Франсис Пол Уилсън
Проклятието (64)

3.

Седя там почти цял следобед. Очите му започнаха да парят от взиране в изхода на паркинга за дипломатите. Ако в четири и петнайсет не беше погледнал случайно към площада пред сградата на Обединените нации, щеше да чака Кузум до вечерта. Индиецът се появи изневиделица, като мираж в пустинята. Подмина официалните автомобили и застана на тротоара. Спря такси и се качи.

Джак се уплаши, че ще го изпусне, изтича до улицата и махна на едно друго свободно такси.

— Не ми е приятно да го кажа — обърна се той към шофьора, след като се метна на задната седалка, — но трябва да проследим онова такси.

— Кое? — попита шофьорът, без да се обръща.

— Ей там. Току-що потегли. Отзад има реклама на „Таймс“.

— Ясно.

— Често ли те молят да следиш някого?

— Почти никога.

— Но не се изненада.

— Щом плащаш, ще карам след него, докато ми свърши бензинът.

Джак се облегна назад и се вгледа в табелката с името на шофьора. Чернокожият се казваше Арнолд Грийн.

Таксито на Кузум зави на запад по 66-та улица, после запълзя по Пето авеню. Явно се прибираше в апартамента си. Ала сетне колата подмина ъгъла на 64-та улица и спря. Кузум слезе и тръгна на изток. След малко влезе в един вход, над който имаше месингова табелка с надпис „Ново! Индийска къща“.

Джак погледна адреса на индийското консулство, който беше записал сутринта. Съвпадаше. Очакваше да види нещо като индийски храм, но сградата беше обикновена, от бял камък и с железни решетки на прозорците. Над двойните дъбови врати се ветрееше индийският национален флаг.

— Спри — каза той на шофьора, — ще почакаме малко.

— Колко?

— Колкото се налага.

— Това може да струва много пари.

— Няма проблем. Ще ти плащам на всеки петнайсет минути. Как ти звучи?

Арнолд протегна огромната си черна ръка.

— Какво ще кажеш за първата вноска?

Джак му даде пет долара.

— Тукашен ли си? — попита чернокожият, без да се обръща.

— Ами, така да се каже.

— Приличаш на ония от Кливланд.

— Действам под прикритие.

— Детектив ли си?

— Така да се каже.

— Скъпо ли взимаш?

— Може да се каже.

Това не беше вярно — Джак използваше собствените си пари и време, но нямаше защо да обсъжда този въпрос.

— Ами тогава, така да се каже, ми кажи, когато искаш да потеглим, така да се каже.

Джак се засмя и се настани удобно. Единственото му притеснение беше дали сградата има заден изход.

В пет часа излязоха някакви хора. Кузум не беше сред тях. Мина още един час, но той не се появи. В шест и трийсет Арнолд заспа на предната седалка и Джак се уплаши, че Кузум се е измъкнал незабелязан. Реши да почака още половин час. Сетне или щеше да влезе вътре, или да намери телефон и пак да се обади в консулството.

Беше почти седем, когато излязоха двама индийци в делови костюми. Джак бутна шофьора.

— Включи двигателя. Може скоро да тръгнем.

Появиха се още двама, но Кузум го нямаше. Джак се изнерви. Беше още светло и Кузум едва ли бе минал покрай него, макар да имаше чувството, че когато поиска, индиецът може да бъде доста лукав и изобретателен.

Изведнъж Джак установи, че бяха паркирали на еднопосочна улица. Ако Кузум се появеше, Джак трябваше да слезе от таксито и да отиде на Пето авеню за друго. А шофьорът може би нямаше да бъде така сговорчив като Арнолд.

— Трябва да излезем на Пето авеню!

— Добре.

Арнолд включи на скорост и потегли бавно напред.

— Не, чакай! Ще мине много време, докато заобиколим. Ще го изпусна.

Чернокожият го изгледа съкрушително.

— Нали не ми казваш да карам в забранената посока?

— Разбира се, че не — отговори Джак и нещо в гласа на шофьора му подсказа да продължи закачката. — Това ще бъде нарушение на правилника.

