Франсис Пол Уилсън
Проклятието (17)

16.

Облече фланелка и сложи кобура с малкия семерлинг под лявата си мишница, а отгоре — широка риза с къси ръкави. Нахлузи срязани до коленете джинси и маратонки — без чорапи. Докато натовари всичко останало в малката пазарска количка, над града падна мрак.

Тръгна по Амстердам авеню към мястото, където предишната нощ бяха нападнали бабата на Бахти, видя една пуста уличка и се шмугна в сенките. Не искаше да излиза от апартамента си преоблечен — съседите му и без това го намираха за доста странен.

В тъмната уличка нямаше да го види никой.

Съблече ризата и извади роклята — добро качество, но старомодна и измачкана. Сложи я върху фланелката и кобура, после нагласи на главата си сива перука и нахлузи ниски черни обувки. Не искаше да прилича на раздърпана жена — една беднячка нямаше да привлече вниманието на човека, който търсеше. Трябваше да излъчва повехнало достойнство. По улиците на Ню Йорк непрекъснато се разхождаха такива жени. Те се влачеха, прегърбени не толкова от болките в гръбнака, а по-скоро от тежестта на самия живот, и обикновено гледаха надолу. Дори да вдигнеха глави, отбягваха очите на другите. Отличителната им черта беше самотата. Те бяха неудържимо привличащи мишени.

Тази вечер Джак щеше да бъде една от тях. Като допълнителна примамка той сложи на лявата си ръка пръстен с фалшив диамант. Мъжът, когото търсеше, несъмнено щеше да забележи блясъка от петдесет метра. Пъхна и дебела пачка банкноти под ремъка на кобура.

Пъхна маратонките и бича в една книжна кесия и я сложи в пазарската количка. Огледа се във витрината на близкия магазин. Никога не би имал успех като травестит. После тръгна бавно по тротоара, като дърпаше количката зад себе си.

Време беше да се залавя за работа.