Филипа Грегъри
Последните Тюдори (20)

Замъкът Бейнардс
Лондон, пролетта на 1554 г.

Изпратих ти, моя добра сестро Катрин, една книга, която, макар да не е украсена отвън със злато, вътре съдържа нещо по-скъпо от скъпоценните камъни. Това, скъпа сестро, е книгата на Божиите закони: Това е Неговият Завет и Последна Воля, които той оставя на нас, клетниците, и които ще те отведат до пътя на вечната радост, и ако ти, с благочестив ум, го прочетеш, и с искрено желание го следваш, ще ти донесе нетленен и вечен живот.

Ще те научи да живееш и ще те научи да умреш… ще ти донесе по-голяма облага, отколкото би спечелила от притежаването на земите на твоя злочест баща… такива богатства, които нито алчният ще ти отнеме, нито крадецът ще отмъкне, нито молецът ще разяде…

И колкото и печална да е смъртта ми, ликувай, както ликувам аз, и помисли, че ще бъда избавена от тази поквара и ще приема непоквареността и нетленността, понеже съм сигурна, че в замяна на загубата на един тленен живот ще намеря нетленно щастие.

Сбогом, добра ми сестро, уповавай се само на Бог, който единствен трябва да те подкрепя.

Тоя любяща сестра,

Джейн Дъдли

Чета с нарастващо стъписване тази проповед — единственото сбогуване с по-голямата си сестра, което някога ще имам. Прочитам го отново, само че този път съм бясна. Наистина не знам какво според нея ще правя с това ужасно писмо. Не знам каква полза според нея ще имам от него. Трябва да кажа, че ако аз бях тази, на която й предстоеше да умре, нямаше да напиша подобно писмо на малката Мери. Що за писание! Как изобщо би я утешило? Чета го и го препрочитам, макар очите ми така да се възпаляват от плач, че не разчитам грижливия й, отработен почерк. Няма нищо задраскано, няма мастилени петна. Не е плакала, докато го е писала, както плача аз, докато го препрочитам. Не го е надраскала отчаяно, в пламенно желание да се сбогува с мен, своята малка сестра, която се уповава на нея и я обича толкова много. Не е жадувала да ми каже, че ме обича, че мисли за мен, че е сломена, задето няма да пораснем заедно. Вече никога няма да бъдем две придворни дами, обсъждащи с кикот почитателите си, никога няма да бъдем учени стари дами, четящи на децата си. Тя е премислила тези елегантни абзаци и ги е написала така, както са й дошли на ума, с изящна начетеност, без колебание. И все за Бог. Бог! Както обикновено.

Разбира се, знам точно какво ще направя с него веднага след като свърша с четенето и препрочитането. Няма да го смачкам на топка и да го хвърля в огъня в пристъп на яростна скръб, какъвто беше първият ми порив. Ще направя това, което тя е искала да направя. Дори не беше нужно да ми казва: знаела е, че ще се досетя. Не беше нужно да разваля святата си безпристрастност с практически наставления. Знам какво иска, без да го казва. Трябва да изпратя това писмо, това безчувствено, неподобаващо за една сестра писмо, до нейните тъй наречени важни приятели в Швейцария, а те ще го отпечатат, ще го публикуват и ще го разпратят до всички. И всички ще го прочетат и ще кажат какво прекрасно, благочестиво писмо е това, каква светица е било това момиче, какви мъдри съвети дава на малката си сестра, колко сигурно е, че нейната вяра я е отвела в рая. Какъв късмет имаме всички, че сме били благословени с присъствието й.

Тогава всички ще се възхитят на Джейн и вечно ще цитират това проклето писмо. Ще го отпечатат в Англия и Германия, и Швейцария като прослава на прекрасната начетеност на Джейн Грей, доказателство, че тя е била изключителна млада жена, споменът за която ще бъде вечен, чийто живот ще бъде проповед за младите. А ако някой изобщо се сети за мен, ще си каже, че съм твърде глупаво и лекомислено момиче, за да бъда избрана да получа последното писмо на една мъченица. Ако, пристигайки сутринта на Великден при празната гробница, Мария Магдалена не бе забелязала възкръсналия Христос, мислейки го първоначално за градинаря, и така бе провалила завинаги чудото на Великден за всички, тя би била като мен: второстепенна участничка в най-великата сцена, която напълно се проваля в ролята си. Ако Мария Магдалена се спъваше в някой едър камък и започваше да подскача насам-натам, стиснала палеца на крака си, би приличала на мен. Всички ще запомнят Джейн-светицата. Никой няма да се сети втори път за мен — глупавата сестра, получила последното й значимо писмо. Никой няма да помисли, че съм искала и заслужавала едно последно писмо, истинско писмо, лично писмо. И никой няма и да се сети да помисли за малката ни сестра Мери, която не получава дори една мизерна проповед.

