Филипа Грегъри
Последните Тюдори (92)

Абатството на миноритките
Лондон, лятото на 1567 г.

Пристигаме с тропот до къщата на доведената ми баба, някогашното абатство на миноритките. Всъщност някога това беше нашата къща. Спомням си как баща ми ми каза, че ни била подарък от младия крал Едуард, и си спомням как се отдръпнах смутено от масивната врата от тъмно дърво и отекващите каменни галерии на някогашния манастир. Разбира се, изгубихме я, когато Джейн беше убита — когато изгубихме всичко.

Доведената ми баба, Катрин, ведра и красива жена на близо петдесет години, излиза от залата, облечена в пътното си наметало. Сепва се, когато ни вижда върху потните ни коне пред вратата й в Лондон.

— Мери! Скъпа! Мислех, че идваш другия месец! Казаха ми, че ще пристигнеш другия месец — тя повиква с жест един от своите облечени в ливрея коняри и казва. — Помогни на лейди Мери да слезе от коня си, Томас.

Мъжът ми помага да сляза, а после почитаемата ми баба коленичи, за да ме целуне топло.

— Толкова се радвам, че си освободена и поверена на грижите ми — казва тя. — Добре дошла, дете. Изглеждаш много бледа. Не е изненадващо.

Вдига поглед към сър Уилям.

— Как стана така? Казаха ми, че ще я доведете при мен, преди да е изтекъл месецът. Сега заминавам, за да отида в Гринич.

Сър Уилям се смъква тежко от седлото и се покланя:

— Стражата дойде да я отведе неочаквано онзи ден — казва. — Заповеди. Но през изминалата година нейна светлост вече отчаяно копнееше да бъде свободна — продължава той. — Щеше да е жестоко да я задържим дори ден повече. Честно казано, не мисля, че щях да успея да я задържа дори ден повече. Бог е свидетел, че тя си заслужи свободата.

По лицето на доведената ми баба преминава сянка. Тя се обръща към мен:

— Но нали знаеш, че не си освободена?

— Какво?

Тя се обръща към сър Уилям и казва:

— Не е свободна. Поверена е на грижите ми. Оставена е под моя опека.

Сър Уилям изругава и се обръща към коня си, за да сподави ругатнята си. Обръща се обратно към нас, поруменял и пламнал от гняв, а в очите му има сълзи.

— Не е освободена? — повтаря. — По чии заповеди се върши това… — преглъща думите, които може да се тълкуват като измяна. — Мислех, че трябва да дойде при вас като при своя баба, а после да отиде където пожелае. Мислех, че ще я приемете и ще я отведете обратно в двора.

— Влезте — казва почитаемата ми баба, давайки си сметка за чакащите слуги и за хората, шляещи се по улицата. Въвежда ни в голямата зала във вътрешността на къщата, а после се отправя настрана, към стаичката на портиера, за да се усамотим. Там има маса и стол и поставка за писане на съобщения и сметки. Облягам се на масата, обзета от внезапно изтощение.

— Скъпа моя, седни — казва ми тя мило. — Сър Уилям. Ще изпиете ли чаша ейл? Или вино?

Непоносимо ми е да седя. Имам чувството, че ако седна, ще затръшнат вратата и няма да ме пуснат да изляза повече. Стоя неловко, с гръб, схванат от двудневната езда, изпълнена с мъчително чувство на ужас.

— Не съм ли свободна? — едва успявам да говоря, усещам устните си подути и вцепенени, сякаш някой ме е зашлевил силно през лицето. — Мислех, че съм свободна.

Тя поклаща глава.

— Под моя опека си, както горкият ти малък племенник е под опеката на баба си в Хануърт. Но кралицата не те освобождава. Трябваше да обещая да те държа затворена.

— Не мога — изтръгват се думите от мен. Чувствам как сълзите идват и надавам разтърсващо ридание. — Почитаема бабо, не мога да бъда държана затворена. Трябва да мога да излизам навън. Не мога да понеса да бъда държана в малка стая като кукла в кутия. Не мога да го понеса, почитаема бабо. Ще умра. Кълна се, че ще умра, ако не мога да излизам на езда, да излизам навън и да се разхождам свободно.

