Франсис Пол Уилсън
Проклятието (47)

Шеста глава

Западен Бенгал, Индия

Събота, 25 юли 1857

Днес щеше да има жертви. Сър Албърт Вестфален не се съмняваше в това.

И той може би щеше да е една от тях.

Беше легнал на една скална издатина и утринното слънце топлеше гърба му, а Храма сред хълмовете и ограденият със зидове двор бяха под него. Зачуди се дали е способен да осъществи плана си докрай. Абстрактният замисъл, който изглеждаше толкова прост и лесен в канцеларията му в Баранагар, му се виждаше съвсем различен сред тези застрашителни възвишения под студената светлина на зората.

Сърцето му блъскаше силно в гърдите, докато лежеше по корем и се взираше през бинокъла. Трябва да е бил луд, като е помислил, че планът му ще успее! Толкова ли силно беше отчаянието му, че го бе довело дотук? Беше ли готов да рискува живота си, за да спаси семейната чест?

Вестфален погледна хората си, които проверяваха снаряжението и конете. Лицата им бяха мръсни, а намачканите униформи — втвърдени от калта, засъхналата пот и дъжда. Съвсем не приличаха на елитните войници на Нейно Величество. Но тях не ги беше грижа, защото и без това живееха като животни. Обитаваха претъпкани помещения, спяха върху брезентови чаршафи, които се сменяха веднъж месечно, и ядяха и се миеха в едни и същи тенекиени канчета. Казарменият живот превръщаше в зверове най-добрите от тях и когато нямаше враг, те се биеха помежду си. Единственото, което обичаха повече от боя, беше алкохолът. Дори сега, когато трябваше да са се запасили с храна, те пак пиеха. По лицата им не се четеше безпокойство, а само нетърпение да влязат в схватка и да отмъкнат плячка.

Храма сред хълмовете не можеше да се опише с думи. Той сякаш не принадлежеше към този свят.

Изведнъж портата се отвори и отвътре излезе един мъж, по-млад от джайна, но увит с подобна препаска. На раменете си носеше голяма урна. Отиде до далечния край на стената, изля съдържанието на урната на земята и се върна в двора.

Вратата остана отворена.

Вече нямаше причина да отлага нападението.

Вестфален слезе от скалната издатина и застана пред хората си.

— Ще се приближим в галоп. В две колони и с вдигнати копия. Тук ще води едната колона и ще мине от лявата страна на храма. Ръсел ще поведе втората надясно. Ако няма съпротива, слизайте от конете и зареждайте пушките. После ще претърсим вътрешността, за да проверим дали там се крият бунтовници. Имате ли въпроси?

Мъжете поклатиха глави. Явно изгаряха от нетърпение да се сражават.

— По конете! — заповяда Вестфален.

Остави шестимата копиеносци да яздят най-отпред, а той изостана назад. Войниците вдигнаха копията и пришпориха конете.

Сър Албърт им беше казал, че зад стената на храма има бунтовници и те бяха готови да убиват. Само той знаеше, че щяха да срещнат шепа изненадани и безобидни свещеници.

Това беше единственото, което го накара да ги последва. Нямаше за какво да се притеснява. Свещениците едва ли бяха въоръжени.

Зърна релефните стенописи върху зида, ограждащ двора, но мислите му бяха заети с въпроса какво ще намери отвъд него и затова не се вгледа, за да разбере смисъла им. Извади сабята си и нахлу в двора, заедно с крещящите копиеносци.

Видя трима невъоръжени свещеника, които стояха пред храма. Те изтичаха към войниците размахвайки ръце, сякаш искаха да ги прогонят.

Копиеносците не се поколебаха. Трима от тях обградиха свещениците и ги пронизаха с копията си. После спряха пред входа на храма, слязоха от конете, хвърлиха копията и извадиха пушките от чантите на седлата.

Вестфален остана на коня. Чувстваше се неудобно, защото беше лесна мишена, но ако забележеше, че нещо не е наред, можеше да обърне коня и да избяга.

Хората му вече се качваха по стъпалата на храма, когато от двете страни ги нападнаха джайни. Надавайки пронизителни гневни викове, пет-шест свещеника излязоха от храма и още толкова — от пристройката. Първите бяха въоръжени с бичове и пики, а другите — с ятагани.

