Франсис Пол Уилсън
Проклятието (44)

10.

Джак седеше на дивана, а Колабати — на коленете му. Черните коси закриваха лицето й. Миналата нощ се повтори, само че този път не стигнаха до спалнята.

Джак бе пийнал от билковата течност и чакаше да види реакцията й. Може би най-после щеше да получи някакви отговори.

Но Колабати не каза нищо. Само започна да го съблича. Той се възпротиви, но ласките й прогониха от главата му въпросите за загадъчната течност.

Всичко останало можеше да почака.

Колабати го водеше към поредното еротично приключение, когато миризмата се появи отново. Същата непогрешима воня като предишната нощ.

Макар че я бе доловила, индийката не каза нищо, но веднага се изправи на колене и уви крака около него. Седна в скута му и впи устни в неговите. Джак хвана ритъма й и започна да се движи заедно с нея, но пак почувства странното напрежение в нея и това охлади страстта му.

Противната смрад ставаше все по-силна и изпълваше въздуха около тях. Сякаш идваше от стаята с телевизора. Джак надигна глава, надникна над рамото й и се взря в мрака. Не видя нищо…

Чу се някакъв шум. По-скоро дращене.

Джак застана нащрек.

Докато гледаше, на прозореца на стаята с телевизора се появиха два чифта жълти очи.

Сигурно беше светлинна измама. Джак присви очи, но те не изчезнаха. Стрелкаха се насам-натам, сякаш търсеха нещо. Едните се вторачиха за миг в него. Сърцето му се вледени, докато наблюдаваше онези блестящи жълти кръгове. Все едно се взираше в душата на злото. Почувства как се свива. Искаше му се да скочи, да изтича до старото дъбово писалище, да извади пистолета и да стреля в очите.

Но не можеше да помръдне. Беше скован от неизпитван дотогава страх, вцепенен от враждебността и злобата на жълтите очи.

Колабати явно разбра, че нещо не е наред и го погледна.

— Какво виждаш?

Очите й бяха широко отворени, а гласът — едва доловим шепот.

— Жълти очи. Два чифта.

Тя затаи дъх.

— В другата стая ли са?

— Пред прозореца.

— Не мърдай и не говори.

— Но…

— Моля те. Заради нас.

Той се вторачи в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението му. Тя се страхуваше. Но защо не се изненада, когато й каза, че пред прозореца на третия етаж има очи?

Отново надникна над рамото й. Жълтите очи продължаваха да търсят нещо. Но какво? Изглеждаха объркани и сякаш гледаха през Джак.

Това е безумие! Защо седя тук?

Джак се ядоса, че се е предал толкова лесно на страха от неизвестността. Там имаше някакво животно, дори две. Можеше да се справи с тях.

Той понечи да отмести Колабати, но тя извика и се вкопчи в него.

— Не мърдай!

— Пусни ме да стана.

— Не се отделяй от мен!

— Ще отида да видя какво има там.

— Не! Ако ти е мил животът, стой тук!

Всичко това започваше да прилича на лош филм.

— Хайде! Какво толкова може да има там?

— По-добре е да не знаеш.

Това преля чашата. Джак се опита да се отскубне от Колабати, но тя се притискаше до него с всичка сила. Полудя ли? Какво й стана?

Накрая се изправи заедно с нея и я повлече към другата стая.

Очите бяха изчезнали.

Препъвайки се, Джак се приближи до прозореца. Нищо.

— Какво имаше там? — попита я той.

Изражението й беше очарователно невинно.

— Нали видя — нищо.

Тя го пусна и се върна в хола. Джак се вгледа в силуета й. Нещо се беше случило и Колабати знаеше какво. Ала той нямаше представа как да я накара да му каже.

— Защо се уплаши? — попита Джак.

— Не се уплаших.

Тя започна да се облича.

— Не е вярно.

— Джак, много те обичам — каза Колабати с глас, който не прозвуча така безгрижно, както тя се бе надявала, — но понякога се държиш много глупаво. Това беше само една игра.

Той разбра, че е безсмислено да настоява. Тя нямаше намерение да му каже нищо.

— Тръгваш ли си?

— Да. Налага се…

— Да видиш брат си?

Тя го погледна.

— Откъде знаеш?

— Предположих.

Колабати застана пред него, прегърна го и го целуна.

— Извинявай, че не мога да остана. Ще се видим ли утре?

— Няма да бъда в града.

— Тогава в понеделник?

— Не знам — въздържа се Джак. — Това не ми харесва — идваме тук, любим се, изведнъж се появява миризмата, ти се вкопчваш в мен, вонята изчезва и ти си тръгваш.

Тя го целуна отново.

— Обещавам, че това повече няма да се случи.

— Защо си толкова сигурна?

— Знам го — усмихна се тя.

Джак я изпрати до вратата и заключи. Върна се в стаята с телевизора и се вторачи в мрака навън. Нищо не помръдваше. Нямаше светещи очи. Не беше луд и не употребяваше наркотици, но тази нощ пред прозореца наистина имаше нещо. Оттам се взираха два чифта жълти очи. Бяха му познати, но не можеше да се сети откъде. Рано или късно щеше да си спомни.

Вниманието му беше привлечено от перваза от външната страна на прозореца, където имаше три продълговати белезникави резки. Сигурен беше, че по-рано ги нямаше. Почувства се объркан, неспокоен, ядосан и отчаян. Какво можеше да направи?

Тръгна към хладилника да вземе бира и погледът му се спря на големия скрин, където бе оставил шишенцето с билковата смес.

То не беше там.