Ако Джейн не бе мъртва, щях да й бъда наистина много сърдита заради това. „Ще те научи да умреш.“ Що за думи, написани до сестра, която винаги я е обичала? Ако беше жива, щях да отида в Тауър начаса и да бутна от главата й черната шапчица и да й оскубя косата, задето е написала такова безсърдечно писмо на малката си сестра, задето ми е написала — на мен! — че би трябвало да се радвам, задето сме изгубили всичките си пари, че би трябвало да съм радостна, задето сме изгубили дома си, че би следвало да изпитвам радост, че имам Библия вместо накити. Сякаш някога бих предпочела да имам стара Библия вместо прекрасния си дом, Библия вместо Брадгейт! Сякаш някой би се радвал на мое място! След като обичам накитите и красивите неща и ги ценя повече от всичко друго на света! Сякаш тя не знае това, сякаш не ми се е присмивала за глупавата ми суетност стотици пъти!

А после си спомням, с ужасено, мъчително преглъщане, като лед в корема ми, че шапчицата й така или иначе вече е свалена от главата й, а главата е отделена от тялото й, и ако дръпна плитката й, главата й ще се люшне като топка на въже в ръката ми, и откривам, че крещя и покривам с ръце тежко дишащата си уста, сподавяйки разтърсващите си ридания.

Заспивам от чисто изтощение в леглото си в тихата къща. Съпругът ми, Хенри, не идва да легне с мен. Предполагам, че никога няма да го направи. Мисля, че вероятно му е забранено дори да ме вижда. Със сигурност не са ни оставяли насаме, откакто кралица Мери се завърна триумфално в Лондон. Предполагам, че семейство Хърбърт отчаяно искат да уредят анулиране на брака и да го освободят от ужасно неблагоприятното положение да има съпруга, чиято сестра е обезглавена за държавна измяна. Сигурно ще пишат признания и ще се кълнат, че почти не са ни познавали — нас, семейство Грей. Само преди девет месеца това бе такъв бляскав брак: тогава бях добър улов, сега съм човек, чието присъствие е смущаващо. Стоя в покоите си, а когато отивам на вечеря, сядам на масата на дамите, свеждам глава и се надявам никой да не ме заговори, защото дори не зная как е името ми: все още ли съм Катрин Хърбърт? Или отново съм Катрин Грей? Не зная коя се предполага да бъда, не знам какво се очаква да кажа. Мисля, че е по-безопасно да не казвам нищо.

Бих се молила за баща си, но не зная кои молитви са позволени. Знам, че вече не бива да се молим на английски, и че е категорично забранено да правим нещо, което не е част от старата литургия. Разбирам латински достатъчно добре — не съм напълно невежа, — просто ми се струва странно да се моля на език, който повечето хора не могат да разберат. Свещеникът обръща гръб на паството си и отслужва литургията, сякаш това е тайна между него и Бог, и това е толкова странно за мен, израснала с масата за Господнята вечеря при олтара, където всички идваха да се причестят с хляб и вино. Хората мънкат отговорите, без да са сигурни в непознатите думи. Никой не знае кое е свято, никой не знае кое е правилно, и никой — дори аз самата — не знае коя съм.

Изправят баща ми на съд и отново го намират за виновен. Мисля си, че тъй като кралицата го помилва веднъж преди, със сигурност ще повтори помилването? Тъй като провинението е същото? Защо да не го стори? Ако измяната не е била счетена за твърде сериозна първия път, толкова по-лошо ли е да бъде извършена отново? Не мога да се видя с майка си, за да я попитам дали се надява да спаси съпруга си, както направи миналия път, защото не ходя никъде. Не излизам от замъка Бейнардс. Не зная дали ми е позволено да излизам. Мисля, че не.

Никой няма да ме попита дали бих искала да отида на гости: никой не ме води никъде с баржата, дори не ме канят да изляза с тях. Никой не ме пита дори дали искам да изляза на езда. Абсолютно никой не говори с мен, освен слугите. Нямам представа дали пазачите на външната порта биха ми отворили големите врати, ако тръгна към тях. Доколкото мога да преценя, съм затворничка в къщата на съпруга си. Доколкото зная, намирам се под домашен арест, самата аз заплашена от обвинение в държавна измяна. Никой не ми казва нищо.

