Франсис Пол Уилсън
Проклятието (41)

7.

— Виждам, че работиш усилено.

Джак се обърна рязко, като чу гласа й и едва не разсипа шампанското от двете чаши, които току-що бе взел от подноса на минаващия сервитьор.

— Джиа!

Тя беше последният човек, когото очакваше да види тук. Пък и нямаше никакво желание да я вижда точно сега. Наистина трябваше да търси Грейс, а не да се мотае на дипломатически приеми. Ала Джак преглътна вината, усмихна се и опита да каже нещо остроумно.

— И през ум не ми е минавало, че ще те срещна тук.

— С Нели съм.

— Аха. Това обяснява всичко.

Искаше му се да протегне ръка към нея, но знаеше, че тя щеше да се извърне. Забеляза празната наполовина чаша в ръката й и искрящите й очи. Зачуди се колко ли беше изпила. Джиа не понасяше много алкохол.

— Е, какво правиш? — попита тя, нарушавайки неловкото мълчание помежду им.

Да, явно бе пила доста. Фъфлеше.

— Застреля ли някого напоследък?

Страхотно! Започва се.

— Четох… — тихо и спокойно отговори Джак.

— Какво? „Екзекуторът“ ли?

— Изглеждаш чудесно — не отговори на въпроса й той. Не лъжеше. Роклята й стоеше много добре, а бледоморавият цвят подхождаше на русата й коса и на сините й очи.

— Ти също.

— Винаги съм искал да имам смокинг. Харесва ли ти?

Джиа кимна.

— Толкова ли е неудобен, колкото изглежда?

— Дори повече. Не знам как танцуват в смокинги. Яката ме задушава.

— И без това не е в твоя стил.

— Имаш право.

Джак предпочиташе да бъде незабележим. Чувстваше се най-добре, когато не му обръщаха внимание.

— Коя е гаджето ти?

Джак се вторачи в Джиа. Долови ли в тона й нотка на ревност? Възможно ли беше това?

— Тя е… — Той се огледа и видя Кузум. — … сестра на онзи човек.

— Тя ли е „личният въпрос“, за който си му помогнал?

— Охо? — усмихна се Джак. — Питала си за мен?

Джиа отмести поглед встрани.

— Бъркс спомена името ти. Не аз.

— Знаеш ли какво, Джиа? — не се сдържа той. — Много си красива, когато ревнуваш.

Очите й блеснаха, а лицето й поруменя. Тя се обърна и отмина.

Типично, помисли Джак. Джиа не желаеше да има нищо общо с него, но и не искаше да го вижда с друга.

Потърси Колабати и я видя застанала до брат си, който правеше всичко възможно да се преструва, че тя не е там.

Джак тръгна към мълчаливата двойка и се възхити на роклята на Колабати и на начина, по който й стоеше. Полупрозрачният ослепително бял плат минаваше над дясното й рамо и се увиваше около гърдите й като препаска. Лявото й рамо беше голо и всеки можеше да се наслади на безукорната й смугла кожа. А ухажорите не бяха малко.

— Здравейте, мистър Бахти — рече Джак и подаде чаша шампанско на Колабати.

Кузум погледна питието, после сестра си и му се усмихна ледено.

— Комплименти за старомодния ви смокинг.

— Благодаря. Зная, че не е стилен, затова ще се задоволя със „старомоден“. Как е баба ви?

— Физически е добре, но се опасявам, че още страда от психически стрес.

— Аз говорих последна с нея и тя ми каза, че се чувства отлично — възрази Колабати, като погледна язвително брат си, после се усмихна мило. — А, между другото, Кузум, днес Джак ме попита за тревата дурба. Можеш ли да му кажеш нещо за нея?

Джак видя, че Кузум се вцепени. Колабати също се бе стреснала, когато я попита по телефона за тази трева. Какво ли означаваше това растение за тях?

Колабати се отдалечи.

— Какво искате да знаете?

— Нищо особено… само дали се използва като разхлабително средство.

Лицето на Кузум остана безизразно.

— Тревата дурба има широка употреба, но не съм чувал да я препоръчват против запек. Защо питате?

— От чисто любопитство. Познавам една възрастна дама, която каза, че използва някаква смес с екстракт от тази трева.

— Изненадан съм. В Северна и Южна Америка няма дурба. Откъде я е купила?

Джак изучаваше лицето му. В изражението на индуса имаше нещо, което не можа да определи.

— Не знам. Тя замина на пътешествие. Ще я попитам, като се върне.

— Ако имате от тази трева, изхвърлете я, приятелю — сериозно рече Кузум. — След преработката дурбата има някои нежелателни странични ефекти. Отървете се от нея.

Преди Джак да успее да каже нещо, Кузум се поклони и добави:

— Извинете. Искам да говоря с едни хора.

Нежелателни странични ефекти? Какво ли означаваше това, по дяволите?

Джак се разходи из салона. Забеляза Джиа, но тя отбягна погледа му. Накрая се случи неизбежното — натъкна се на Нели Пейтън. Макар че възрастната дама се усмихваше, той долови болката й и изведнъж се почувства смешен в старомодния смокинг. Жената го бе помолила да й помогне да намери сестра си, а той се беше издокарал като жиголо.

— Джиа ми каза, че не сте стигнал доникъде — тихо каза Нели.

— Правя всичко възможно. Иска ми се да разполагах с повече улики, но…

— Знам, драги. Вие бяхте напълно откровен. Не обещахте нищо и ме предупредихте, че може и нищо да не се установи. Само искам да знам дали още я търсите.

— Да — отговори Джак и разпери ръце. — Може и да не изглежда така, но е истина.

— О, глупости! — усмихна се Нели. — Всеки се нуждае от почивка. Пък и придружителката ви е много красива.

Джак се обърна и видя, че Колабати се приближава към тях. Представи ги една на друга.

— О, тази вечер се запознах и с брат ви! — каза Нели. — Очарователен мъж.

— Само когато поиска — отговори Колабати. — Между другото, виждали ли сте го наскоро?

Нели кимна.

— Тръгна си преди десетина минути.

Колабати измънка нещо. Джак не знаеше бенгалски, но разбираше кога се ругае на който и да е език.

— Случило ли се е нещо?

— Не — усмихна се тя. — Само исках да го питам нещо.

— Мисля, че и аз трябва да се прибирам — рече Нели. — Извинете ме. Ще потърся Джиа.

Джак погледна Колабати.

— Идеята не е лоша. Насити ли се на дипломатите?

— Предостатъчно.

— Къде ще отидем?

— В твоя апартамент. Или имаш друго предложение?

Джак не възрази.