Последва не схватка, а истинско кръвопролитие. Вестфален съжали свещениците. Войниците се прицелиха в по-близката група. След първия залп прав остана само един свещеник. Той изтича при втората група, която забави ход, като видя резултата от смъртоносния огън. Сър Албърт заповяда на войниците си да се оттеглят към стъпалата на черния храм, където леките и бързо зареждащи се пушки „Енфийлд“ пожалиха само двама свещеника. Хънтър и Малесън вдигнаха копията и пронизаха оцелелите.

И всичко свърши.

Вестфален седеше вцепенен и смълчан на коня и оглеждаше двора. Колко лесно и бързо умряха всички. Повече от десет тела лежаха проснати под лъчите на утринното слънце. Кръвта им изтичаше и напояваше пясъците.

Сър Албърт погледна чистата си сабя. Не беше изцапал нито ръцете, нито оръжието си с кръв. Това го накара да се почувства невинен за случилото се около него.

— Не ми приличат на бунтовници — рече Тук, като подритна едно от телата.

— Оставете ги — отговори Вестфален и най-после слезе от коня. — Проверете вътре.

Изгаряше от нетърпение да разгледа храма, но първо искаше да пусне там неколцина от хората си. Видя, че Тук и Ръсел изчезнаха в тъмния вход, прибра сабята в ножницата и се вгледа в храма. Сградата не беше направена от камък, както му се стори отначало, а от твърд абанос, издялан и полиран до блясък. Всеки сантиметър беше украсен с резби.

Най-поразителни бяха фризите — те опасваха всяко ниво и стигаха чак до върха. Вестфален се опита да проследи единия вдясно от вратата на храма. Изкуството беше силно стилизирано и разказваше някаква неразбираема приказка. Но насилието се забелязваше веднага. На всеки метър имаше изобразени убийства, разчленени тела и подобни на демони същества, които поглъщаха плът.

Въпреки жегата сър Албърт усети хлад. На какво място беше попаднал?

Мислите му бяха прекъснати от един вик, който се разнесе от вътрешността на храма. Тук крещеше, че е намерил нещо.

Вестфален поведе останалите към вратата. Вътре беше хладно и тъмно. Газените лампи, поставени на пиедестали покрай абаносовите стени, хвърляха оскъдна трепкаща светлина. Сър Албърт имаше чувството, че около тях се извисяват скулптури на циклопи, но различи само някои детайли.

Насочи мислите си към по-належащи неща. Зачуди се дали Тук и Ръсел са намерили скъпоценни камъни. Започна да крои планове как да запази повечето или всичките за себе си.

Ала двамата разузнавачи не бяха намерили скъпоценни камъни, а човек. Той седеше на един от двата стола, поставени на високия подиум в средата на храма. Четири газени лампи, всяка под наклон деветдесет градуса, осветяваха сцената.

Зад свещеника се извисяваше огромна статуя, направена от същото черно дърво като храма. Четириръка гола жена с накит на главата и огърлица от човешки черепи. Усмихваше се и подаваше дългия си език между заострените зъби. В едната ръка държеше сабя, а в другата — човешка глава. Третата и четвъртата й ръка бяха празни.

Вестфален беше виждал това божество, но само в книгите. Знаеше името й.

Кали.

Едва успя да откъсне поглед от статуята и да се вторачи в свещеника — мургав като сънародниците си, но с по-строги черти. Косата му беше оредяла. Облечен в бялата роба, той приличаше на Буда. И съвсем не изпитваше страх.

— Няколко пъти му казах, капитане — рече Тук, — но той не…

— Чаках — изведнъж се обади свещеникът с плътен глас, който отекна в храма, — някой с по-висок ранг. С кого разговарям?

— Капитан Албърт Вестфален.

— Добре дошъл в храма на Кали, капитан Вестфален.

В тона му нямаше и следа от гостоприемство. Вестфален съзря огърлицата му — сребърна, със сложна плетка, изпъстрена с надписи на непознат език и с два жълти камъка с черни центрове в средата.

— Говорите английски? — отбеляза той, защото не можа да измисли друго.

Свещеникът, или по-скоро върховният жрец на храма, го обърка с ледения си, спокоен и пронизителен поглед.

— Да. Когато стана ясно, че британците са решили да превърнат страната ми в колония, сметнах, че английският може да ми потрябва.

