Филипа Грегъри
Последните Тюдори (69)

Замъкът Уиндзор
Коледата на 1563 г.

Моят любим ми подарява златен пръстен, инкрустиран с миниатюрен рубин в цвета на истинската любов: наситеночервено. Аз му подарявам дебел кожен колан, който да обгръща широкия му кръст. Пробивам дупките сама с обущарско шило и врязвам името си и фамилния си герб в дебелата кожа. Може да го носи обърнат навътре, така че никой освен нас двамата да не знае. Когато му го давам и той го изважда от копринената торбичка, която съм направила, се изчервява до ушите, като момче.

Толкова се радвам на пръстена, който ми подари. Пасва на пръста ми като венчална халка, а той казва, че трябва да го нося на безименния пръст на лявата си ръка, когато съм сама, защото това е залог за любовта му към мен и сме обещани един на друг.

— Иска ми се да можехме да се оженим и да заживеем заедно веднага — прошепвам му. Седя на скута му, големите му ръце са обвити около мен. Прегръща ме така нежно, сякаш съм дете, и въпреки това чувствам пулсирането на страстта му към мен като жена, когато поставям пръсти върху здравата му китка.

— И аз го желая — казва той. — Веднага щом кажеш, ще доведа свещеник и свидетели и ще се оженим. А можем и да отидем в някоя църква. Не искам никога да бъдеш принудена да изтърпиш разпитите, които преживя сестра ти. Ще имаме свидетели, а годежът ни ще бъде документиран писмено.

— Те не се интересуват от мен — казвам с негодувание. — Толкова съм малка в очите на Елизабет, че дори не се бои от мен. Не съм като сестра си, та половината кралски дворове на Европа да ме ухажват и да плетат заговори. Моята женитба е личен въпрос: за нея не би трябвало да има значение дали съм омъжена или неомъжена, дали имам пълна къща с деца или само теб, за да те обичам.

— Тогава да се оженим ли тайно? — пита той с надежда. — Осмеляваш ли се?

— Може би догодина — казвам предпазливо. — Не искам да напомням на кралицата за гнева й срещу Катрин. Надявам се съветът да я убеди да освободи сестра ми още този месец. Някои начетени хора предприемат разследвания, които ще докажат, че тя е наследницата, и ще докажат, че бракът й е бил действителен и следователно синовете й са законни наследници. Не мога да мисля за нищо друго, докато това не бъде написано черно на бяло и разгласено.

Томас кимва. Той храни голямо уважение към начетеността на семейството ми, още повече сега, откакто Джейн е призната за теолог и публикуваните й писания се четат навсякъде.

— Пишеш ли някаква част от книгата? — пита той.

— О, не — казвам. — Всичко се върши от един старши писар във върховния съд, Джон Хейлс. Той е виждал оригиналното завещание на краля и казва, че то ясно посочва майка ми и нейния род като наследници след принц Едуард и принцесите. Хейлс доказа, че бракът на баба ни е бил валиден, следователно нашият род е законен и с английско потекло, и протестантски. Сега съпругът на Катрин, Нед Сиймор, плаща, за да получи мненията на духовници зад граница, които да покажат, че бракът между него и Катрин също е бил валиден, с произнесени в тесен кръг обети, а синовете им — законородени. Когато всички доказателства бъдат събрани заедно, Джон Хейлс ще ги обнародва и народът ще се убеди, че Катрин е доказана наследница на кралицата: законородена и законно омъжена.

Томас се поколебава. Той е слабо образован човек, но има много познания за света, и отговаря за безопасността на двореца и кралицата, откакто Елизабет се възкачи на трона.

— Е, красавице, аз не съм нито лорд, нито писар, но не съм сигурен, че това е чак толкова благоразумно. Кралицата не е жена, която при някакви обстоятелства се чувства задължена да се ръководи от всеобщото мислене. Дори цялата страна да мисли едно, тя пак ще направи каквото си е наумила. Помниш ли времето, когато тя беше единствената протестантска принцеса, отстояваща вярата си, когато сестра й беше кралица на Англия? Не промени мнението си тогава, макар че сякаш цялата страна бе срещу нея — от кралицата и всички испанци до последния обикновен човек. Смятам, че ще е нужно нещо повече от книга, за да я убеди.

— Тя все пак се подчини — казвам упорито. — Самата аз си я спомням как посещаваше католическата литургия и роптаеше заради това.

— Излизаше от литургия по-рано — припомня ми той. — Оплакваше се от прилошаване. И показваше на всички, че няма да се примири.

— Да, но Уилям Сесил подкрепя написването на тази книга — настоявам. — И Робърт Дъдли. Каквото Уилям Сесил мисли днес, кралицата го оповестява утре. В крайна сметка ще приеме съветите му. А той и неговият зет, и всичките му съветници са поръчали тази книга и ще се погрижат да бъде публикувана. Кралицата ще трябва да посочи Катрин за своя наследница, щом целият християнски свят казва, че тя е била законно омъжена, а целият Таен съвет казва, че е наследница.

Чуваме как часовникът отмерва часа.

— Трябва да вървя — казвам, почти без да помръдна в топлата му прегръдка.

Той ме сваля от скута си и, като се навежда напред, оправя роклята ми и подръпва ръкавите ми, за да изглади гънките по тях. Внимателен е като камериерката на някоя дама. Докосва шапчицата ми и оправя надиплената ми яка.

