Стивън Кинг
Другият (116)

17.

От „наблюдателния си пост“ Джак видя как жената със строгия костюм зави с колата по алеята пред къщата на семейство Андерсън. Ралф излезе да й помогне с багажа. Всъщност тя почти нямаше багаж — носеше само голямата чанта, малък пътнически сак и найлонов плик от „Уолмарт“. А, ето къде беше ходила, може би да си купи нощница и четка за зъби. Ако се съдеше по външността на тази жена, нощницата сигурно беше грозна, а четката — толкова твърда, че да й разкървави венците.

Отпи от манерката, завинти капачката и реши да потегли към къщи (защо не, след като всички добри дечица си бяха у дома), но изведнъж осъзна, че не е сам в пикапа. Някой седеше до него, току-що се беше появил в обсега на периферното му зрение. Разбира се, беше невъзможно, обаче също така невъзможно бе да е бил тук през цялата вечер. Нали?

Хоскинс се загледа право напред. Болката в зачервеното място на врата му, която беше постихнала, отново се усили и запулсира.

С крайчеца на окото си мерна ръка, сякаш плаваща във въздуха. Струваше му се, че седалката прозира през нея. На опакото на дланта с избеляло синьо мастило беше написано ТРЯБВА. Хоскинс затвори очи, надявайки се онзи да не го докосне.

— Искам да отидеш с пикапа до едно място — каза натрапникът. — Освен ако не искаш да свършиш като майка си, разбира се. Помниш ли как пищеше?

Джак помнеше. Тя пищя, докато вече не можеше.

— Докато вече не можеше — изрече на глас мислите му онзи. Ръката леко докосна бедрото на Хоскинс и той знаеше, че ще усети парене и там, както на врата. Панталонът нямаше да го предпази, отровата щеше да се процеди през тъканта. — О, да, не си забравил. Как би могъл?

— Къде искаш да отида?

Онзи му каза и Джак престана да усеща допира на ужасната ръка. Отвори очи и се огледа. Никой не седеше до него. В къщата на Андерсънови не светеше нито една лампа. Погледна си часовника — единайсет без петнайсет. Неусетно беше заспал. Можеше да си внуши, че случилото се е било само сън, кошмарен сън, ако не беше онова на таблото.

Включи двигателя и потегли. Щеше да зареди резервоара на бензиностанцията на Шосе 17 извън града, защото Коуди, оня тип, дето все беше нощна смяна, винаги разполагаше със запас от малки бели хапчета. Продаваше ги на шофьорите на големи камиони, пътуващи почти без почивка на север към Чикаго или на юг към Тексас. За Джак Хоскинс от полицията на Флинт Сити стоката щеше да е безплатна.

Таблото на пикапа беше покрито с дебел слой прах. На първия знак стоп Джак се наведе надясно и го избърса, за да заличи думата, която онзи беше написал с показалеца си. ТРЯБВА.