето… не разбираш ли колко е странно? Бусът е бил в Дейтън, когато сте били там, после се появява тук. Тери ми каза, че никога не го е виждал, камо ли да го е крал. Искам да го вярвам, въпреки че отпечатъците му са навсякъде в проклетия бус. Почти го вярвам…

— Съмнявам се — прекъсна го Хауи. — Не ни баламосвай!

— Ще ми повярвате ли, ще ми се доверите ли поне малко, ако ви кажа нещо важно? Разполагаме с веществено доказателство, че Тери е бил в Кап Сити. Отпечатъците му са върху книга в магазинчето за печатни издания. Според свидетелските показания той е оставил отпечатъците приблизително по същото време, когато е бил отвлечен малкият Питърсън.

— Шегуваш се? — изумено възкликна Алек Пели, преминавайки на „ти“.

— Не. — Въпреки че случаят беше приключен като живота на Тери, Бил Самюълс щеше да побеснее, ако разбереше, че Ралф е разказал на Марси и на нейния адвокат за „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“, обаче не искаше срещата да приключи, без да е получил отговори на въпросите си.

— Виж ти! — подсвирна Алек Пели.

— Значи знаеш, че е бил там! — извика Марси. По лицето й бяха избили червени петна.

Вместо да отговори (не искаше да обсъжда тази тема, твърде много време беше отделил да размишлява върху нея), Ралф продължи да задава въпроси.

— При последния ни разговор Тери каза: „Исках да посетя баща си в Дейтън“, обаче забелязах гримасата му, като произнесе думата „исках“. Попитах го дали баща му живее там, а той отвърна: „Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот.“ За какво става дума?

— Питър Мейтланд страда от Алцхаймер в последна фаза — неохотно обясни тя. — Намира се в „Хейсман“, клиника за пациенти с нарушена памет, която е част от комплекса към болница „Киндред“.

— Ясно. Сигурно посещенията са били мъчителни за Тери.

— Да — кимна Марси. Вече беше малко по-любезна, което подсказа на Ралф, че не е загубил всичките си умения; от друга страна, не се намираше в полицията и не разпитваше заподозрян. Хауи Голд и Алек Пели бяха нащрек, готови да наредят на Марси да млъкне, ако усетеха, че има опасност тя да настъпи скрита мина. — Но не и само защото баща му вече не го познаваше. Твърде дълго бяха враждували.

— Защо?

— Има ли връзка с разследването, детектив? — намеси се Хауи.

— Не знам. Може би няма. Но тъй като не сме в съда, господин адвокат, ще оставиш ли госпожа Мейтланд да отговори на въпроса?

Голд погледна Марси и сви рамене, все едно й каза: „Както решиш. От теб зависи.“

— Тери беше единственото дете на Питър и Мелинда — обясни тя. — Както ти е известно, той е израснал във Флинт Сити и не е живял тук само през четирите си години в Държавния университет в Охайо.

— Където сте се запознали, нали?

— Да. Да се върнем към въпроса: Питър Мейтланд работил за нефтодобивната компания „Чиъри“, когато в този район още имало богати находища. Влюбил се в секретарката си и напуснал жена си. Разводът бил тежък, Тери взел страната на майка си… такъв си беше, лоялен от малък. Хвърлил цялата вина върху баща си и опитите на Питър да се оправдае само влошили положението. Накратко, Питър се оженил за секретарката — на име Долорес — и помолил да бъде преместен в централното управление на компанията.

— Което се е намирало в Дейтън.

— Правилно. Той не пожелал да сключи споразумение за съвместно попечителство. Разбрал, че синът му е направил своя избор. Мелинда обаче настоявала от време на време Тери да се среща с него, защото всяко момче трябва да познава баща си. Той се подчинявал, но само за да й угоди. За него този човек бил плъх, избягал от семейството си.

— Типично за Тери, когото познавах — въздъхна Хауи Голд.

— Мелинда почина от инфаркт през 2006-а. Втората жена на Питър си отиде две години по-късно от рак на белите дробове. В памет на майка си Тери продължи да пътува до Дейтън един-два пъти годишно и да се държи учтиво с баща си. През 2011-а, ако не ме лъже паметта, Питър започна да проявява признаци на деменция. Оставяше си обувките под душа, вместо под леглото, ключовете от колата пъхаше в хладилника и така нататък. Тери е… беше… единственият му жив родственик, затова през 2014-а уреди да го приемат в клиниката за пациенти с нарушена памет „Хейсман“.

— Лечението в частните клиники е скъпо — намеси се Алек Пели. — Кой плаща сметките?

— Застрахователят. Питър Мейтланд имаше скъпа застраховка „Живот“. По настояване на Долорес. Питър пушеше като комин и тя вероятно се надяваше да получи тлъста сума след смъртта му. Само че тя го изпревари. Може би защото е била пасивна пушачка.

— Говориш така, сякаш старият Мейтланд е мъртъв. Така ли е? — попита Ралф.

— Не, още е жив. — И добави, повтаряйки думите на съпруга си: — Ако състоянието му може да се нарече живот. Той дори отказа цигарите. В клиниката пушенето е забранено.

— Колко дни останахте в Дейтън при последното ви пътуване дотам?

— Пет. През това време Тери посети три пъти баща си.

— С момичетата не го ли придружавахте?

