Стивън Кинг
Другият (33)

10.

Чук-чук-чук.

Отначало Мърл Касиди си помисли, че чува чукането в съня си, в един от кошмарите, в които пастрокът му се канеше да го напердаши. Плешивият гадняр имаше навик да потропва по кухненската маса — първо с кокалчетата на пръстите си, после с юмрук, — докато задаваше въпроси, предшестващи поредния вечерен побой: „Къде беше? Защо ти е тоя часовник на ръката, щом вечно закъсняваш за вечеря? Защо не помагаш на майка си? Защо ги влачиш вкъщи тия учебници и тетрадки, като никога не си пишеш домашните?“ Майката на Мърл се опитваше да го защити, но онзи не й обръщаше внимание и грубо я изблъскваше, ако опиташе да се намеси. После започваше да налага Мърл със същия юмрук, с който все по-силно беше удрял по масата.

Чук-чук-чук.

Мърл отвори очи; имаше само миг, за да се наслади на иронията: намираше се на две хиляди и петстотин километра от онзи мръсник с тежките юмруци, най-малко на две хиляди и петстотин… и същевременно бе близо до него; близо, колкото продължава един нощен сън. Не че бе спал цяла нощ; рядко му се случваше, откакто избяга от къщи.

Чук-чук-чук.

Полицай почукваше с палка по стъклото на колата. Търпеливо. После направи знак със свободната си ръка: „Свали го.“

В първия момент Мърл се запита къде се намира, но като видя през предното стъкло магазина, напомнящ грамадна кутия за обувки, в дъното на дългия поне два километра и полупразен паркинг, всичко си дойде на място. Ел Пасо. Намираше се в Ел Пасо. Буикът, който шофираше, беше останал почти без бензин, а самият той — почти без пари. Беше спрял на паркинга пред „Уолмарт“, за да подремне няколко часа. Може би на сутринта щеше да измисли какво да прави по-нататък. Сега обаче изглеждаше, че „по-нататък“ няма да има.

Чук-чук-чук.

Той свали страничното стъкло:

— Добро утро, господин полицай. Карах до късно и отбих, за да подремна. Мислех, че няма да преча на никого, ако спра за малко тук. Ако съм сбъркал, съжалявам.

— Ооо, похвално — усмихна се полицаят и Мърл за миг се обнадежди. Усмивката беше дружелюбна. — Мнозина постъпват така. Само че повечето не изглеждат на четиринайсет години.

— Аз съм на осемнайсет, обаче съм дребен за възрастта си — заяви Мърл, ала усети убийствена умора, която не се дължеше на недостига на сън през последните седмици.

— Аха, и мен хората вечно ме бъркат с Том Ханкс. Някои дори молят за автограф. Да видя книжката и талона на колата.

Мърл направи още един опит, немощен като предсмъртна конвулсия:

— Бяха в палтото ми. Някой го открадна, докато бях в тоалетната. Тоалетната на „Макдоналдс“.

— Да, да, добре. И откъде си?

— Финикс — неуверено промърмори Мърл.

— Ясно. А защо тази красавица е с номер от Оклахома?

Мърл мълчеше, беше изчерпал отговорите.

— Слез от колата, синко, и макар да не ми изглеждаш по-опасен от пале, дрискащо под дъжда, дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Мърл се подчини без особено съжаление. Приключението си го биваше. Всъщност беше направо вълшебно. Би трябвало да го спипат най-малко десетина пъти, откакто избяга от къщи в края на април, обаче все му се разминаваше. Е, сега се случи — голям праз! И без това не знаеше къде отива. Не му дремеше, стига да е по-далече от плешивия гадняр.

— Как се казваш, хлапе?

— Мърл Касиди. Мърл, съкратено от Мърлин.

Няколко подранили купувачи ги изгледаха, после продължиха към денонощното царство на чудесата, наречено „Уолмарт“.

— Аха, нещо като магьосника Мерлин, ясно. Имаш ли някакъв документ за самоличност, вълшебнико?

Мърл бръкна в задния си джоб и извади евтин портфейл, обшит с тънки кожени ремъчета, които вече се бяха разръфали; беше подарък от майка му за осмия му рожден ден. Тогава си бяха само двамата с нея и животът не беше толкова лош. В портфейла имаше една банкнота от пет долара и две по един. Той извади ламинирана карта със снимката си от отделението, в което държеше няколко снимки на майка си.

— Младежка християнска организация — Покипси — изрече замислено полицаят. — От щата Ню Йорк ли си?

— Да, сър. — Обръщението „сър“ му беше набито в главата с юмруци от пастрока му.

— Значи живееш в Покипси, така ли?

— Не, сър, но наблизо. Малко градче, наречено Спойтън Кил. Означава „езеро, бликащо като фонтан“. Поне така казваше майка ми.

— Аха, интересно, човек се учи всеки ден. Кога избяга от къщи, Мърл?

— Преди около три месеца.

— И кой те научи да шофираш?

— Вуйчо Дейв. Учеше ме да карам из ливадите. Аз съм добър шофьор. За мен няма значение дали колата е с ръчна скоростна кутия, или автоматик… Вуйчо Дейв получи инфаркт и умря…

Полицаят се замисли и запотропва с ламинираната карта по нокътя си — не чук-чук-чук, а цък-цък-цък. Мърл си каза, че, общо взето, го харесва. Поне за момента.

— Добър шофьор, казваш… Ама естествено, че си добър, за да стигнеш от Ню Йорк до тая прашна дупка на задника на географията. Колко коли открадна, Мърл?

— Три. Не, четири. Тази е четвъртата. Само първата беше бус. На съседа от нашата улица.

— Четири — повтори полицаят, взирайки се в мърлявото хлапе. — И как финансира това свое сафари, Мърл?

— А?

— Какво яде? Къде спа?

— Амиии… спях в колите, дето ги карах. И крадях. — Той наведе глава. — Най-вече от жени. Понякога не загряваха, че им пребърквам чантите, ама когато някои се усещаха, си плюех на петите. Бягам много бързо… — Сълзите му потекоха. Често плачеше по време на сафарито, както го нарече полицаят, най-вече нощем, но тогава не беше почувствал облекчение. За разлика от сега. Не знаеше защо е така и не му пукаше.

— Три месеца, четири коли — промърмори ченгето и отново зацъка с картата по нокътя си. — От какво бягаш, хлапе?

— От моя пастрок. И ако ме върнете при този мръсник, пак ще избягам, така да знаете. Още при първата възможност.

— Ясно. Разбрах. На колко години си, Мърл?

— На дванайсет, но идния месец ще направя тринайсет.

— Дванайсет. Брей да му се не види! Идваш с мен, Мърл. Да видим какво ще те правим.

Закара го в полицейския участък на Харисън Авеню и докато чакаха човека от социалните служби, снимаха Мърл Касиди, обезпаразитиха го и му взеха пръстови отпечатъци, които бяха регистрирани в полицейския информационен масив. Обичайната процедура.