Франсис Пол Уилсън
Проклятието (65)

4.

Колабати посегна към домофона след второто иззвъняване. Отначало помисли, че е Кузум. Но той не използваше домофона. Не беше виждала брат си, откакто предишната вечер го изгуби на Рокфелер Плаза и цял ден стоя в апартамента с надеждата, че той ще се отбие да се преоблече. Ала Кузум не се появи.

— Мис Бахти? — попита портиерът.

— Да?

— Извинете за безпокойството, но един мъж тук казва, че трябва да ви види. Не ми се вижда много свестен, но настоява — поверително добави той.

— Как му е името?

— Джак. Само това ми каза.

Обля я топлина, когато чу името му. Но беше ли разумно да го пуска тук? Ако Кузум се върнеше и ги завареше в апартамента си…

И все пак, Джак не би дошъл, ако не беше нещо важно.

— Поканете го да влезе.

Тя изчака нетърпеливо, докато вратата на асансьора се отвори, и излезе. Когато съзря черните три четвърти чорапи, сандалите и бермудите на Джак, тя избухна в смях. Нищо чудно, че портиерът не е искал да го пусне.

После видя лицето му.

— Джак! Какво има?

Той влезе и затвори вратата. Беше пребледнял, устните му бяха стиснати, а очите — обезумели.

— Днес проследих Кузум…

Той млъкна в очакване на реакцията й. Тя разбра, че сигурно е намерил онова, което предполагаше, но искаше да го чуе от устата му. Прикри страха си и придоби безразлично изражение.

— И какво?

— Наистина ли не знаеш?

— Какво, Джак?

Той прокара пръсти през косата си и Колабати забеляза, че дланите му са мръсни и окървавени.

— Какво е станало с ръцете ти?

Джак не отговори. Мина покрай нея, влезе в хола и седна на дивана. Без да я поглежда, той се впусна в монотонен монолог.

— Проследих Кузум от сградата на Обединените нации до кораба му в Уест Сайд. Видях го в едно от товарните отделения. Ръководеше някаква церемония с онези… неща. Те държаха парчета сурово месо. Мисля, че беше човешка плът. Смятам, че знам чия.

Силите напуснаха Колабати. Тя се подпря на стената, за да не падне. В Америка наистина имаше ракшаси! И в дъното на цялата работа стоеше Кузум — съживяваше древните ритуали, които трябваше да останат погребани. Но как? Яйцето беше в другата стая!

— Мислех, че знаеш нещо за това — продължи Джак. — Кузум е твой брат и…

Колабати не го слушаше.

Яйцето…

Тя хукна към спалнята на брат си.

— Какво стана? — попита Джак, като най-сетне я погледна. — Къде отиваш?

Колабати не отговори. Трябваше да види яйцето. Как можеше да има ракшаси, без да се използва яйцето? То беше последното оцеляло. Освен това беше необходим и мъжки ракшас.

Невероятно!

Тя отвори гардероба и извади четвъртитото кошче. Беше съвсем леко. Вдигна капака. Не… Яйцето беше там. Непокътнато. Но преди кошчето тежеше най-малко пет килограма…

Колабати бръкна вътре и взе яйцето. То беше съвсем леко. Обърна го и видя дупката. Пукнатините на счупената черупка бяха залепени.

Стаята се завъртя пред очите й.

Яйцето на ракшаса беше празно! То беше измътено отдавна!