Вестфален сподави гнева си срещу наглия езичник и се съсредоточи върху най-важното. Единственото му желание беше да намери скъпоценните камъни и да се махне оттук.

— Знаем, че тук криете бунтовници. Къде са?

— В храма няма бунтовници. Има само поклонници на Кали.

— А това? — попита Тук.

Той стоеше до редица високи до кръста урни. Беше пробил восъчната запушалка на най-близката от тях и държеше високо ножа си, от който капеше нещо.

— Газ! Достатъчна за цяла година. А там има чували с ориз — повече, отколкото са нужни на двайсетина „поклонници“.

Върховният жрец изобщо не го погледна. Сякаш войникът не съществуваше.

— Е? — най-после попита Вестфален. — Какво ще кажете за ориза и газта?

— Запаси за бурни времена, капитане — учтиво отговори индиецът. — Никога не се знае кога може да свърши храната.

— Ако не кажете къде са бунтовниците, ще бъда принуден да заповядам на хората си да претърсят храма. А това ще причини ненужни щети.

— Няма да се наложи, капитане.

Вестфален и хората му подскочиха, когато чуха друг глас. Една женска фигура сякаш придоби очертания от мрака зад статуята на Кали. Беше по-ниска от жреца, но с хубаво тяло и също облечена в бяло.

Свещеникът каза нещо на родния си език и жената му отговори.

— Какво казаха? — попита Вестфален.

— Той попита за децата — отговори Тук, — и тя каза, че са в безопасност.

За пръв път жрецът призна съществуването на Тук, но само го погледна, нищо повече.

— Онова, което търсите, капитане — бързо изрече жената, — е под краката ни. Единственият път минава през онази решетка.

Тя посочи някъде зад урните с газта и чувалите с ориз. Тук ги прескочи и коленичи.

— Ето я! Уф… Каква смрад!

Сър Албърт посочи войника най-близо до себе си.

— Хънтър, наблюдавай онези двамата. Опитат ли се да избягат, стреляй!

Хънтър кимна и взе на мушка двойката на подиума. Вестфален отиде при останалите, които се бяха събрали около решетката.

Тя беше квадратна, около три метра от всяка страна. Беше направена от тежки железни пръчки, които се пресичаха на разстояние метър и петдесет. Отдолу нахлуваше влажен въздух, вонящ на гнило. Мракът под нея беше непрогледен.

Вестфален изпрати Малесън за една от медните лампи на подиума, и когато войникът я донесе, я хвърли през решетката. Тя издрънча на камъните, отскочи и падна на една страна. Пламъкът затрептя и почти угасна, но после лумна отново. Светлината озари гладката каменна повърхност на трите стени на кладенеца. На четвъртата зееше черна дупка, която приличаше на вход към подземен тунел.

И там, в двата ъгъла на отвора седяха малки урни, пълни с разноцветни камъни — някои зелени, други червени, трети — кристалночисти.

На сър Албърт му се зави свят. Трябваше да се облегне на решетката, за да не се строполи на земята. Беше спасен!

Погледна хората си. И те бяха видели урните. Скъпоценните камъни щяха да стигнат за всички. Но първо трябваше да се доберат до тях.

Започна да издава заповеди. Изпрати Малесън при конете за въже и накара останалите да повдигнат решетката. Те се напънаха, но тя не помръдна. Вестфален се накани да се върне на подиума и да заплаши свещеника, когато забеляза двата плъзгащи се лоста, които придържаха решетката с халки към каменния под. Докато ги вдигаше, му се стори странно, че съкровището е заключено с такива прости механизми, ала скъпоценните камъни бяха пред очите му и той забрави за това.

Вдигнаха решетката и я подпряха с една от пушките „Енфийлд“. Малесън дойде с въжето, завърза единия край за една от колоните в храма, а другия хвърли в дупката. Вестфален се накани да попита има ли доброволци, когато Тук клекна до пролуката.

— Баща ми беше помощник бижутер — заяви той. — Ще проверя дали долу има нещо вълнуващо.

Вкопчи се във въжето й започна да се спуска. Стигна до пода и се хвърли към най-близката лампа.

— Истински са! — извика той. — Кълна се в Бога, истински са!

Сър Албърт онемя. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да се върне в Англия, да изплати дълговете си и никога повече нямаше да играе хазарт. Той потупа войниците по раменете и посочи надолу.

— Помогнете му.

