Франсис Пол Уилсън
Проклятието (52)

5.

Колабати крачеше напред-назад из апартамента, стискайки празното шишенце от еликсира на ракшасите, и чакаше брат си. Непрекъснато мислеше за случилото се снощи — за ненадейното изчезване на Кузум от приема, за миризмата на ракшасите в апартамента на Джак и за очите, които той каза, че видял. Между ракшасите и Кузум имаше връзка и Колабати беше решила да разбере какво става. Но брат й го нямаше. Къде ли ходеше нощем?

Утрото мина. По обед, когато започна да се страхува, че той изобщо няма да се появи, вратата се отвори.

Влезе Кузум. Изглеждаше изморен и умислен. Вдигна глава и видя сестра си.

— Бати. Мислех, че си с американския си любовник.

— Цяла сутрин те чакам.

— Защо? Да не си измислила някакъв нов начин да ме тормозиш?

Нещата не тръгнаха така, както искаше Колабати. Намерението й беше да разговарят разумно. Дори се бе издокарала в закопчана догоре бяла блуза с дълги ръкави и широк бял панталон.

— Не съм те тормозила — умолително се усмихна тя. — Поне не е било нарочно.

— Някои неща никога не се променят.

Той тръгна към стаята си. Трябваше да го спре, преди да се е заключил вътре.

— Така е. В ръката си държа едно от онези непроменяеми неща.

Кузум спря и я погледна въпросително. Тя вдигна шишенцето и се вторачи в брат си. Изражението му беше озадачено. С нищо не показваше, че е познал шишенцето.

— Не съм в настроение за шеги, Бати.

— Уверявам те, че това не е игра.

Тя махна капачката и поднесе шишенцето към носа му.

— Кажи ми, ако познаваш миризмата.

Очите му се разшириха.

— Не може да бъде! Невероятно! — Той я погледна гневно. — Първо ме объркваш, а сега се опитваш да ме правиш на глупак.

— Шишенцето беше в апартамента на Джак.

Кузум го взе и пак го помириса. Поклати глава, приближи се до дивана и седна.

— Не разбирам — уморено каза той.

Колабати се настани срещу него.

— Нима?

Той я погледна предизвикателно.

— Лъжец ли ме наричаш?

Тя отмести очи. В Ню Йорк имаше ракшаси. И Кузум беше в Ню Йорк. Колабати разсъждаваше логично и не можеше да не свърже тези два факта. Но въпреки това не смяташе, че моментът е подходящ, за да разкаже за подозренията си на Кузум. Той вече беше нащрек.

— Не знам какво да мисля — каза тя. — Ние сме единствените Пазители.

— Нали видя яйцето? Съмняваш ли се в мен?

В гласа му прозвуча умолителна нотка. Говореше като човек, който много искаше да му вярват. Беше толкова убедителен. Колабати се изкуши да му повярва.

— Тогава ми обясни на какво мирише шишенцето.

Той сви рамене.

— Имитация.

— Кузум, те бяха там! Снощи и предишната вечер!

— Слушай… — Кузум стана и се надвеси над нея. — Видя ли ракшаси?

— Не, но долових миризмата им. Тя е непогрешима.

— Не отричам, но може да е било имитация…

— Там имаше нещо!

— Така ти се е сторило. Нищо не си видяла.

— А шишенцето в ръката ти?

Той й го подаде.

— Интересна имитация. За малко не заблуди и мен, но съм сигурен, че не е оригинал. Между другото, къде е съдържанието?

— Излях го в канала.

Изражението му остана безучастно.

— Жалко. Можеше да го дам за анализ и да разберем кой приготвя фалшификата.

— Но защо би си правил труда?

Погледът му я прониза.

— Вероятно е някой политически противник. Или човек, разкрил нашата тайна.

Колабати почувства, че страхът я стисна за гърлото. Не, това беше нелепо! В дъното на цялата история стоеше Кузум. Беше сигурна.

— Това е невъзможно!

Кузум посочи шишенцето в ръката й.

— До преди няколко минути и аз бих казал същото.

— Какво ще правим сега?

— Ще разберем кой се занимава с тези неща. — Той тръгна към вратата и добави: — И ще започна веднага.

— Ще дойда с теб.

Кузум спря.

— Не. По-добре чакай тук. Очаквам важен разговор с консулството. Затова се прибрах. Ти ще отговориш на обаждането.

— Добре. Но няма ли да ти потрябвам?

— Ако се наложи, ще ти се обадя. И недей да ме следиш. Знаеш какво се случи последния път.

Колабати го остави да излезе. Погледна през шпионката и го видя, че влезе в асансьора. Щом вратите се затвориха, тя изтича в коридора и повика другия асансьор. Слезе във фоайето точно когато брат й излизаше от сградата.

Лесно щеше да го проследи.

Обзе я вълнение. Най-после щеше да разбере къде ходи Кузум. Предполагаше какво ще види. Всички доказателства сочеха, че в Ню Йорк има ракшаси. И въпреки че отричаше, брат й имаше пръст в тази работа.

По Пето авеню и до Сентръл Парк — Юг го проследи лесно. Трудното започваше отсега нататък. Улиците гъмжаха от хора. Кузум се смеси с тълпата на Рокфелер Плаза. Там свиреха музиканти и на всяка крачка търговци предлагаха плодове, бонбони и балони.

Кузум изчезна.

Колабати започна да се лута сред хората като обезумяла, но не видя брат си. Сигурно я бе забелязал и се бе скрил или бе взел такси.

Тя застана сред веселата безгрижна тълпа и прехапа устни. Идваше й да заплаче от отчаяние.