Филипа Грегъри
Последните Тюдори (9)

Сион Хаус
Айзълуърт, юли 1553 г.

Закотвят внимателно лодката на кея, привързват я здраво, спускат дъсченото мостче и ни се покланят, докато слизаме. Слуги с факли осветяват дългата алея нагоре до голямата къща. Почитаемият ми свекър е преустроил старото абатство в частна къща, но е оставил цели стени и каменната ажурна украса на прекрасните прозорци, които стоят мрачни и бледи на лунната светлина, така че почти мога да доловя тихо като шепот църковно песнопение и напевните молитви на монахините около скелета на някогашния им дом.

Минаваме покрай камъните, сякаш са без значение: зъбите на череп на старо бойно поле. Не обръщаме внимание на падналите статуи, една златна стрела в тревата, парче камък, издялано във форма на бръшлянова клонка, горната част на саркофаг. Мери Сидни не поглежда нито надясно, нито наляво, аз също, докато вървим през отломките на старата вяра, нагоре по малко стълбище, през голямата входна врата, и навътре и все по-навътре, докато се озоваваме в дълго помещение, мрачно заради тъмната дървена ламперия, навярно тук е седяла абатисата сред другите благочестиви жени. Сега стаята е отекваща и празна, в огромната каменна решетка на огнището има студени въглени, а единствената светлина идва от канделабър от ковано желязо с поклащащи се пламъчета на свещи, поставен до тежък стол. По дървените стени се виждат избелели правоъгълници на местата, където са били свалени изображенията на свещени сцени: и правилно, защото Проклет да е, който направи издялан или излят кумир, Гнусота пред Господа^[1]; но на една мрачна стая това придава окаян вид.

Поглеждам Мери и питам:

— Къде са всички? Защо дойдохме тук?

— Не знам — казва тя, но вече съм сигурна, че лъже.

Тя отива до вратата и я отваря, за да се ослуша. От далечната кухня дочуваме тракане на тенджери и звука на гласове, но в големите стаи, в които се влиза от огромното преддверие, цари тишина. Мери затваря вратата и ме поглежда, сякаш се пита какво да прави с мен. Увивам наметката по-плътно около слабото си тяло и отвръщам на погледа й.

— Очите ти са огромни — казва тя ни в клин, ни в ръкав. — Не се плаши толкова. Трябва да бъдеш смела.

— Не съм изплашена — лъжа.

— Приличаш на заловена кошута.

Вярата ми би трябвало да ме крепи така здраво сега, както и когато съм на сигурно място в леглото си в Брадгейт. Зная, че Бог е с мен.

— Господи, Боже мой, виках към Тебе; и Ти ме изцели.^[2] — казвам тихо.

— О, за Бога — казва Мери нетърпеливо. — Дошла си само да вечеряш със свекъра си! — довлича едно столче до масивното огнище. След миг колебание следвам примера й и сядаме като две стари клюкарки от двете страни, а тя хвърля върху жаравата подпалки и един малък пън. Огънят не излъчва топлина, а потрепваща светлина, която изтласква тъмните сенки в ъглите.

— За краля ли става дума? — прошепвам.

— Да — казва тя.

— Посочил ли ме е за кралица?

Тя стиска устни, сякаш за да задържи думите в устата си.

— Скоро… ли ще бъде?

Тя кимва, сякаш това е твърде ужасно, за да го изрече, и след това седим в мълчание, а после вратата се отваря и влиза един лакей, облечен в ливреята на семейство Дъдли.

— Негова светлост желае да ви види в голямата зала — казва той.

Мери и аз го следваме надолу по стълбите, той разтваря широко двойните врати, и влизаме в ярко осветената зала. За миг съм заслепена от свещите и светлината на огъня: стаята е препълнена с видни благородници на кралството и многобройните им придружители. Богатството пламти ярко от скъпоценните камъни по шапките им и от дебелите златни верижки, обточили дузина широки гърди, тлъсти като гърдите на охранени, гушести гълъби. Разпознавам половин дузина от тях. Болнавият съпруг на сестра ми Катрин отсъства, но баща му, Уилям Хърбърт, е тук, неговият шурей, Уилям Пар, маркиз на Нортхамптън, стои до него. Франсис Хейстингс и Хенри Фицалан разговарят, доближили глави, но замлъкват, когато ни виждат. Влизането ни възцарява внезапна тишина в залата и моят свекър, Джон Дъдли, кимва на Мери, сякаш за да й благодари за някаква услуга, а после, един след друг, всички до един смъкват шапките от главите си и застават мълчаливо. Оглеждам се, почти очаквайки да видя, че зад мен е влязъл кралят, или може би принцеса Мери. Но после самият Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, най-важният човек в съвета, отривисто смъква обшитата си с перли шапка и ми се покланя много ниско.

— Кралят е мъртъв — казва той. — Бог да приеме безсмъртната му душа. Той ви посочи за своя наследница. Вие сте кралица, Бог да благослови и да пази Ваше Величество.

Гледам го неразбиращо и си помислям глупаво, че всичко това сигурно е сън: вечерното плаване по реката, безмълвната къща в края на дългото пътуване, студеното огнище, а сега тези видни личности, които ме гледат, сякаш би трябвало да зная какво да правя, докато те ми прикачват титлата, с която ме правят предател.

— Какво? — изричам само. — Какво?

— Вие сте кралица — повтаря Джон Дъдли. Оглежда стаята. — Бог да пази кралицата!

— Бог да пази кралицата! — изревават всички, с широко отворени усти, с внезапно поруменели лица, сякаш, като изкрещят нещо в един глас, то ще стане истина.

