Стивън Кинг
Другият (61)

14.

В четири следобед същия ден раздрънкан пикап „Додж“ се движеше по черния път на двайсет и четири километра южно от Флинт Сити и след него оставаше облак прахоляк. Отмина неработеща вятърна мелница с изпочупени перки, зарязана от собствениците къща със зеещи дупки на местата на прозорците, отдавна изоставено гробище, наричано от местните „Каубойски последен покой“, заоблен каменен блок, на който с избледнели букви пишеше: ТРЪМП ПРАВИ АМЕРИКА ВЕЛИКА ОТНОВО ТРЪМП. В каросерията на пикапа се търкаляха поцинкованите бидони за мляко и се удряха в страничните панели. Зад волана седеше седемнайсетгодишният Дъги Елфман и докато шофираше, често поглеждаше мобилния си телефон. На екранчето се виждаха две чертички, когато стигна до Магистрала 79, и той реши, че ще може да проведе разговор, преди батерията да се изтощи. Спря на кръстовището, слезе и погледна назад. Нямаше нито човек, нито кола. А ма разбира се, какво си беше въобразил? Въпреки това изпита облекчение и се обади на баща си. Кларк Елфман вдигна на второто позвъняване:

— Бидоните бяха ли в обора?

— Да. Натоварих дванайсет, ама трябва хубавичко да се измият. Още вонят на вкиснато мляко.

— А такъмите за коня?

— И следа няма, тате.

— Абе, не е най-радостната новина, обаче тъкмо туй очаквах. Защо се обаждаш, момче? Къде си? Все едно звъниш от Луната.

— На Магистрала 79. Ей, тате, някой е живял там.

— Така ли? Бездомници, хипита?

— Тц. Няма разхвърляни кутийки от бира, опаковки, бутилки от пиячка, нито пък лайна, освен ако тоя, дето е бил там, не се е отдалечавал на двеста-триста метра до най-близките храсти. Не видях да е пален огън.

— И слава на Бога! — възкликна Елфман-старши, — че като нищо щеше да стане голям пожар. И все пак намери ли нещо? Не че е от значение, щото не е останало нищо за крадене, а тия ми ти стари сгради са порутени и не струват пукната пара.

Дъги отново се озърна. На пътя сякаш нямаше никой, обаче му се щеше прахът да се слегне по-бързо.

— Намерих джинси, наглед нови, и боксерки, пак нови на вид, също и скъпи маратонки — от ония с гел в подметките, — които също ми се видяха чисто нови. Само дето бяха изцапани с нещо, също и сеното, върху което бяха.

— С кръв ли?

— Тц, не беше кръв. Нещо, дето беше боядисало с черно сеното.

— Моторно масло, а?

— Не, тате. Не знам какво е, ама не е било черно, само е боядисало сеното отдолу.

Дъги обаче знаеше как изглеждат „колосаните“ петна по джинсите и бельото; откакто стана на четиринайсет, мастурбираше три-четири пъти дневно, изпразваше се във вехта хавлиена кърпа, после я изпираше на чешмата в двора, когато родителите му не бяха вкъщи. Понякога обаче забравяше и материята ставаше доста корава.

Само че това нещо — не знаеше точно какво — беше много, прекалено много, пък и кой луд ще си прави чекии върху чисто нови маратонки „Адидас“, дето струват повече от сто и четирийсет долара даже в „Уолмарт“? Дъги не би се поколебал да ги вземе за себе си, ама не и с тази гадост отгоре им, не и с другото нещо, което беше забелязал.

— Не му мисли повече, ами се прибирай — каза Елфман-старши. — Поне бидоните прибра, не е малко.

— Не, тате, изпрати там полицията. Джинсите бяха с кожен колан с лъскава сребърна катарама с формата на конска глава.

— Нищо не ми говори, момче, обаче ти сигурно знаеш нещо.

— По телевизията казаха, че Тери Мейтланд е бил с колан с такава катарама, когато са го видели на гарата в Дъброу. След като е убил онова момченце.

— Тъй ли казаха?

— Да, тате.

— Мамка му! Не мърдай оттам и чакай да ти се обадя. Мисля, че ченгетата ще дойдат да огледат. И аз ще дойда.

— Кажи им, че ще ги чакам в магазина на Бидъл.

— Абе, момче, това значи да караш осем километра повече!

— Знам, ама не ща да оставам тук. — Прахът се беше слегнал и пътят беше безлюден, обаче Дъги още беше неспокоен. Докато говореше с баща си, по магистралата не беше минала нито една кола, а той искаше да е някъде, където има хора.

— Какво те мъчи, младежо?

— Като бях в обора, дето намерих дрехите и маратонките — вече бях натоварил бидоните и търсех седлото и юздите, за които каза, че може да са там, — взе да ме хваща шубето. Стори ми се, че някой ме дебне.

— Въобразил си си. Оня, дето очисти момченцето, е мъртъв и заровен в гроба.

— Знам, но ти кажи на ченгетата, че ще ги чакам в магазина на Бидъл; ще ги заведа до обора, обаче не ща и миг да остана там. — Дъги затвори телефона, преди баща му да възрази.