Франсис Пол Уилсън
Проклятието (71)

10.

Кузум наблюдаваше изражението на Джак. Очите на американеца се разшириха, когато спомена за сестра си. Да, между тях явно имаше нещо. Мисълта изпълни Кузум с болка. Колабати не беше подходяща партия за Джак, нито за който и да е чужденец от низша каста. Тя заслужаваше принц.

Джак отстъпи и отвори по-широко вратата, като подпираше дясното си рамо на рамката. Кузум се зачуди Джак дали не крие оръжие.

Влезе и остана поразен от невероятния безпорядък. Несъответстващи цветове и стилове, антикварни предмети и реликви от миналото изпълваха всяка стена и ъгъл. Това му се стори грозно и същевременно забавно. Почувства, че ако разгледа всичко в тази стая, може би ще опознае човека, който я обитава.

— Седнете.

Кузум не забеляза движение, но въпреки това вратата беше затворена, а Джак седеше на едно издуто кресло. Ръцете му бяха сключени зад главата. Можеше да го ритне в гърлото, да приключи с него и да избави Колабати от изкушението. Щеше да стане много по-бързо и лесно, отколкото да използва ракшасите. Но Джак беше нащрек. Не трябваше да го подценява. Кузум седна на канапето срещу него.

— Живеете скромно — отбеляза той, като продължи да оглежда стаята. — С вашите доходи човек би помислил, че жилището ви ще бъде разкошно.

— Доволен съм от начина, по който живея. Освен това, очевидното разточителство е противопоказно за интересите ми.

— Да. А може би не. Но поне сте устоял на изкушението да членувате в клуб и да си купите голяма кола и яхта — начинът на живот, който мнозина ваши сънародници намират за неотразим. За съжаление, и индийците го харесват — въздъхна той.

Джак сви рамене.

— Какво общо има това с Колабати?

— Нищо, Джак.

Кузум се вгледа изпитателно в американеца — сдържан човек, рядко явление за тази страна. Не се нуждаеше от ласкателствата на сънародниците си, за да притежава достойнство. Черпеше го от вътрешните си сили. Кузум се възхищаваше на такива хора. Осъзна, че измисля причини да не го даде на ракшасите.

— Как научихте адреса ми?

— Колабати ми го каза.

Това, до известна степен, беше вярно. Кузум бе намерил адреса на Джак на едно листче на бюрото й.

— Тогава да пристъпим към въпроса за Колабати.

У Джак се долавяше някаква враждебност. Вероятно не му беше приятно да го безпокоят в този час. Не… Имаше нещо повече. Дали Колабати му бе казала нещо, което не биваше да споменава? Тази мисъл обезпокои Кузум. Трябваше да внимава какво говори.

— Разбира се. Тази вечер разговарях дълго със сестра си и я убедих, че вие не сте подходящ за нея.

— Интересно — усмихна се Джак. — И какви доводи използвахте?

— Традиционните. Колабати и аз сме от кастата на брахманите. Знаете ли какво означава това?

— Не.

— Най-висшето съсловие на индуисткото общество. За нея не е подходящо да има любовник от по-низша каста.

— Не е ли малко старомодно?

— Нищо, свързано съдбоносно с човешката карма не може да се определи като „старомодно“.

— Аз не се притеснявам за кармата си. Не вярвам в нея.

Кузум си позволи да се усмихне. Какви невежи деца бяха тези американци!

— Вярвате или не — това няма въздействие върху нейното съществуване или върху последствията за вас. Все едно отказвате да повярвате, че можете да се удавите в океана.

— И според вас Колабати е убедена, че не съм подходящ за нея заради вашите доводи за кастите и за кармата?

— Не исках да го кажа толкова грубо. По-скоро бих се изразил, че успях да надделея и тя повече няма да се среща, нито дори да разговаря с вас. Колабати е вечна като Индия. Всъщност, тя олицетворява Индия.

— Да — съгласи се Джак, протегна ръка към телефона и го сложи на коленете си. — Тя е добро дете.

Подпря слушалката на лявото си рамо и набра някакъв номер. Дясната му ръка беше отпусната на бедрото. Защо ли не я използваше?

— Хайде да се обадим и да я попитаме какво мисли по въпроса.

— О, тя не е там — побърза да каже Кузум. — Колабати събра багажа си и се върна във Вашингтон.

Джак остави телефона да иззвъни двайсет пъти. Накрая сложи слушалката върху апарата и изведнъж в дясната му ръка се появи пистолет. Огромното му дуло сочеше точно между очите на Кузум.

— Къде е тя? — прошепна Джак.

И в очите му Кузум видя смъртта си. Мъжът с пистолета беше готов, дори изгаряше от желание да натисне спусъка.

Сърцето на индуса затуптя в гърлото. Не! Не можеше да умре сега! Имаше още толкова много работа!