Стивън Кинг
Другият (111)

12.

Вече беше паднал мрак, когато излязоха от сградата, в която се помещаваше кантората на Голд. Хауи беше останал да уреди още нещо, частният детектив беше с него.

— Госпожице Гибни, къде ще нощувате? — попита Джийни.

— В тукашния хотел „Лукс“. Запазих си стая.

— Не, в никакъв случай! — отсече Джийни. — Единственият лукс в този хотел е названието, му. Всъщност е долнопробна дупка.

Холи явно се разтревожи.

— Сигурно тук има хотел от веригата „Холидей Ин“…

— Заповядайте у дома — каза Ралф, изпреварвайки жена си и надявайки се заради този жест тя да му прости за всичко, което беше наговорил тази вечер.

Холи се поколеба. Чувстваше се неловко в домовете на други хора. Чувстваше се неловко дори в дома, в който беше израснала, когато й се налагаше да гостува на майка си. Знаеше, че ако приеме поканата на тези непознати, ще остане будна до късно и ще се събуди рано, ще се вслушва във всяко проскърцване на стените и на подовете, ще чува тихите гласове на съпрузите Андерсън и ще се пита дали разговарят за нея… в което не се съмняваше. Ще се моли те да не я чуят, като стане през нощта, ако й се допишка. А как искаше да се наспи! Срещата в кантората на Голд я беше изтощила — оправдаваше недоверието на детектив Андерсън, но отказът му да приеме дори най-железните аргументи й беше причинил допълнителен стрес.

Но, както би казал Бил Ходжис. Но!

Тъкмо заради недоверието на Андерсън трябваше да приеме поканата. Така и стори.

— Благодаря, много мило, само че преди това ще свърша нещо. Няма да се бавя. Дайте ми адреса и моят айпад ще ме отведе право у вас.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ралф. — С удоволствие ще…

— Благодаря, не е необходимо. — Тя подаде ръка на Юн. — Елате с нас, лейтенант Сабло. Сигурна съм, че ви се иска.

Той се усмихна:

— О, да, но както се казва в онова стихотворение на Робърт Фрост, аз дълга си трябва да изпълня.

Марси Мейтланд стоеше встрани от тях, притискаше до корема си дамската си чанта и изглеждаше като замаяна. Без да се поколебае нито за миг, Джийни се приближи до нея. Ралф, който ги наблюдаваше, видя как отначало Марси сепнато се отдръпна, после позволи на Джийни да я прегърне, дори сложи глава на рамото й и се притисна до нея. Приличаше на дете, капнало от умора. И двете плачеха. След малко Джийни се отдръпна и промълви:

— Много съжалявам за загубата ти.

— Благодаря.

— Винаги съм насреща, ако ти потрябва помощ — за теб или за момичетата…

— Не можеш да ми помогнеш, но той може — прекъсна я Марси и се обърна към Ралф. Очите й, още влажни от сълзите, бяха студени. Преценяващи. — Искам да намериш този непознат или каквото там е. Не позволявай да избяга само защото не вярваш в съществуването му. Ще можеш ли?

— Не знам, но ще се опитам.

Марси не каза нито дума повече; хвана под ръка Юн и му позволи да я придружи до колата й.