Филипа Грегъри
Последните Тюдори (61)

Тауър
Лондон, зимата на 1562 г.

Елизабет се възстановява, сякаш самият дявол се е грижил за нея със сатанинска нежност. Зълвата на Джейн, Мери от рода Дъдли, едва не умира, прихващайки шарката от Елизабет, и губи прочутата си красота. Не изпитвам жал към нея. Именно тя отведе Джейн с баржата до Сион в нощта, когато я направиха кралица. Това бе необмислено пътуване и сега Джейн е мъртва, а Мери ще прекара остатъка от живота си, криейки обсипаното си с белези лице от света, сякаш амбицията на семейство Дъдли е унищожила красотата на дъщеря им.

Кралицата се е възстановила, но в страната цари смут. Всички знаят, че тя е била близо до смъртта и не е имало никакво решение за наследник, а сега от богатите благороднически домове на Лондон по улиците светкавично плъзва мълвата, че тя се е опитала да направи сина на един предател, внука на един изменник, лорд-протектор на кралството.

Нашата кралица се е опитала да превърне любовника си в тиранин като Ричард III. Хората са ужасени, че е можело да изневери на дълга си, умирайки, без да посочи наследник, предавайки страната в ръцете на един фаворит. Хората говорят за други кралски фаворити и опасността, каквато може да бъде един неуверен крал. Нед постоянно получава съобщения от приятелите си и от моите поддръжници, събиращи се на вечери, организирани в тесен кръг от лордовете-реформатори, които заявяват, че трябва да бъде посочен наследник на престола и че това трябва да бъда аз.

— Уилям Сесил е твърдо решен ти да бъдеш посочена за наследница — уверява ме Нед. — Казва, че никой друг няма по-неоспоримо право, било то по религиозна линия или по наследство, че Елизабет знае това, че всички знаят това. Казва, че трябва да бъдеш освободена. Всички са единодушни.

— Тогава защо сме все още тук? — питам.

Седим заедно в стаята ми, сгушени в опърпаното кресло, което едно време служеше за трон на Джейн. И двамата сме полуразсъблечени, затоплени от леглото, увити в одеяло пред огъня, сити от целувки и докосвания.

— Трябва да отбележа, че съм бил и на по-лоши места — притиска ме близо до себе си.

— Бих прекарвала всеки ден от живота си с теб по този начин — казвам, — но не под ключ. Елизабет освободи Маргарет Дъглас и съпруга й, граф Ленъкс. Защо не освободи и нас?

— Не са освободени — поправя ме той. — Позволено му е да живее с нея, но все още са под арест. Елизабет трябваше да му позволи да отиде при съпругата си, защото той не може да понася затворничеството.

— Аз също не мога да понасям затворничеството! — възкликвам. — Навярно тя ще ни позволи да живеем под домашен арест. Бихме могли да помолим за това, щом не са съгласни да ни освободят напълно. Бих могла да родя бебето си под твоя покрив в Хануърт.

— Когато бъдем освободени, никога повече няма да се връщам тук. Само по веднъж годишно, за да положа цвете на гробовете на близките ни — зарича се Нед.

— Дори не и за коронацията ми, така ли? Такава е традицията.

— Ще създадем нова традиция — казва той. — Няма да допусна синът ми отново да влезе зад тези стени — нежно докосва закръгления ми корем. — Никой от синовете ми.

— Най-много харесвам замъка Уиндзор — казвам сънливо.

— Хамптън Корт — заявява Нед. — И навярно ще построим нов замък.

— Нов дворец — поправям го. — Няма да ни трябва замък. В страната ще цари мир. Можем да построим красиви дворци и къщи и да живеем като кралско семейство сред нашите поданици.

— Богоугоден мир най-сетне — казва той.

— Амин — замълчавам за миг, представяйки си нов прекрасен дворец, който можем да наречем „Сиймор Корт“. — Това ще стане, нали? — Защото имахме толкова много надежди и ни сполетяха толкова много беди.

Той обмисля думите ми.

— Наистина, мисля, че този път трябва да стане. Тя наистина няма друг надежден наследник, а този път стигна твърде далеч дори за приятелите и съветниците си.