— Ето така — казва. — Най-красивата дама в двора.

Изчаквам го да отвори вратата на помещението на стражите и да хвърли поглед навън.

— Хоризонтът е чист — казва и отстъпва назад, за да ме пусне да изляза.

Докато прекосявам вътрешния двор от главната порта до градинските стълби, увита в наметката си, за да се предпазя от ситния снежец, имам лошия късмет да срещна самата кралица, прибираща се от игра на кегли на заледения кегелбан. Вдигнала е над ушите си поръбената си с хермелин червена качулка. Дланта й е върху ръката на Робърт Дъдли, бузите й са порозовели от студа, а очите й искрят. Отстъпвам назад и правя реверанс, като изхлузвам пръстена си с рубин от пръста си и го плъзвам в джоба на наметката си, преди бързият й тъмен поглед да спре върху него.

— Ваше величество.

Томазина, джуджето на кралицата, ги следва и ми прави комична малка гримаса, сякаш за да ме попита къде съм била. Не й обръщам никакво внимание. Тя няма право да показва каквото и да е любопитство относно мен. Не съм длъжна да отговарям пред нея, а ако предизвика кралицата да ме попита, тогава ще я намеря после и ще й кажа да си гледа собствената жалка работа.

— Лейди Мери — казва Елизабет с неприязнен тон. Нямам представа какво съм направила, за да я засегна, но тя е явно недоволна. — Ще ме удостоите ли с присъствието си на обличането ми за вечеря тази вечер?

По-скоро чувствам, а не виждам насърчителната усмивка на Робърт Дъдли. Не смея да погледна направо където и да било, освен в искрящите тъмни очи на Елизабет.

— Разбира се, ваше величество — казвам смирено. — А честта е моя.

— Запомнете го тогава — казва тя с противен тон и профучава покрай мен. Правя реверанс, а когато вдигам глава, улавям бърза съчувствена усмивка от Робърт Дъдли и нахално намигване от Томазина. Той тръгва след кралицата. Тя се забавя.

— Някой пише книга за сестра ти — осведомява ме тя. — Затова кралицата е толкова бясна. Току-що научи за това. Явно там ще пише, че сестра ти ще бъде следващата кралица на Англия. Ще бъдеш сестра на кралицата и леля на следващия крал. Представи си — едно джудже като мен толкова близо до трона.

— Изобщо не съм като теб — казвам студено.

— О, нима мислиш, че ще бъдеш по-висока с голямата корона на главата на сестра ти? — пита тя с усмивка. — Нима издигането й ще те накара да пораснеш? Ще се издигнеш ли по-високо, ако тя те направи херцогиня?

— Не знам за какво говориш — извръщам се, но тя улавя полата на роклята ми в малката си ръка с квадратна длан, толкова подобна на моята.

— Какво има? — питам ядосано. — Пусни ме. Да не мислиш, че ще се караме насред двора като пажове?

— Има хора, които биха платили добри пари, за да видят тази гледка — казва тя весело. — Но аз винаги съм си изкарвала прехраната като миниатюрна дама, никога като смешник.

— А аз пък изобщо никога не съм си изкарвала прехраната — заявявам важно. — А ръстът ми няма нищо общо с каквото и да било. Ще ти бъда благодарна, ако пуснеш роклята ми.

Тя ме пуска, но безочливата й усмивка не изчезва дори за миг.

— Наистина има книга, лейди Мери — казва тя кратко. — Учените я съставят, част по част. Страница, открадната от върховния съд, за да се докаже, че членовете на семейството ви са били посочени като наследници от Хенри VIII, доказателство за брак, което да покаже, че вашата линия е законна, доказателство, че и трите — лейди Джейн, лейди Катрин и вие — сте с английско потекло, протестантки и с кралска кръв.

— Не говори за Джейн — изричам предупредително.

— Погребана в ковчег, голям колкото за дете! — възкликва тя подигравателно, и аз се завъртам на пета и се отдалечавам с гневни крачки, но я чувам как топурка след мен, промъква се покрай мен и ми препречва пътя.

— Трябва да узнаеш останалото — казва ми тя. — Слушай, за свое собствено добро. Всички доклади на учените от Франция и Испания посочват сестра ти Катрин за законна наследница. Кралицата е бясна. Ако ти си поръчала доклада, добре ще направиш да предупредиш писарите си да стоят настрана и да не се набиват на очи. Можеш да кажеш на чичо си да направи едно пътуване до Франция, за да подобри здравето си. По-добре е да не се набиваш на очи и да престанеш да търчиш тайно да се целуваш с пазителя на портата.

Потискам едно шокирано ахване.

— Виждам много неща — добавя тя бързо. — Знаеш как. Никой не ни обръща внимание.

— А защо ти е да ме предупреждаваш? — питам настойчиво. — Когато живееш в сянката й?

— Защото и двете сме джуджета — казва тя без заобикалки. — И двете сме малки жени в много голям и опасен свят. Ниският ни ръст ни прави сестри, макар да искаш да го отречеш. Затова ти казвам — не я оскърбявай. И без това е достатъчно разгневена на семейството ти.

Тя ми кимва леко и дръзко, сякаш за да подчертае думите си, а после се обръща и прекосява с подскачаща походка двора, с вид на момиченце, което тича след учителя си, и аз виждам как вратата към личното стълбище на Елизабет се затваря с трясък след нея.