Тя кимва, с бледо лице. Хвърля поглед към сър Уилям и пита:

— Много строго ли я държахте?

Той гневно свива рамене:

— Какво можех да направя? Беше ми наредено да й позволявам да се разхожда в градината само колкото бе наложително заради здравето й. Но я оставях да излиза навън по цял ден, всеки ден, доколкото можех. Наредиха да разполага с една стая, малка стая, и една прислужница, без никакви съобщения, посещения или приятели. Дори не биваше да говори със слугите ми. Аз самият не биваше да разговарям с нея.

Почитаемата ми баба се обръща към мен:

— Не плачи, Мери — казва тя твърдо. — Ще направим каквото можем. И поне си поверена на мен и можеш да живееш с мен и децата ми: Сюзън и Перегрин. И можем да говорим свободно и да учим, да пишем и да мислим.

— Трябва да бъда свободна — прошепвам. — Трябва да бъда свободна.

Доведената ми баба поглежда към сър Уилям.

— Тъкмо тръгвах за Гринич — повтаря тя. — Лейди Мери може да дойде с мен. Идват ли след вас каруци с вещите й? Или ще изпратите всичко направо в Гринич?

— Тя няма почти нищо — казва сър Уилям отривисто. — Дойде при мен почти без нищо. Няколко гоблена, една-две възглавници.

Доведената ми баба възприема чутото, местейки поглед от сър Уилям към мен:

— Но в такъв случай къде са нещата й? Къде е наследството й? Майка й беше принцеса по кръв, имаше голяма къща, пълна със съкровища. Това семейство е богато. Притежаваха къщи и земи, изключителни права и привилегии. Къде са роклите и накитите й от двора?

Сър Уилям поклаща глава:

— Знам само, че тя дойде при мен като беднячка, и не изпратиха нищо след нея. Ще ви предам всичко, което й принадлежи. Много съжалявам, че то не е повече, милейди — кимва ми. — Ще ви дам всичко необходимо от Чекърс — предлага. — Само поискайте.

— Не искам нищо — поклащам глава. — Не искам нищо освен свободата си. Мислех, че съм свободна.

— Ще хапнеш нещо и после ще слезем надолу по реката до Гринич — заявява почитаемата ми баба. — А после ще се погрижим и за покоите, мебелите и дрехите ти. Нейно величество ще осигури каквото липсва, а аз лично ще говоря с Уилям Сесил да се погрижи за теб и да те освободи. Не се страхувай. Ще бъдеш свободна, скъпа, кълна се: ти и сестра ти, а също и нейните момчета.

Поглеждам я: тази жена, превърната в изгнаница и преследвана заради вярата си, тази жена, която се е омъжила за човек с по-долно от нейното потекло, за да може да обича свободно и да живее свободно.

— Моля ви, помогнете ни, почитаема бабо — казвам тихо. — Готова съм да обещая на кралицата всичко, ако се съгласи да ме освободи. Мен и Катрин, моята клета сестра.

* * *

Да стъпя на борда на баржата на семейство Съфолк е все едно да пристъпя обратно в миналото, когато плавах с придворните надолу по реката към Гринич или гледах зелените ливади, нижещи се покрай нас, докато плавахме нагоре по реката към Ричмънд. Денят е горещ и над вонящия град е надвиснала тежка мараня, но е приятно да бъда в центъра на течението, под копринения сенник, пърхащ в прохладния ветрец, който вее срещу течението откъм морето. Чайките крякат над главите ни, а всички камбани на Лондон отмерват със звън часа, сякаш честват свободата ми. Духът ми се повдига, когато преминаваме покрай познатите каменни стени на Тауър и зейналия, разположен откъм водата вход на подвижната решетка при шлюза. Поне не навлизам оттам към затворническите килии. Намирам се под опеката на доведената си баба, но пътувам в баржата й към кралски дворец, а слънчевата светлина топли лицето ми и вятърът с мирис на сол вее в косата ми, и виждам нещо повече от квадратно късче небе.

