Франсис Пол Уилсън
Проклятието (33)

10.

Двата пропанови фенера бяха запалени и хвърляха силна синкава светлина. Кузум нагласи пламъка за последен път — искаше да бучат, но не и да се пръснат. Сетне откопча огърлицата и я сложи върху резервоара. Беше облякъл кървавочервения си церемониален саронг и бе усукал края му около единия си крак. Взе бича и натисна бутона за долната палуба.

Асансьорът — открита дървена платформа — се заклати и бавно започна да се спуска. Долу беше тъмно. Само тук-там проблясваха мъждукащи крушки.

Когато асансьорът стигна до половината разстояние, отдолу се разнесе шум от тътрене на крака. Ракшасите се размърдаха, разбудени от спускащата се платформа и от светлината на фенерите. Кузум наближи дъното на товарното отделение и освети обитателите му. Стотина яркожълти очи следяха погледа му. Ракшасите зашепнаха нещо, което се превърна в тихо гърлено скандиране.

— Кака-джи! Кака-джи!

Кузум замахна с камшика. Звукът отекна като изстрел. Скандирането спря. Разбраха, че е ядосан и се умълчаха. Отстъпиха назад. От всичко на света най-много се страхуваха от огъня. И от техния Кака-джи.

Той спря на метър-два от дъното, за да може да наблюдава от високо ракшасите, които стояха наредени в полукръг, извън обсега на светлината от фенерите. Бяха почти невидими. Само от време на време се мяркаше някой гладък череп или силно рамо.

Той започна да им говори на бенгалски. Знаеше, че ще разберат само малко от думите му, но ще схванат значението на речта му. Макар че гневът му не беше насочен пряко към тях, той изпълни гласа си с ярост, защото това беше неизменна част от онова, което щеше да последва. Не разбираше защо тази нощ се бяха провалили и от смущението на Майката се досети, че и на нея не й е ясно. Нещо я бе накарало да загуби Миризмата. Тя беше опитен ловец и Кузум беше сигурен, че каквото и да се бе случило, то беше извън нейния контрол. Но това вече нямаше значение. Само трябваше да спази традицията.

Каза на ракшасите, че тази нощ няма да има церемония и няма да делят плътта, защото онези, на които се бе доверил да донесат жертвата, бяха претърпели неуспех. Вместо угощение щеше да има наказание.

После се обърна и намали пламъка на фенерите, за да доведе ракшасите по-наблизо.

След това повика Майката. Тя знаеше какво да направи.

Чу се боричкане и стържене и Майката избута напред малкото, което я бе придружавало тази нощ. То се приближи намусено и с нежелание, но се подчини. Защото знаеше, че така трябва. Традицията го изискваше.

Кузум протегна ръка и намали още светлината. Малките ракшаси се страхуваха от огъня и щеше да бъде глупаво да ги плаши. Дисциплината беше наложителна. Загубеше ли дори за миг контрол над тях, те можеше да се настроят против него и да го разкъсат на парчета. Неподчинението беше немислимо. Но за да преклони волята им, той не трябваше да насилва прекалено инстинктите им.

Едва виждаше съществото, което покорно се беше навело пред него. Кузум вдигна тежкия камшик и Майката обърна малкото с гръб към него. Кузум започна да го налага така, че всеки удар да попада върху студената тъмносиня кожа.

Знаеше, че малкият ракшаса не изпитва болка, но това нямаше значение. Целта му беше да затвърди властта си над тях. Бичуването беше символичен акт и смирението на ракшасите беше потвърждение на предаността им към Кузум, техния Кака-джи. Камшикът ги свързваше. И двамата черпеха сили от него. С всеки удар Кузум усещаше, че у него се надига мощта на Кали. Дори си представи, че отново има две ръце.

След десетия удар спря. Ракшасът се огледа, разбра, че са приключили с него и се върна при другите. Остана само Майката. Кузум размаха камшика във въздуха.

Тя пристъпи напред и го изгледа продължително, после се обърна и му предложи гърба си. Очите на по-малките ракшаси блеснаха по-ярко, защото се развълнуваха. Започнаха да тътрят крака и да щракат с нокти.

Кузум се колебаеше. Ракшасите бяха предани на Майката. Непрекъснато бяха с нея. Тя ги ръководеше и ги учеше как да живеят. Щеше да бъде рисковано, ако я удари. Но йерархията беше установена и трябваше да бъде запазена. Майката беше предана на Кузум. Ето защо трябваше да се примири с бичуването. Тя беше водач на малките и отговаряше за всеки техен провал.

Но макар да знаеше, че тя с радост би умряла за него и въпреки неизразимо силната връзка помежду им, Кузум трябваше да внимава с Майката. В края на краищата, тя беше ракшаси — инкарнацията на злото. Наказанието беше все едно да жонглира с бутилки експлозив. Разсееше ли се за миг, направеше ли едно погрешно движение…

Кузум събра смелост, вдигна камшика и удари пода — далеч от мястото, където стоеше Майката. Настъпи пълна тишина. Майката продължи да чака и когато не последва втори удар, се обърна. Кузум вече беше прибрал бича. Протегна ръка и го пусна на пода на дървената платформа.

Майката го погледна със сияещи очи. Тесните й зеници се разшириха от възторг и страхопочитание. Не я бичуваха — обществен израз на уважението на Кака-джи към нея. Кузум знаеше, че за нея това беше момент на гордост, който я издигаше още по-високо в очите на малките. Точно каквато беше целта му.

Той натисна бутона за горната палуба и увеличи пламъка на фенерите. Беше доволен. За пореден път се бе утвърдил като абсолютен господар на гнездото. Контролираше Майката по-здраво от всякога.

Яркожълтите очи проследиха изкачването му. Щом се скри от погледа им, Кузум взе огърлицата и я сложи на врата си.