— Само исках да се уверя, че не ме караш да направя такова нещо — усмихна се Арнолд.

Сетне включи на задна скорост и даде газ. Гумите изсвириха, ужасените пешеходци скочиха на тротоара, а колите, идващи от Сентръл Парк, свърнаха встрани и гневно натиснаха клаксоните. Таксито измина трийсетте метра до ъгъла и спря в началото на улицата, до пресечката с Пето авеню.

— Така добре ли е? — попита чернокожият.

Джак се взря през задното стъкло. Въпросният изход се виждаше ясно.

— Да. Благодаря.

— Моля.

И изведнъж Кузум се появи. Излезе от сградата и тръгна към Пето авеню. Пресече 64-та улица и се насочи към таксито на Джак. Джак се сви в ъгъла, за да не го види. Индиецът се приближаваше. Вървеше право към колата.

— Тръгвай — каза Джак. — Той мисли, че чакаш клиент.

Таксито се отдели от тротоара точно когато Кузум посегна към дръжката на вратата. Джак надникна през задното стъкло. Индиецът не изглеждаше обезпокоен. Махна с ръка и спря друго такси. Явно беше погълнат от мисли за мястото, където отиваше.

Без да му казват, Арнолд намали и спря, за да изчака Кузум да се качи в другата кола. Щом ги подмина, отново пое след него.

Джак се наведе напред и се вторачи в таксито на Кузум. Не смееше да мигне, от страх да не го изпусне. Апартаментът на индиеца беше наблизо, но въпреки това той не тръгна пеша. Може би така беше по-добре. Проследиха го до 57-ма улица. После колата на Кузум зави надясно и пое по Арт Галъри Роуд.

Движеха се в западна посока. Наближиха доковете на река Хъдсън. Джак се сепна, когато си спомни, че там някъде бяха нападнали бабата на Кузум. Таксито спря на пресечката на Дванайсето авеню и 56-та улица. Индиецът слезе и продължи пеша.

Джак накара на Арнолд да спре и подаде глава от прозореца. Присви очи срещу блясъка на залязващото слънце, но успя да види, че Кузум прекоси Дванайсето авеню и изчезна в сенките на магистралата Уест Сайд.

— Ще се върна след секунда — рече Джак.

Приближи се до ъгъла и видя, че Кузум бърза по разбития крайбрежен тротоар към гниещия пристан, където бе хвърлил котва един ръждясал товарен кораб. Трапът падна като по чудо. Кузум се качи на борда и се скри от погледа му. Трапът се вдигна.

Какво, по дяволите, правеше Кузум на онази плаваща таратайка? Денят беше дълъг и отегчителен, но сега ставаше интересно.

Джак се върна при таксито и рече:

— Изглежда бяхме дотук.

Плати сметката, добавяйки двайсет долара за старанието на чернокожия.

— Благодаря. Много ми помогна.

— Този квартал е кофти през деня — каза Арнолд, като се огледа, — а вечер става адски напечено, особено за човек, облечен като теб.

— Ще внимавам — обеща Джак, благодарен за загрижеността на един мъж, когото познаваше едва от няколко часа, и затвори вратата. — Благодаря ти още веднъж.

Джак проследи с поглед таксито, докато то изчезна сред потока от коли, после се огледа.

Чувстваше се уязвим в облеклото, което крещеше: „Нападни ме“. Нямаше и оръжие. Е, знаеше как да осакати някой с помощта на химикалка, както и десетина начина да убие с ключодържател, но не искаше да действа от такава близка дистанция, ако се наложеше. Щеше да бъде много по-спокоен, ако семерлингът беше прикрепен за глезена му.

Трябваше да се скрие. Реши, че е най-добре да намери убежище под магистралата. Изтича дотам и се качи на една от подпорите. Виждаше ясно пристана и кораба. И най-вече беше невидим за хулиганите.

Стъмни се. Уличните лампи светнаха. Корабът остана тих. На палубата не помръдваше нищо, нито се появи светлина. Какво ли правеше Кузум?