Тримата мъже се спуснаха по въжето. Започнаха да сноват насам-натам, а удължените им сенки се преплитаха на светлината на лампите. Вестфален едва се сдържаше да не им изкрещи да донесат камъните, но не биваше да се показва нетърпелив. Трябваше да запази спокойствие. Най-после войниците домъкнаха една от урните до въжето и я завързаха. Вестфален и Малесън я изтеглиха и я сложиха на пода.

Малесън зарови ръце в скъпоценните камъни и извади две пълни шепи. Сър Албърт се въздържа да направи същото. Взе един-единствен изумруд и го погледна небрежно, макар че му се искаше да го целуне и да извика от радост.

— Елате тук! — каза Тук. — Има още много, а смърди ужасно. Побързайте!

Вестфален направи знак на Малесън, който развърза въжето от урната и го хвърли в дупката, после продължи да изучава изумруда. Той беше най-хубавото нещо, което беше виждал.

— Какво е това? — попита единият от войниците долу.

— Кое?

— Някакъв шум. Идва от тунела.

— Побъркал си се, човече. Там няма нищо, освен смрад.

— Чух нещо, казвам ти.

Сър Албърт се приближи до отвора и погледна към четиримата войника. Накани се да им каже да престанат да говорят, когато жрецът и жрицата започнаха да пеят. Обърна се. Никога не беше чувал подобна мелодия. Гласът на жената се извисяваше в пронизителен вой, подсилван от баритона на мъжа. Песента им нямаше думи, нито хармония, а само откъслечни и несвързани звуци. Вестфален стисна зъби.

Те изведнъж спряха.

После се чу друг звук. Разнесе се от тунела и се засили — тътнеща какофония от стонове, ръмжене и сумтене, от която косата му се изправи.

Шумът от дупката заглъхна и мъжът и жената отново подеха дисхармоничната си песен. После спряха, а нечовешките звуци от тунела им отговориха — този път по-силно. Молебствие от ада!

Внезапно пеенето беше прекъснато от писък на болка и ужас, който се разнесе отдолу. Сър Албърт погледна и видя, че някой влачи Уотс за краката към черната паст на тунела.

— Хвана ме! — пищеше войникът.

Но какво? Долу беше тъмно. Какво го държеше?

Тук и Ръсел го хванаха за ръцете и се опитаха да го издърпат, но силата, която го теглеше към мрака, беше неумолима. Ръцете на Уотс всеки миг щяха да се изтръгнат от раменните стави. Изведнъж от тунела изскочи един черен силует, който сграбчи Тук за врата и се наведе над него. Вестфален не можеше да различи подробностите, но малкото, което видя, беше достатъчно, за да накара стомахът му да се свие и сърцето му да затупти като обезумяло.

Жрецът и жрицата запяха отново. Знаеше, че трябва да ги застави да млъкнат, но не можеше да говори и да се движи. Ръсел пусна Уотс, който бързо изчезна в тунела, и се втурна да помага на Тук. Но от сенките изскочи още една черна фигура и го дръпна в дупката. Тук също беше повлечен навътре.

Сър Албърт никога не бе чувал възрастни хора да пищят така от страх. Звукът го ужаси. Но все още не беше в състояние да реагира.

Мъжът и жената продължаваха да пеят, без да спират и да чакат отговор от кладенеца.

Долу остана само Ланг. Беше се вкопчил във въжето и стигна до половината на стената с пребледняло от страх лице, когато от мрака изскочиха два черни силуета, хвърлиха се върху него и го повалиха на земята. Той изкрещя за помощ, докато се съпротивляваше с обезумял поглед. Вестфален успя да излезе от вцепенението, което го бе сковало, когато видя обитателите на тунела, и извади пистолета си. Малесън насочи пушката си и стреля по съществата. Сър Албърт също стреля и беше сигурен, че ги улучи, но куршумът не им оказа никакво въздействие. Той стреля три пъти в чудовищата, но те се скриха от погледа му, завличайки Ланг в дупката.

Ужасната песен продължаваше на фона на изтерзаните писъци от кладенеца, а вонята се разнасяше навсякъде. Вестфален имаше чувството, че ще полудее. Обърна се, прицели се в подиума и изкрещя:

— Млъкнете или ще ви застрелям!

Но двамата само се усмихнаха и продължиха адската се песен.

