Стивън Кинг
Другият (140)

1.

Джак Хоскинс се събуди в четири сутринта.

Навън духаше силен вятър, а той изпитваше болки навсякъде — не само на онова място на врата, а в ръцете, краката, корема, задника. Все едно цялото му тяло беше изгорено от слънцето. Отметна завивките, седна на ръба на леглото, включи нощната лампа и се помъчи да се разгледа на жълтеникавата светлина на шейсетватовата крушка. Нямаше други зачервявания по кожата, обаче болката не го напускаше. Нещо го гризеше отвътре.

— Ще направя, каквото искаш — каза на посетителя. — Ще ги спра, обещавам.

Мълчание. Онзи или не искаше да отговори, или го нямаше. Поне не и в момента. Само че несъмнено беше там, в онзи проклет обор. Докоснал го беше съвсем лекичко, като милувка, но и това беше достатъчно. Той, Джак, вече беше пълен с отрова. Отровата на рака. И сега, седнал преди зазоряване в скапаната мотелска стая, той вече не беше сигурен дали онзи ще изпълни обещанието си да го излекува, обаче… имаше ли избор? Не. Трябваше да се опита. Ако това не помогнеше…

— Ще се гръмна. — Мисълта му подейства успокояващо. Майка му не беше имала избор. Той повтори, този път по-решително: — Ще се гръмна!

Край на махмурлуците. Край на шофирането с разрешената скорост и със спирането на всеки светофар от страх пътните полицаи да не го накарат „да духа“, защото дрегерът ще покаже минимум един промил. Край на обажданията от бившата му, която го търси само да му напомни, че пак закъснява с издръжката, сякаш на него не му е известно. Какво ще прави мадам, ако престане да получава чековете? Ще й се наложи да се хване на работа, за да види как живеят другите, жална й майка тогава. Край на висенето пред телевизора, за да зяпа шоуто на Елън Дедженеръс и реалитито на съдия Джуди. Колко жалко.

Облече се и излезе. Леденият вятър го прониза чак до костите. Като потегли насам от Флинт Сити, беше горещо и той не се сети да си вземе якето, нито още една смяна дрехи. Нито дори четка за зъби.

Стори му се, че чува гласа на бившата си: „Типично за теб, сладък. Никога няма да се промениш. При теб всичко е след дъжд качулка.“

Автомобили, пикапи и няколко кемпера бяха паркирани така, че предниците им опираха до мотела, все едно бяха кученца, сучещи от майката. Джак слезе няколко стъпала по остъкленото стълбище, за да провери дали синьото комби на навлеците още е там. Там беше. Несъмнено те сладко спяха, унесени в приятни сънища, в които нямаше болка. Прииска му се да обиколи стаите и един по един да застреля тези хора, които му създаваха грижи. Мисълта беше примамлива, но нелепа. Не знаеше в кои стаи са, следователно още след първия му изстрел някой — не непременно главният натрапник — щеше да отвърне на стрелбата. Намираха се в Тексас, където местните предпочитаха да вярват, че още живеят във времената на каубоите и на легендарните стрелци.

По-разумно беше да ги чака на мястото, на което според посетителя вероятно щяха да отидат. Там щеше да ги избие до крак и да му се размине безнаказано — в радиус от десетки километри нямаше жива душа. Всичко щеше да се нареди, ако онзи спазеше обещанието си и в замяна на „услугата“ премахнеше отровата, разпространяваща се в тялото на детектив Хоскинс. В противен случай детектив Хоскинс щеше да захапе дулото на служебния глок и да дръпне спусъка. О, колко примамлива беше перспективата бившата му — тази гадна пиявица — през следващите двайсет години да работи като сервитьорка в долнопробна кръчма или във фабриката за кожени изделия, само че нещо друго беше много по-важно. Той не искаше и нямаше да умре като майка си, чиято кожа се цепеше при всяко нейно движение.

Разтреперан от студ, седна зад волана на пикапа и потегли към Мерисвил Хол. Луната, напомняща леден камък, се беше спуснала почти до хоризонта. Джак вече не зъзнеше, а цял се тресеше, и то толкова неудържимо, че няколко пъти премина в другото платно. Нямаше опасност от челен удар — големите камиони пътуваха или по Шосе 190, или по магистралата. В този безбожно ранен час по междуселищния път се движеше само неговият пикап.

Щом двигателят загря, Джак пусна парното и след няколко минути се почувства по-добре, защото скованият му кръст се отпусна. Онова място на врата му обаче продължаваше да пулсира от болка и когато го разтърка, по дланта му останаха люспици от белещата се кожа. Ами да, вероятно беше най-обикновено слънчево изгаряне, а всичко друго си го беше въобразил. Беше психосоматично също като мигрените на бившата му. Възможно ли е въображаема болка да те събуди от дълбок сън? Нямаше представа, но знаеше, че неканеният гост, скрит зад завесата в банята му, бе реален, а с типове като този не се бъзикаш — заповядат ли ти нещо, изпълняваш дословно.

И да не забравяме Ралф Скапаняка Андерсън, който открай време го тормозеше. Господин Нямам мнение, заради когото му прекъснаха отпуската — точно заради него, защото го изритаха от работа. Да, тъкмо това направиха с малкия Ралфи, а приказките за временно отстраняване бяха прах в очите. Заради Ралф Скапаняка Андерсън го изпратиха в Канинг и му попречиха да си седи в малката хижа, да гледа филми на дивиди и да жули водка с тоник.

Стигна до табелата с надпис ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ, зави по изровеното шосе и внезапно го осени прозрение: Ралф Скапаняка Андерсън нарочно го беше изпратил в Канинг! Може би е знаел, че посетителят ще го чака в обора и какво ще му причини. Точно така — подлецът отдавна искаше да се отърве от него и като се вземеше предвид този факт, всичко си идваше на мястото. Логиката беше неоспорима. Само дето Ралфи не беше предвидил, че ще бъде изигран от човека с татуировките.

Колкото до изхода от тази авантюра, възможностите бяха три. Номер едно: може би човекът с татуировките ще разкара по някакъв начин отровата, разпространяваща се в тялото на детектив Джак Хоскинс. Номер две: ако болката е психосоматична, ще отшуми от само себе си. Номер три: може би е реална и онзи няма как да я прекрати.

Каквото и да се случеше обаче, едно беше сигурно — детектив Нямам мнение щеше да се пресели в ловните полета. Джак се беше зарекъл — не пред татуирания, а пред себе си, — че Андерсън ще бъде ликвидиран заедно с придружителите си. Щеше да ги избие до крак. Джак Хоскинс, американският снайперист.

Стигна до някогашната будка за билети и заобиколи веригата. Вятърът сигурно щеше да стихне и температурата да започне да се повишава, щом слънцето напече земята, но сега леденият вихър още фучеше и вдигаше облаци прах и ситен чакъл. Чудесно — щеше да заличи следите от гумите на пикапа и навлеците нямаше да ги видят. Ако дойдеха, разбира се.

— Ако не се появят, ще ми вземеш ли болката? — попита и най-неочаквано получи отговор.

„О, да, всичко ще ти е наред.“

Изрекъл ли го беше някой, или беше чул собствения си глас?

Имаше ли значение?