В девет часа Джак реши, че не може да чака повече. Под прикритието на мрака щеше да се приближи до корабчето, а може би и да се качи на борда, без да бъде забелязан.

Скочи долу и се промъкна до пристана. От изток се надигаше луната — голяма, кръгла и обагрена в червено. Трябваше да се качи на борда, преди луната да се издигне високо в небето и да озари пристанището с яркия си блясък.

Той приклекна до огромните пилони под извисяващата се сянка на кораба и се заслуша. Чуваше се само плискането на вълните под кея. Във въздуха се разнасяше стипчив мирис на сол, плесен, загниващо дърво, креозот и отпадъци. Някакво движение вляво привлече вниманието му. Един самотен пристанищен плъх припкаше по преградата на кораба, търсейки нещо за ядене. Нищо друго не помръдваше.

Джак скочи, когато една вълна се разби в корпуса.

Беше нервен, но не знаеше защо. Промъквал се бе тайно при много по-рисковани обстоятелства от сегашните. Но колкото повече се приближаваше до кораба, толкова по-малко желание изпитваше да се качи на борда. Нещо го предупреждаваше да се маха оттам. Инстинктът му нашепваше, че го грози опасност.

Джак потисна чувството за заплаха, свали фотоапарата и бинокъла от врата си и ги сложи до пилона. Въжето, с което корабът беше завързан за кея, имаше дебелина пет сантиметра. Щеше да израни ръцете му, но нямаше да е трудно да се покатери.

Наведе се, стисна здраво въжето и се залюля над водата. После започна да се изкачва. Влакната бяха твърди и остри и се забиваха в дланите му. С удоволствие долепи ръце до гладката хладна стомана на перилата и надникна над тях. Огледа палубата. Никакви признаци на живот.

Прехвърли се на кораба и приклекна до брашпила^[1].

Побиха го тръпки. Дебнеше го опасност. Но къде? Корабът изглеждаше пуст. И все пак имаше натрапчивото чувство, че някой го наблюдава.

Отново потисна страха си и се замисли как да стигне до каютите на горната палуба. До надстройката имаше стотина крачки.

Приготви се и хукна покрай предното товарно отделение. После спря и зачака. Нямаше никакъв признак, че някой го е видял. Изтича до предната стена на каютите на горната палуба.

Долепен до нея, той откри няколко стъпала, изкачи ги и стигна до мостика. Кабината на щурвала беше заключена, но през страничния прозорец Джак видя множество сложни контролни уреди.

Може би това морско корито беше по-надеждно, отколкото изглеждаше.

Мина по мостика и започна да натиска дръжките на вратите. На втората палуба на щирборда имаше една отворена. Коридорът вътре беше тъмен, с изключение на аварийната крушка, която мъждукаше в дъното. Джак огледа трите каюти там. Изглеждаха удобни. Само едната като че ли беше наскоро обитавана. Леглото не беше оправено, а на масата лежеше разтворена книга на непознат език. Това поне потвърждаваше присъствието на Кузум.

Джак слезе долу и провери каютите за екипажа. И в тях нямаше никой.

Пустотата, тишината и задушният въздух с мирис на мухъл започнаха да го дразнят. Искаше му се да се върне на сушата, на чист въздух. Ала Кузум беше на борда, и Джак нямаше да си тръгне, преди да го е намерил.

На долната палуба видя врата с надпис „Машинно отделение“. Тъкмо протягаше ръка към дръжката, когато чу нещо.

Някакъв едва доловим звук, подобен на хор от баритони, скандиращи някъде отдолу.

Джак се обърна и безшумно се придвижи към дъното на коридора. Там имаше херметически затворен люк с голямо колело. Джак го завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка, очаквайки из кораба да отекне принизително скърцане, което да го издаде. Ала колелото беше смазано и люкът се отвори.

Миризмата го блъсна като физически удар и го разтърси от главата до петите. Същата воня на гнило, която бе нахлула в апартамента му две нощи подред, само че сега хиляди пъти по-силна.

Джак започна да се задушава и се пребори с импулса да избяга. Тук беше източникът на зловонието. Тук щеше да разбере дали очите, които видя на прозореца си, бяха реалност или плод на въображението му. Нямаше да позволи на миризмата — колкото и да беше противна — да го принуди да се върне.