Той направи знак на Хънтър, който ги пазеше. Войникът не се поколеба. Вдигна пушката и стреля.

Изстрелът отекна в храма като експлозия. На гърдите на жреца разцъфна алено петно и той бавно се свлече на земята. Устните му се раздвижиха, изцъклените му очи примигаха два пъти и после тялото му се отпусна. Жената извика и коленичи до него.

Песента секна. Писъците отдолу — също.

В храма отново се възцари тишина. Разтреперан, сър Албърт пое дъх. Ако имаше поне минутка за размисъл, можеше…

— Капитане! Те се качват! — истерично изкрещя Малесън и се дръпна от отвора. — Идват насам!

Обзет от паника, Вестфален изтича до дупката. Пространството долу беше пълно с черни фигури. Не се чуваше ръмжене, лай или съскане, а само плъзгане на влажни кожи и дращене на нокти. Лампата беше загаснала и се виждаха само неясните очертания на изкачващи се по въжето тела.

Изведнъж две жълти очи се впериха в него. Едно от съществата беше стигнало почти догоре!

Сър Албърт прибра пистолета и извади сабята. Вдигна я с треперещи ръце над главата си и удари с всичка сила. Въжето се скъса и падна долу.

Доволен от успеха, Вестфален надникна да види какво ще направят съществата. Не повярва на очите си, като ги съзря, че се катерят по стените. Невероятно! Та стените бяха гладки като…

Едва тогава забеляза какво правят. Чудовищата се катереха едно през друго и се изкачваха все по-нависоко като вълна от черна и мръсна вода. Той пусна сабята и се обърна да побегне, но се застави да не мърда. Ако съществата излезеха от кладенеца, за него нямаше да има спасение. А той не искаше да се случи това. Не и сега, когато богатството беше в краката му.

Сър Албърт събра всичката си смелост и се приближи до мястото, където бе подпряна решетката. Целият изпотен и със стиснати зъби той внимателно протегна крак и ритна пушката. Решетката се затвори с трясък, а Вестфален се приближи, препъвайки се, до колоната и въздъхна облекчено. Сега беше в безопасност.

В същия миг решетката се разтресе и започна да се надига.

Стенещ от ужас и отчаяние, сър Албърт се промъкна към нея.

Трябваше да дръпне плъзгащите се лостове.

Докато се приближаваше, той стана свидетел на ужасна сцена. Черните тела се бяха скупчили под решетката и вкопчили нокти в пръчките. Видя как острите им бели зъби гризат желязото. Жълтите им очи бяха свирепи, дръзки, жестоки и озарени от безумна и безразсъдна жажда за кръв. А вонята проникваше навсякъде.

Едва сега разбра защо решетката се придържа с лостове към земята.

Вестфален коленичи, после легна по корем. Всеки нерв от тялото му крещеше да бяга, но той отказа да се подчини. Беше стигнал твърде далеч. Нямаше да позволи да му измъкнат спасението под носа. Можеше да заповяда на Малесън и Хънтър да се приближат до решетката, но те щяха да откажат. Това щеше да бъде излишна загуба на време. Трябваше да се справи сам.

Започна да пълзи към най-близкия лост.

Протегна ръка, сграбчи го и зачака. Ударите по долната страна на решетката ставаха все по-чести и силни. На два пъти се опита да пъхне лоста в халката, но не успя. Отчаян, той стана, затисна с ръка решетката и стовари цялата си тежест върху нея.

Решетката се затръшна и лостът се плъзна на мястото си. Единият край беше залостен. Ала нещо се изви от железните пръчки и се вкопчи в китката му като змия. Беше някакво подобие на ръка, но с три пръста и с дълги жълти нокти. Кожата беше синкавочерна, студена и влажна.

Вестфален изпищя от ужас и отвращение, когато съществото дръпна ръката му към движещата се маса от сенки в кладенеца. Изправи се, стъпи с два крака на ръба на решетката и се опита да се освободи. Но ръката се впи още по-здраво в него. Тогава съзря сабята си на пода, където я беше пуснал — само на две крачки от него. Протегна се, сграбчи я и започна да сече ръката, която го дърпаше. От нея бликна черна кръв. С десетия удар я отряза и се строполи на пода. Най-после спасен…

Ала изведнъж ноктите се раздвижиха и се впиха в китката му.