Когато наближаваме Гринич, реката се разширява, а после виждам любимия дворец на Тюдорите — нашия любим дворец — като бряг на мечтите, сякаш се носи по водата: кеят изглежда златист в светлината на слънцето, големите порти стоят отворени. Изглежда толкова красив и приветлив, та не мога да повярвам, че това изобщо ще прилича на затворничество — не и в тази прекрасна къща с врати, широко разтворени към пищните градини, ливади и овощни насаждения.

Елизабет не е тук. Тя е на лятно пътуване в замъка Фарнам в Гилдфорд, и тук има само няколко слуги, заети с непосилната задача да освежат и ароматизират стаите, да разчистят прашните стари тръстики и да посипят свежи зелени листа и билки във всички общи помещения. Слугите на почитаемата ми баба я очакват и се строяват пред покоите й в двореца и ми се покланят, когато влизам заедно с нея. Почти съм забравила колко много слуги са нужни за обслужването само на едни покои, на една взискателна жена. Толкова съм свикнала с тясната си стая и единствената си прислужница, толкова съм свикнала с един-единствен прозорец, гледащ към малко квадратче небе, и с тишината. Почитаемата ми баба влиза начело в личната си трапезария, настанява се на издигнатия подиум и ми показва с жест, че трябва да седна до нея. Поливат ни със сребърна кана и леген, за да си измием ръцете, и ни донасят студен разреден ейл и блюдо с плодове и месо, а управителят на домакинството в Гринич докладва на почитаемата ми баба за поддържането на покоите й тук, за непозволеното отсъствие на един от камериерите, за повишаването на цената на виното.

Нямам апетит. Тя ме наблюдава със зоркия си поглед, докато слуша управителя си и, след като той приключва, покланя се и се отдръпва назад, тя казва:

— Трябва да се храниш, скъпа.

— Не съм гладна — казвам.

— Сигурно си гладна — настоява тя. — Яздила си дълго, а после и плаването по реката. Знаеш, че победата ти е в това да оцелееш и да процъфтяваш. Да гладуваш и вехнеш, означава да свършиш работата на враговете си вместо тях.

— Нямам врагове — казвам упорито. — Не си създадох никакви врагове, когато бях на служба при кралицата, и се омъжих по любов за човек, който беше свободен да ме обича. Нямам съперници, нито врагове, и въпреки това съм затворена от две години. Никой не ме е обвинил в нищо, никой не е свидетелствал срещу мен. Никой няма причина да ме мрази.

Тя кимва.

— Знам. Не можем да говорим за това тук. Но във всеки случай, трябва да се храниш. Целта ти трябва да бъде да оцелееш…

Не казва „и да надживееш Елизабет“, но и двете знаем, че има предвид точно това.

— Ще оцелея — казвам. Усмихвам й се леко. В решителността й — силната воля на жена, която умее да оцелява — виждам пример за подражание за себе си. — Вие оцеляхте.

Тя прави малък, причудлив жест — свиване на рамене, което е усвоила от своята прочута с красотата си майка-испанка.

— Един придворен трябва да умее да оцелява. Аз съм родена и израсла в двора и се надявам да умра между копринени чаршафи, като фаворитка.

— Мога да разчитам на грандиозно погребение — казвам язвително. — Независимо къде ще умра. Кралицата обича да оказва почит на близките си, когато са мъртви и не я застрашават.

Тя се усмихва леко и казва:

— Тихо. Щом можеш да се смееш, значи можеш и да ядеш. Казаха ми, че сестра ти е потънала в дълбока скръб и гладува нарочно. Това не е пътят към победата. Ще й пиша и ще дам този съвет и на нея. Това знаеше моята приятелка кралица Катрин, това знаеше майка ти. Една мъдра жена живее дълго и се надява на промяна.