— Какво? — повтарям. Мисля си, че след миг ще се събудя и това ще ми се струва нелепо. Ще бъда в леглото си в Челси. Навярно ще разкажа на Гилдфорд ужасния си сън и той ще се смее.

— Доведете съпругата ми — казва тихо Джон Дъдли на мъжа пред вратата, и ние чакаме в неловко мълчание. Никой не среща погледа ми, но всички ме гледат. Не спирам да се питам какво искат да направя. Изричам кратка молитва: „Свети Отче, кажи ми какво да правя. Изпрати ми знак.“ После влиза свекърва ми, лейди Дъдли, и майка ми е с нея. Това би трябвало да ме успокои, но когато виждам тези две съперничещи си неприятелки, сплотени във внезапна решителност, това ме изплашва по-силно отпреди. Елизабет Пар също влиза и застава до съпруга си, маркиза на Нортхамптън, а изражението й е възбудено и сурово.

Майка ми улавя студените ми ръце в груба хватка.

— Джейн, моят братовчед, кралят, е мъртъв — казва тя високо, сякаш оповестява кралското си потекло пред стаята.

— Едуард — мъртъв?

— Да, и назова теб като новата кралица — не успява да се сдържи и добавя: — Пренебрегвайки правото ми.

— Горкият Едуард! О! Едуард! — възкликвам аз. — Спокоен ли беше краят му? Болестта му ли го погуби? Имаше ли свещеник при себе си?

— Няма значение — казва свекърва ми, без да губи време за душата на братовчед ми. — Назова вас за следваща кралица.

Поглеждам я в решителното лице.

— Не мога да бъда кралица — казвам простичко.

— Но си — настоява майка ми. — В крайна сметка той назова нашия род. Вие наследявате чрез мен.

— Но какво ще стане с принцеса Мери?

— Собственият й баща я обяви за незаконородена в завещанието си, а освен това ние никога няма да приемем папистка кралица — намесва се лейди Дъдли. — Никога.

— Принцеса Елизабет? — прошепвам.

Този път никоя от тях не си прави труда да отвърне. Дори не назовавам Мери, кралицата на шотландците, въпреки че нейното право е също толкова валидно, колкото и нашето.

— Не мога да го направя — прошепвам на лейди Дъдли и хвърлям изкосо поглед към пълната с мъже стая. — Наистина не мога.

— Длъжна сте.

Един по един членовете на съвета падат на колене, докато всички се озовават на височината на раменете ми и аз се чувствам като обсадена от решителни гномове, не по-високи от малката ми сестра.

— Недейте — казвам нещастно. — Милорди, умолявам ви, недейте — чувствам как сълзите се стичат по лицето ми — за клетия ми братовчед, издъхнал толкова млад, и за мен, сама в тази ужасна стая с тези ужасяващи мъже, паднали на колене, и тези жени, които не искат да ми помогнат. — Недейте. Не мога да го направя.

Сякаш не съм казала нищо, сякаш са глухи за моя отказ, те се скупчват по-близо, както са на колене. Кошмарно е. Изправят се; идват един след друг да се поклонят ниско и да ми целунат ръка. Иска ми се да отдръпна ръцете си, но майка ми ме крепи с една ръка около гърба ми и хватка под мишницата. Лейди Дъдли държи ръката ми протегната, за да могат тези именити, непознати мъже да притискат месестите си устни към стиснатия ми юмрук. Давя се с риданията си, сълзите се леят по лицето ми, но никой не обръща внимание на това. — Не мога — проплаквам. — Принцеса Мери трябва да наследи трона. Не аз.

Извивам се в хватката им. Мисля си, че ще ме завлекат на ешафода. Проявих неподчинение към братовчедка си Мери веднъж, когато оскърбих вярата й. Не се осмелявам да го направя отново. Да предявиш претенции към трона е акт на държавна измяна, наказуема със смърт. Не смея да го направя. Няма да го направя.

Вратите на голямата зала се отварят и баща ми и Гилдфорд влизат заедно.

— Татко! — проплаквам, сякаш зова Спасителя. — Кажете им, че не мога да бъда кралица!

Той идва до мен и аз изпитвам неимоверното облекчение на спасено дете. Мисля си, че той ще ме спаси от тази мъка и ще каже на всички, че не мога да бъда кралица. Но той също ми се покланя ниско, както не е правил никога преди, а после казва с най-строгия си глас:

— Джейн, вие бяхте посочена за наследница от нашия покоен обичен крал. Негово право беше да ви посочи: ваш дълг е да приемете наследството, което той ви даде. Това е ваш вменен от Бога дълг.

Надавам лек писък:

— Не! Не! Не, татко! Не!

Майка ми затяга хватката си върху раменете ми и ме разтърсва леко.

— Тихо — изсъсква полугласно. — Родена си за това. Би трябвало да се радваш.

— Как бих могла? — задавя ме ридание. — Не мога! Не мога!

Като обезумяла оглеждам строгите лица, търсейки някой, който може да разбере и да поеме ролята ми. Гилдфорд се приближава до мен и улавя ръката ми.

— Бъди смела — казва. — Това е огромна възможност за нас. Това е прекрасно. Толкова се гордея с теб.

Гледам го неразбиращо, сякаш говори на руски. Какво има предвид? Какво казва? Той се усмихва със своята усмивка на красиво дете, а после ме пуска и се отправя към майка си. Никой не се интересува от отказа ми, никой не чува, че не искам да заема трона. Ще ме короноват с или без мое съгласие. Аз съм като хванат натясно заек с оплетен в примка крак. Мога да се извивам и обръщам, мога да пищя, но нищо няма да ме спаси.