Филипа Грегъри
Последните Тюдори (49)

Дворецът Уайтхол
Лондон, лятото на 1561 г.

Получавам позволение да потегля преди свитата на кралицата и да се върна в Лондон. Никой не споменава причината, но го приемам като благосклонност, извоювана ми от Робърт Дъдли, въпреки че той не казва нищо, а кралицата се държи така, сякаш той изобщо не е проговарял. Незабавно отивам в кралските хранилища за скъпоценности, за да намеря малките подаръци за спомен, които Хенри Хърбърт ми даде като залог, че ще спази думата си, но кутията, където пазя скъпоценните си книжа — писмото на Нед, с което потвърждава годежа ни, завещанието му, което пазя с такава обич, и любовните писма на Хърбърт — не е там, където я оставих.

— Взехте ги със себе си! — казва прислужницата ми. — Защото казахте, че са ценни за вас. Така че ги взехте на пътуването.

— Но аз писах на Табита да ги намери тук, и тя каза, че липсват. Не бяха у мен. Не ги взехме.

Тя изглежда озадачена.

— Сигурна съм, че ги опаковах. На сигурно място ли са всичките ви накити?

— Накитите ми нямат нищо общо с това! — възкликвам. — Ясно си спомням, че ви поръчах да занесете кутията с книжата на отговорника за гардероба и да поръчате да ми ги приберат в хранилището за скъпоценности.

— О, онази кутия! — възкликва тя, лицето й внезапно се прояснява. — Да, взех ви я.

— Е, тогава идете да я намерите. Защо не я донесохте веднага? — внезапно обзета от изтощение, се отпускам на леглото си, а после на вратата ми се почуква силно. Скачам на крака и я отварям сама. Отвън стои капитан от личната охрана на кралицата и двама йомени зад него.

— Лейди Катрин Грей — казва той.

— Очевидно — казвам остро. — Кой ме търси?

— Арестувана сте — казва той. — Нарежда ви се да дойдете с мен в Тауър.

— Какво? — просто не съм в състояние да разбера какво казва.

— Арестувана сте. Трябва да дойдете с мен в Тауър. Можете да вземете три жени да ви обслужват. Те ще ни следват с вещите и дрехите, които са ви необходими.

— Какво?

Той влиза в стаята, без да ми отговори, и се покланя: протегнатата му ръка показва, че трябва да изляза през отворената врата. Бебето ми се обръща в корема ми под твърдия корсаж. Тръгвам натам, накъдето ми сочи капитанът. Той слага длан върху долната част на гърба ми, а аз трепвам и се отдръпвам. Непоносимо ми е да ме докосват. Не искам да доближава тежката си ръка до корема ми, където бебето ми внезапно ритва и ме кара да ахна леко.

— Насам — казва той, мислейки си, че ще извикам. — И не създавайте смут, ако обичате.

Много съм далеч от мисълта да създавам смут. Сляпо покорна съм, зашеметена като ударена с чук между очите юница в кланицата, отправяща се към касапина. Придворните дами са се събрали като стреснати кокошки на прага на залата за аудиенции и ме гледат ужасено, сякаш съм се разболяла от чума и им се иска да отдръпнат полите си от страх да не се заразят, но аз почти не ги виждам. Заслепена съм от собствения си потрес.

— Тауър? — повтарям тихо, но думите ми се струват безсмислени.

Капитанът тръгва пред мен, а хората му вървят отзад. Като сцена в пиеса е. Следвам го. Не знам какво друго мога да направя. Но наистина не разбирам какво става.

— Трябва да си взема конопарчетата — казвам внезапно. — И кученцето. А имам и котка, и маймуна, много ценно животно.

— Дамите ви ще ги доведат — заявява той и хвърля поглед през рамо, за да се увери, че не изоставам. Вървя по стъпките му и той ме извежда от двореца, през частните градини, към реката. Оглеждам се с надеждата да видя някой познат, който би се съгласил да отнесе съобщение от мое име, но кой би приел такова съобщение? Пък и какво би гласяло то?

— Това заради испанците ли е? — питам. — Защото не съм разговаряла с тях, и казах на Уилям Сесил всичко, което някога са ми казвали.

Вървим мълчаливо през портата към кея. Пазителят на кралските порти, Томас Кийс, е на пост. Задържа портата отворена за нас и прегъва огромното си тяло в поклон пред мен.

— Милейди — казва почтително.

— Господин Кийс — казвам безпомощно.

Капитанът тръгва начело към пристана, на стъпалата ни чака баржа без отличителни знаци. Той ми подава ръка, за да ми помогне да сляза по стъпалата и аз вървя внимателно, смутена от големия си корем и теглото си, които ме карат да залитам напред. Качвам се по дъсченото мостче и сядам в задната част на баржата. Един навес ми пази сянка от следобедното слънце и ме крие от всички, които гледат от двореца. Объркано се питам дали Уилям Сесил е изпаднал в немилост, както изпадаха съветниците на крал Хенри, и дали е грешка да споменавам името му.

— Докладвам и на Робърт Дъдли — казвам. — Никога не изменям на предаността си към кралицата и на нейната вяра.

— Заповедите ми бяха да ви придружа. Не знам нищо повече — казва капитанът.

Екипажът се оттласва от брега и вдига веслата си, а после, когато баржата е отблъсната от пристана, ги потапят едновременно във водата. Човекът, който отмерва ритъма им, удря веднъж барабана, те всички забиват греблата във водата и баржата се устремява напред, а аз се олюлявам на мястото си. Барабанът бие отново и отново и баржата ме люлее в ритъма му. Слънцето хвърля ослепителен блясък по водата, бебето тежи в корема ми. Ужасно ме е страх, а не знам от какво трябва да се боя. Иска ми се Нед да беше тук. От все сърце ми се иска Нед да беше тук.

* * *

Като никога в живота си, нямам какво да кажа: нито един вик на протест, нито дори порой от сълзи, нито дума. Толкова съм потресена, че съм изгубила дар-слово. Докато навремето Елизабет рухна на стъпалата към шлюза, заплака в пристъп на самосъжаление и се постара думите й да бъдат записани, аз оставам безмълвна. Слизам от баржата, поемам протегнатата ръка, която ми помага да се кача по стъпалата. Тихо, като изплашено дете, отивам, накъдето ме водят, нагоре по каменните стъпала и през градинската порта към вратата на къщата на коменданта: голямата къща в оживеното, оградено със стена селце, което включва както монетния двор и арсенала, така и съкровищницата и двореца, затвора и мястото за екзекуции.

Помагат ми да се кача по тясното стълбище до прилично голяма спалня в предната част на къщата, и когато се отпускам на един стол, излизат и тихо затварят вратата. После чувам как ключът се завърта в ключалката. Не е продължителен, ужасен, стържещ звук — това е смазана ключалка, която се използва често. Аз съм само поредният затворник.