Влезе в тъмния коридор и вдъхна влажния въздух. С всяка измината крачка смрадта се засилваше и ставаше все по-осезаема. На двайсет крачки пред него блещукаше слаба светлина. Джак тръгна към нея, минавайки покрай малки складове, които изглеждаха празни. Поне така се надяваше.

Скандирането заглъхна, но се чуваше някакво шумолене и говор на чужд език.

Можеше да се обзаложи, че е бенгалски.

Стигна до дъното на коридора и забави ход. Там светлината беше по-ярка. Беше вървял към кърмата. Вероятно се намираше почти до главното товарно помещение.

Имаше още един коридор, който водеше към предния трюм. Джак стигна до него и предпазливо надникна зад ъгъла. Онова, което видя, го накара да затаи дъх и да се втрещи.

Високите черни железни стени се извисяваха нагоре и се губеха в мрака. По тях лудуваха буйни сенки. По лепкавата им повърхност блестяха капки влага, които отразяваха светлината на два газени фенера, поставени на издигната платформа. Стената там беше в различен цвят — кървавочервен, а на нея бе изобразена многоръка черна богиня. А между двата фенера стоеше Кузум, препасан само с дълго парче плат. Махнал бе дори огърлицата. На лявото му рамо имаше ужасен белег, а дясната ръка беше вдигната. Той крещеше нещо на родния си език на насъбралата се пред него тълпа.

Ала не индиецът привлече вниманието на Джак и го накара да стисне челюсти, за да не извика от ужас и да вкопчи пръсти в хлъзгавите стени, а публиката му.

Четирийсет-петдесет същества с тъмносиня кожа, високи около два метра се бяха скупчили в полукръг пред Кузум. Всяко имаше глава, тяло, две ръце и два крака, но не бяха човеци. Размерите, начинът, по който се движеха и всичко останало ги отличаваше коренно от хората. У тях имаше някаква чудовищна жестокост, съчетана с грациозността на влечуго. Бяха някаква чудата смесица от влечуги и хуманоиди — безбожни хибриди, но имаше и трети нюанс, който дори в най-кошмарния делириум не можеше да се свърже с нищо съществуващо на тази земя. Джак видя огромните им криви зъби, като на акули, лъскавите нокти на трите пръста на ръцете и жълтия блясък в очите им, докато съществата наблюдаваха жестикулиращата фигура на Кузум.

Освен шока и отвращението, които сковаха ума и тялото му, Джак почувства и неистова инстинктивна омраза към онези чудовища. Реакцията му беше подсъзнателна. Мигновена враждебност. Нещо в най-съкровените и примитивни дълбини на човешкото му същество разпозна уродливите форми и разбра, че с тях не може да има мирно съжителство.

Й все пак, тази необяснима реакция бледнееше пред ужаса, който изпитваше. В същия миг Кузум вдигна ръка и изкрещя нещо. Може би се дължеше на светлината, но индиецът изглеждаше много по-възрастен. Тварите отговориха, като подеха същото скандиране, което бе заглъхнало преди няколко минути. Едва сега Джак различи звуците. Дрезгавите тътнещи гласове повтаряха едно и също:

— Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи!

После размахаха нокти и се вкопчиха в парчетата окървавена плът, която блестеше в червено на потрепващата светлина.

Джак не знаеше как разбра, но беше сигурен, че вижда останките на Нели Пейтън.

Не издържа. Умът му отказа да приеме повече. Ужасът беше непознато чувство за Джак. Но единственото, което осъзнаваше в момента, беше, че трябва да бяга, преди разсъдъкът му да се е помрачил. Обърна се и хукна по коридора, без да се интересува от шума, който вдига. Затвори люка след себе си, завъртя колелото, качи се на палубата и се втурна към осветения от луната нос на кораба. Грабна въжето и се спусна на пристана.

Взе бинокъла и фотоапарата си и побягна към улицата. Знаеше къде отива — при единствения човек, който можеше да му обясни какво беше видял.