Той пусна сабята и се вкопчи в пръстите. Малесън се втурна към него и му помогна. С общи усилия двамата издърпаха ноктите и сър Албърт освободи ръката си. Малесън хвърли отсечената ръка към решетката. Пръстите се вкопчиха в железните пръчки, а после едно от съществата ги дръпна надолу.

Сър Албърт легна задъхан на пода и разтри китката си. В същия миг от подиума се извиси гласът на жената.

— Моли се на своя бог, капитан Вестфален! Ракшасите няма да ти позволят да се измъкнеш жив от храма!

Тя имаше право. Онези неща… Как ги нарече? Ракшаси? Те щяха да изтръгнат единствения лост от халката в каменния под и да вдигнат решетката, ако сър Албърт не намереше начин да сложи някаква тежест върху нея. Огледа се. Очите му се спряха на урните с газ за лампите. Изглеждаха достатъчно тежки. Ако той, Малесън и Хънтър успееха да ги домъкнат до решетката… Не… Почакай!

Огън! Нищо не устояваше на пламналата газ. Той скочи и се втурна към урната, която Тук бе отворил с ножа си.

— Малесън! Ела тук! Да излеем газта през решетката! — После се обърна към Хънтър и посочи една от лампите край подиума. — Донеси я тук!

Пъшкайки от тежестта, Вестфален и Малесън довлякоха урната до решетката, наклониха я и изляха съдържанието й върху съществата долу. Хънтър хвърли лампата.

Газта се запали и пламъците се посипаха по черните фигури. От дупката се извиси пронизителен вой. Ударите станаха по-силни. Огънят се разгаряше. Към тавана на храма се надигна парлив черен пушек.

— Още! — изрева Вестфален.

Разряза восъчната запушалка със сабята си, а Малесън и Хънтър изляха съдържанието на втора, после на трета урна. Воят на съществата взе да заглъхва, а пламъците лумнаха още по-силно.

Тримата изливаха урна след урна. Наводниха тунела, който се превърна в огнена река.

— Проклет да си, капитан Вестфален! — проехтя гласът на жената.

Тя се беше изправила и сочеше с дългия си, лакиран в червено нокът към сър Албърт.

— Проклет да си, ти и цялото ти поколение!

Той направи една крачка към нея и вдигна сабята си.

— Млъквай!

— Родът ти ще умре в кръв и болка, проклинайки теб и деня, в който си влязъл в този храм!

Жената говореше сериозно — в това нямаше съмнение. Наистина проклинаше Вестфален и потомството му и това го потресе. Той направи знак на Хънтър.

— Накарай я да млъкне!

Войникът свали пушката от рамото си и се прицели в жената.

— Нали чу какво казах!

Ала тя не обърна внимание на смъртоносната заплаха и продължи да вика.

— Ти уби моя съпруг и оскверни храма на Кали! Никога няма да намериш покой, капитан Вестфален! Нито ти. — Тя посочи към Хънтър, после към Малесън. — Нито ти! Ракшасите ще ви намерят където и да сте!

Хънтър погледна сър Албърт, който кимна. За втори път в онзи ден в храма отекна изстрел. Куршумът раздроби лицето на жената. Тя се свлече на пода до съпруга си.

Вестфален се вгледа за миг в безжизненото й тяло, после отмести поглед към пълната със скъпоценни камъни урна. Тъкмо обмисляше план как да вземе най-големия дял, когато един пронизителен яростен писък го накара отново да се обърне.

Хънтър се вцепени, лицето му пребледня, раменете му се изопнаха назад, очите му се разшириха, а устата му се раздвижи беззвучно. Пушката му издрънча на пода, а от устата му бликна кръв. Коленете му се огънаха и той падна по лице.

На гърба му имаше кървава дупка. Зад него стоеше чернооко, босоного момче на не повече от дванайсет години, вперило очи в поваления британски войник. В ръката си държеше сабя, до половината изцапана с кръв.

Момчето вдигна глава и видя Вестфален. Нададе пронизителен вик, вдигна оръжието и хукна към него. Сър Албърт нямаше време да извади пистолета и трябваше да се отбранява с омазнената с газ сабя, която още стискаше в ръката си.

Той отстъпи, поразен от ожесточената атака и от вманиаченото изражение на плувналото в сълзи лице на момчето. Очите му бяха присвити, а от устата му хвърчаха слюнки, които капеха по брадичката. Вестфален видя, че Малесън стои настрана с вдигната пушка.