— Не. Той не желаеше, нито пък аз. Сара не го приемаше като свой дядо, а Грейс щеше да се уплаши.

— С какво запълвахте времето си, докато той беше при баща си?

Марси невесело се усмихна:

— Говориш така, все едно Тери е оставал в клиниката по цял ден, обаче не беше така. Посещенията му бяха кратки, не повече от час-два. През останалото време четиримата бяхме заедно. Докато го нямаше, стояхме в хотела, момичетата плуваха в закрития басейн. Веднъж посетихме Музея на изкуствата, един следобед заведох момичетата на прожекция на филми на Дисни — до хотела имаше кинокомплекс. Гледахме и други филми, но вече заедно с Тери; четиримата бяхме и в Музея на Военновъздушните сили, и в природонаучния музей „Буншофт“. На момичетата им беше много интересно. Беше типична семейна ваканция, детектив Андерсън, само дето Тери отделяше по час-два да изпълни синовните си задължения.

„И може би да открадне бус“ — каза си Ралф.

Теоретично беше възможно — Мърл Касиди и семейство Мейтланд навярно са били в Дейтън по едно и също време, — само че изглеждаше твърде невероятно. Дори да се беше случило, възникваше въпросът как Тери е закарал буса във Флинт Сити. Или защо би си направил труда. В родния му град и наоколо имаше сума автомобили, лесни за задигане. Примерът със субаруто на Барбара Ниъринг беше показателен.

— Може би няколко пъти сте били на ресторант — подхвърли.

Хауи се сепна, но не попречи на Марси да отговори.

— Обикновено поръчвахме храна от румсървиса — на Сара и Грейс им беше много забавно, — обаче няколко пъти вечеряхме навън. При положение че посещението на ресторанта на хотела се брои за „вечеря навън“.

— Случайно да сте били в ресторант „Томи и Тапънс“?

— Не. Щях да запомня заведение с такова име. Веднъж хапнахме палачинки и два пъти, ако не греша, вечеряхме в ресторант от веригата „Кракър Баръл“. Защо питаш?

— Без причина — промърмори Ралф Андерсън.

Хауи му се усмихна, за да покаже, че не му се е хванал на въдицата, но отново не се намеси. Алек беше скръстил ръце на гърдите си, изражението му беше непроницаемо.

— Свършихме ли? — попита Марси. — Защото ми писна от този разпит. Писна ми и от теб!

— Случи ли се нещо необичайно, докато бяхте в Дейтън? Каквото и да било. Едната ви дъщеричка да се е изгубила за малко, Тери да е казал, че има среща с отдавнашен приятел, ти да си срещнала стара приятелка, да са ви доставили някаква пратка…

— Да сте видели летяща чиния? — прекъсна го Хауи. — Може би човек с тренчкот ви е предал закодирано съобщение. Или момичетата от прочутата танцова трупа „Рокетс“ са изнесли представление на паркинга?

— Не ми помагаш, господин адвокат. Ако щеш, вярвай, но се опитвам да се добера до истината.

— Нищо необичайно! — отсече Марси и започна да събира чашите. — Тери посети баща си, изкарахме чудесна ваканция, качихме се на самолета и се върнахме у дома. Не сме се хранили в „Томи“ или както там се е казвал онзи ресторант, не сме откраднали бус. А сега искам да си вър…

— Татко се нарани.

Всички се обърнаха към вратата. На прага стоеше Сара Мейтланд — пребледняла, с изпито лице, по джинси и тениска с емблемата на „Рейнджърс“, които й стояха като на закачалка, защото беше отслабнала.

— Сара, защо си тук? — Марси остави чашите на плота и се приближи до дъщеря си. — Помолих двете ви с Грейси да си останете в стаите, докато не приключим разговора.

— Грейс заспа — отговори Сара. — Снощи почти не мигна заради някакъв глупав кошмар за човек със сламки вместо очи. Дано не го сънува пак. Ако се събуди, ще й дадеш да пие бенадрил.

— Убедена съм, че тази нощ ще спи спокойно. Хайде, върни се в стаята си.

Сара обаче не помръдна. Взираше се в Ралф, но не с неприязън и недоверие, а с любопитство, от което му стана неловко. Беше му много трудно да не извърне поглед.

— Мама казва, че ти си убил баща ми. Вярно ли е?

— Не. Само че допуснах да се случи и безкрайно съжалявам. — Най-сетне думите, които търсеше, за да се извини, изплуваха в съзнанието му и той ги изрече с изненадваща лекота. — Допуснах грешка, която ще ми тежи до края на живота.

— Може би така трябва — промълви Сара. — Може би го заслужаваш. — После се обърна към майка си: — Отивам си в стаята, обаче ако Грейс се разкрещи посред нощ, ще спя при нея.

— Може ли преди това да ми разкажеш за нараняването? — попита Ралф.

— Станало е, когато татко беше при своя баща. Една медицинска сестра промила ръката му с бетадин и му сложила лепенка. Той каза, че не го е заболяло.

— Веднага в стаята! — процеди Марси.

— Добре. — Тя зашляпа нагоре с босите си стъпала. Спря на площадката и се обърна: — Ресторантът „Томи и Тапънс“ беше на улицата на нашия хотел. Видях табелата, когато отивахме с колата — оная, дето я взехме под наем — към Музея на изкуствата.