Франсис Пол Уилсън
Проклятието (7)

6.

Джак стигна до Десето авеню и зави към центъра. Непрекъснато плъзгаше ръка към плика в джоба си, за да се увери, че парите са там. Въпросът беше какво да прави с тях. В такива моменти му се искаше да има банкова сметка. Но банковите служители изискваха номера на социалната осигуровка.

Джак въздъхна. Това беше един от главните недостатъци да живееш инкогнито. Нямаш ли социална осигуровка, възпрепятстван си от безброй неща. Не можеш да получиш постоянна работа, да продаваш и да купуваш имоти, да вземеш заем, да притежаваш къща и тъй нататък. Списъкът беше дълъг.

Спря пред една полуразрушена сграда. Там беше наел една стаичка — най-малката, която можа да намери. Не познаваше агента на недвижими имоти, нито някой друг, свързан с офиса, и възнамеряваше да запази това положение.

Взе асансьора до четвъртия етаж и тръгна по пустия коридор. Кабинетът му беше номер 412. Мина два пъти покрай вратата, преди да извади ключа и бързо да се вмъкне вътре.

Винаги миришеше на едно и също — на сухо и прашно. Нямаше мебели. На голия под имаше пет-шест плика, пуснати под вратата, пишеща машина и жици, свързващи телефона с контактите на стената.

Джак събра пощата — само сметки, адресирани до Джак Финч, наемател на офиса.

Върна се при вратата. Надникна навън и видя, че две от секретарките на фирмата за внос на обувки, помещаваща се в дъното на коридора, стоят до асансьора. Изчака, докато се качиха и хукна надолу по стълбите. Въздъхна с облекчение. Мразеше да идва тук и рядко го правеше. Не искаше да свързват физиономията му с името Джак Майстора, но трябваше да плаща сметките, които не желаеше да изпращат в апартамента му.

Внимаваше много и винаги оставаше в сянка, когато уреждаше нещата. Само клиентите му го виждаха.

Джак се сля с тълпата и се зарадва на анонимността й. Отправи се на изток по 42-ра улица и стигна до пощата на ъгъла на Осмо и Девето авеню. Купи бланки за три пощенски записа — два за незначителните суми за телефон и ток, а третия — за наемодателя на офиса. Подписа и трите записа с името Джак Финч и ги изпрати. Докато излизаше от пощата, се замисли дали да не плати и наема за апартамента. Върна се и взе четвърта бланка, която адресира до хазяина си. Този път се подписа като Джак Бърджър.

Измина краткото разстояние до Таймс Скуеър пеша. Никога не подминаваше площада, защото там можеше да види всевъзможни чудаци. Джак обичаше да наблюдава хората, а на Таймс Скуеър имаше уникално разнообразие.

Тръгна към следващата пресечка, движейки се под всевъзможни филмови реклами — порнографски, кунгфу и психотрилъри. Между кината се гушеха входовете на порнографски магазини и стълбищата към „ателиетата за фотомодели“, танцувалните зали и разни други подобни заведения, които постоянно бяха на ръба на фалита — или поне така гласяха надписите на витрините им.

Джак прекоси Бродуей, като мина зад сградата, дала името си на Таймс Скуеър, и зави по Седмо авеню. Точно в средата на човешкия поток седеше слепец с куче и канче в ръка. Джак му хвърли няколко монети. Мина покрай кино „Фриско“ и видя, че отново дават любимите му филми — „Дълбоко гърло“ и „Дяволът у мис Джоунс“.

В Ню Йорк имаше нещо, което допадаше на Джак. Обичаше неговата разпуснатост, багрите на славната и същевременно тъпа архитектура. Не можеше да си представи какво е да се живее другаде.

Стигна до Фифтис и зави на изток. Приближи се до „Общински монети“. Спря пред магазина, разгледа набързо евтините боклуци, изложени под надписа „Купуваме злато“ и влезе.

Монти го забеляза веднага.

— Мистър О’Нийл! Как си?

— Добре съм. Наричай ме Джак. Нали си спомняш?

— Разбира се — ухили се Монти — нисък, дребен и плешив човечец с мършави ръце и голям нос. — Радвам се, че те виждам отново.

Как нямаше да се радва. Джак знаеше, че е най-добрият клиент на Монти. Приятелството им бе започнало от средата на 70-те. Джак беше спестил малко пари и се чудеше какво да прави с тях. Ейб го посъветва да купи злато. Беше лятото на 1976 и златото се продаваше по 103 долара за унция. Тогава цената му се стори твърде висока, но Ейб се закле, че ще се повиши още. „Освен това, покупката на злато е абсолютно анонимна — бе казал Ейб, запазвайки най-убедителния си довод за накрая. — Все едно купуваш хляб.“

Джак огледа магазина и си припомни вълнението, което изпита първия път. Купил бе десет монети. По Коледа унцията стана 134 долара и това увеличи доходите му с трийсет процента за четири месеца. Вдъхновен от печалбата, той започна редовно да купува злато и накрая вложи и последния си цент. Така стана любимец в „Обществени монети“.

Сетне цената на златото сериозно подскочи и първите му монети станаха осем пъти по-скъпи. Тази рязка променливост обезпокои Джак и Ейб и те се отказаха за известно време от златото, а през януари 1980 разпродадоха собствеността си на малки части с печалба средно петстотин процента и не обявиха доходите си. Данъчната служба нямаше представа за съществуването на Джак и той не искаше да я обременява с информация за себе си.

Оттогава от време на време пак купуваше злато. После сметна, че нумизматичният пазар е достъпен и реши да влага капиталите си в редки монети. Стойността им може би нямаше да се повиши с течение на годините, но той ги купуваше за бъдещето. За пенсия — ако живееше толкова дълго.

— Имам нещо, което ще ти хареса — рече Монти.

Последва задължителният пазарлък и Джак излезе от магазина с нови придобивки. Пъхна ги в предния си ляв джоб. В другия имаше стотина долара в брой. Чувстваше се много по-спокоен отколкото на идване.

Сега вече можеше да насочи мислите си към Джиа. Зачуди се дали Вики е с нея. По всяка вероятност. Не искаше да отива при тях с празни ръце. Влезе в един магазин и намери онова, което търсеше — купчина космати малки топки с по две тънки антени, плоски стъпала и големи въртящи се очи. Вики ги обичаше колкото портокалите. Джак обожаваше изражението й, когато бръкнеше в джоба му и намереше там подарък.

Избра едно оранжево животинче и се отправи към дома си.