Стивън Кинг
Другият (74)

6.

Десетгодишната Грейс Мейтланд спеше неспокойно, откакто убиха баща й, и дори да се унесеше за кратко, сънуваше кошмари. През този неделен следобед умората я налегна като невидимо бреме. Остави майка си и сестра си да правят кейк в кухнята, качи се в стаята си и си легна. Макар времето да беше дъждовно, през прозореца проникваше достатъчно светлина, което донякъде я успокои. Напоследък тъмнината я плашеше. Чуваше как майка й и Сара разговарят и гласовете им също й подействаха успокояващо. Унесе се в сън и макар, когато се събуди, да й се стори, че са минали само няколко секунди, навярно бяха изтекли часове, защото дъждът вече беше пороен и навън бе притъмняло. Сенки изпълваха стаята.

Някакъв човек седеше на леглото й и я наблюдаваше. Носеше джинси и зелена фланелка, имаше татуировки на опакото на дланите и нагоре по ръцете: змии, кръст, кама, череп. Лицето му вече не изглеждаше, сякаш някое дете, лишено от талант, го е изваяло от пластилин, обаче тя го позна. Беше същият, когото беше видяла пред прозореца на Сара. Поне този път очите му не бяха като сламки — бяха очите на баща й. Не би могла да ги сбърка. Запита се дали е истина, или отново сънува. Ако беше сън, то не бе страшен колкото кошмарите.

— Татко, ти ли си?

— Разбира се — отговори човекът. Зелената му фланелка се смени с тениска с емблемата на „Златните дракони“ и тя разбра, че наистина сънува. След миг тениската се превърна в някаква бяла дреха като престилка, после пак стана зелена фланелка. — Обичам те, Грейси.

— Не е неговият глас. Ти се преструваш на моя татко.

Онзи се приведе към нея, Грейс се отдръпна, без да откъсва поглед от очите му. За разлика от лигавия му глас те приличаха на очите на Тери, но все пак този човек не беше баща й.

— Искам да се махнеш — каза му.

— О, да, знам, както знам, че хората в ада искат леденостудена вода. Тъгуваш ли, Грейс? Липсва ли ти баща ти?

— Да! — Тя се разплака. — Искам да се махнеш! Очите ти не са истинските очи на моя татко, ти само се преструваш на него.

— Не си въобразявай, че ще ти съчувствам — ухили се човекът. — Радвам се, че страдаш. Дано тъгуваш още дълго и да цивриш „уа, уа, уа“ като бебе.

— Моля те, върви си!

— Бебчето си иска биберона? Бебчето си е напишкало пеленките и циври „уа, уа, уа“?

— Престани!

Той се отдръпна.

— Ще си отида, ако направиш каквото ти кажа. Съгласна ли си, Грейс?

— Какво искаш?

Той й каза и после Сара я будеше да слезе в кухнята да хапне кейк, затова Грейс реши, че все пак всичко е било сън, лош сън, и че не трябва да прави нищо, обаче ако го направи, кошмарът никога няма да се повтори.

Насили се да хапне от кейка, макар да нямаше апетит, после, когато майка й и сестра й седнаха да гледат някакъв лигав филм, каза, че не харесва такива глупости и си отива в стаята да играе „Angry Birds“. Само че вместо в стаята си, влезе в спалнята на родителите си (сега — само на майка й — колко тъжно!) и взе от шкафчето мобилния й. Номера на полицая го нямаше в списъка с контактите, но пък номерът на господин Голд беше записан. Грейс му позвъни, като държеше мобилния с две ръце, за да не го изпусне, и се молеше той да се обади. Молитвите й бяха чути.

— Марси? Какво се е случило?

— Не, аз съм Грейс, звъня от телефона на мама.

— Здравей, Грейс, радвам се да те чуя. Защо се обаждаш?

— Защото не знам как да се свържа с детектива. Онзи, който арестува татко.

— Защо го…

— За да му предам съобщение от един човек. Може да е било само сън, обаче не искам да рискувам.

— Какъв човек? Какво съобщение?

— Като видях за първи път този човек, имаше сламки вместо очи. Сега обеща повече да не идва, ако предам на детектив Андерсън едно съобщение. Искаше да ме излъже, че очите му са татковите, само че не се хванах. Сега лицето му не е толкова ужасно, обаче пак е страшен. Не искам да се връща, даже ако е било сън, затова ви моля да кажете на детектив Андерсън.

Внезапно забеляза, че майка й стои на прага и я наблюдава, без да продума; сигурно щеше да й се скара, но на Грейси вече й беше все едно.

— Какво да му кажа, Грейс?

— Да спре, ако не иска да се случи нещо лошо.