Всъщност никой не ходи никъде. Никой не излиза изобщо, освен свекър ми, който надява най-хубавата си дреха и забързва към съда, за да съди публично многобройните мъже, които бяха негови съюзници само преди броени седмици. Сега те са обвинени в държавна измяна и ги бесят един след друг на всеки кръстопът в града. Самата Елизабет, полусестрата, наследницата, и, доколкото знам, най-добре скритата участница в заговора, е заподозряна в държавна измяна, и аз не мога да кажа, че особено ме е грижа дали ще обезглавят и нея. След като можаха да обезглавят Джейн, която преди всичко никога не е искала трона, не виждам защо да се колебаят за Елизабет, която винаги го е искала толкова силно и е много противно момиче, толкова суетна и такава сплетница.

Не мога дори да виждам малката си сестра Мери, която е с майка ми в лондонската ни къща, Съфолк Плейс. Не виждам никого освен свекър си и така наречения си съпруг на вечеря и в параклиса, където се молим по четири пъти на ден, шепнейки непознати думи отново и отново, в осветения от свещи полумрак. Тогава те не ми говорят, а свекър ми ме гледа така, сякаш е изненадан, че съм още там и не може да си спомни точно защо.

Не му давам повод за оплакване. Благочестива съм като затворена в манастир монахиня — затворена против желанието й в манастир монахиня. Вината не е моя! Родена съм и съм възпитана в реформираната религия и учех латински заради учебните си занимания, а не за да мънкам с някой свещеник. Зная граматиката, но никога не съм учила молитвите наизуст. Затова псалмите и благословиите са толкова безсмислени за мен, колкото ако бяха на иврит. Държа главата си сведена и шепна нещо с благочестив вид. Коленича и се изправям, и се кръстя, когато го правят и всички останали. Ако не бях толкова ужасно тъжна, щях да се отегчавам до смърт. Когато ми съобщават тихо, точно преди литургията, че баща ми е бил обезглавен заедно с другите предатели, се чувствам по-скоро изтощена, отколкото нещастна, и не зная какви молитви следва да бъдат казани за него. Мисля си, че след като кралица Мери е на трона, той сигурно е отишъл в чистилището и е редно да плащаме литургии за душата му, но не зная къде следва да се плащат литургии, след като абатствата са все още затворени, и дали за него би имало полза от тях, щом Джейн каза, че така или иначе не съществувало такова място като чистилище.

Чувствам само колко много, много уморително е всичко това, и единственото, което всъщност ме интересува, е кога ще мога да изляза и дали някога ще бъда отново щастлива. Според мен това сигурно означава, че съм, както каза Джейн, изцяло лишена от дара на Светия Дух, и за момент си помислям, че ще й кажа, че има право и съм една много светска и разглезена глупачка, но ме обзема необяснима тъга, а после си спомням, че никога няма да й кажа нищо, никога вече, и си спомням, че точно затова съм тъжна.

* * *

Невероятно е, но майка ми — най-неправдоподобният ангел на света — извършва истинско чудо. Тя постоянно посещава двора, умолявайки кралицата на нас, невинните жертви на бащината ми амбиция, на тримата оцелели от неговото семейство, да ни бъде простена неговата измяна. Почитаемата ми майка преследва благосклонността на кралицата, както ловец преследва охранен елен, и в крайна сметка хваща плячката си натясно и прерязва косматото й гърло. Щом Джейн вече я няма и не може макар и неволно да се превърне в център на какъвто и да е бунт, щом баща ми е мъртъв и погребан, кралицата ни връща една от нашите къщи, Боманър, близо до Брадгейт Парк, и целия прекрасен парк Лъфбъроу, пълен с наш дивеч, и отново ни е позволено да живеем охолно.

— А мечката? — питам майка си, когато ми съобщава за това необичайно опрощение.

— Каква мечка?

— Мечокът от Брадгейт. Опитомявах го. Ще го преместим ли в Боманър?

— За Бога, бяхме на косъм от ешафода, а ти ми говориш за някаква мечка? Изгубихме я заедно с Брадгейт, а също и хрътките и конете. Всички ще отидат при някой фаворит на кралицата. Животът ми е съсипан, аз съм съкрушена вдовица, а ти ми говориш за някаква мечка?

Джейн би й се противопоставила и би настояла мечката да дойде с нас в Боманър. Аз не мога. Нямам думи и не мога да й кажа, че според мен мечката, подобно на господин Носльо, подобно на всяко живо същество, заслужава внимание и грижа, и е достойна за обич. Иска ми се да й кажа, че аз също съм сломена: но не мога да намеря думите за това, а и тя така или иначе не се интересува.

— Върви у семейство Хърбърт — процежда тя. — Донеси вещите си от дома им.