— Застреляй го, за бога!

— Чакам да се отместите!

Сър Албърт отстъпи и увеличи разстоянието между себе си и момчето. Накрая, след като измина сякаш цяла вечност, Малесън стреля.

Но не улучи.

Ала трясъкът на пушката стресна момчето. То се обърна и тогава Вестфален замахна със сабята, прицелвайки се във врата му. Момчето се опита да избегне удара, но беше твърде късно. Острието преряза плътта и костта и момчето падна, обляно в кръв. Това беше достатъчно. Сър Албърт измъкна сабята си от тялото му и се извърна. Стана му лошо. Предпочиташе да остави другите да убиват.

Малесън бе захвърлил пушката и тъпчеше джобовете си със скъпоценни камъни.

— Нали не възразявате, сър? — попита той и посочи към жреца и съпругата му. — Те няма да се нуждаят от тях.

Вестфален знаеше, че сега трябва да внимава много. Той и Малесън бяха единствените оцелели съучастници в масова сеч. А никога не биваше истината да излезе наяве. Сър Албърт вярваше в себе си, но знаеше, че да се довери на Малесън, би било пагубна грешка.

— Не губи време да пълниш джобовете си — лукаво се усмихна той. — По-добре донеси няколко чанти от седлата.

Войникът се засмя и скочи.

— Правилно, сър!

Малесън излезе. Вестфален зачака неспокойно. Беше сам в храма — или поне се молеше да е така. Надяваше се, че всички онези чудовища са мъртви. Нямаше начин да не са. Никой не би оцелял след пожара в дупката. Погледна мъртвите тела на жреца и жрицата и си спомни за проклятието й. Празни думи на смахната езичница. Нищо повече. Ала онези същества в тунела…

Малесън се върна с две чанти. Вестфален му помогна да напълни четирите големи отделения, после и двамата преметнаха по две на рамо.

— Май забогатяхме, сър — рече Малесън, но усмивката замръзна на устните му, като видя насочения към него пистолет.

Сър Албърт не му остави време да го моли за пощада. Това само би забавило нещата, без да промени крайния изход. Не можеше да позволи бъдещето на името и рода му да зависят от дискретността на един човек от простолюдието, който несъмнено щеше да се напие при първата възможност след завръщането си в Баранагар. Прицели се в сърцето му и стреля. Войникът политна назад с разперени ръце и падна по гръб. Изстена един-два пъти, когато петното на гърдите му разцъфна като червено цвете, после се отпусна.

Вестфален прибра пистолета, приближи се до мъртвия, взе чантите и огледа храма. Нищо не помръдваше. От дупката още се разнасяше противен мазен пушек. Останалите лампи блещукаха от пиедесталите. Той отиде до най-близките урни, разряза восъчните запушалки и ги ритна. Съдържанието им се изля на пода и плисна по стената. После взе една от лампите и я хвърли в средата на локвата. Пламъците бързо обхванаха дървената стена.

Приготви се да излезе, когато някакво движение на подиума привлече вниманието му, уплаши го и го накара да пусне едната от чантите, за да извади пистолета.

Неизвестно как, момчето беше успяло да допълзи до подиума, където лежеше жрецът. Беше протегнало ръка към огърлицата му. Пръстите му се бяха вкопчили в двата жълти камъка. Изведнъж се отпусна. Гърбът му беше облян в кръв. Сър Албърт прибра пистолета в кобура и вдигна падналата чанта. В храма вече нямаше никой, който да му стори зло. Скоро храмът щеше да се превърне в тлеещ спомен.

Вестфален излезе на слънчевата светлина. Вече мислеше къде да зарови чантите и съчиняваше историята, която щеше да разкаже — как са се загубили из хълмовете и многочислена армия от бунтовници им е устроила засада. Спасил се е само той.

След това щеше да намери начин да се върне в Англия, колкото е възможно по-скоро. А там „случайно“, зад някой камък в мазето на замъка на Вестфален, щеше да намери голямо скривалище с нешлифовани скъпоценни камъни.

Налагаше си да забрави спомена за случилото се сутринта. Искаше да прогони от съзнанието си проклятието, демоните, убитите и черния пушек, издигащ се над храма. Почувства се добре, докато се отдалечаваше. Не се обърна назад нито веднъж.