Филипа Грегъри
Последните Тюдори (24)

Дворецът Оутландс
Съри, лятото на 1555 г.

Бог — но не и аз — знае защо нищо никога не се нарежда добре за нас, Тюдорите. Кралица Мери не се сдобива със сина, за когото копнее. Оттегля се в уединение преди раждането с добре оформен и закръглен корем и всички ние, почетните дами, изглеждаме много очарователно, когато седим с нея и шием бебешки дрешки, а когато излизаме, отмятаме глави и казваме, че наистина не можем да обсъждаме интимни женски въпроси с красивите испански придворни. Ясно давам да се разбере, че девойка като самата мен (никога не се споменава, че съм била изоставена съпруга, чийто брак бе анулиран само след броени седмици) не може да коментира състоянието на кралицата днес: такива неща са мистерия за девица като мен. Поддържаме това поведение — абсолютно възхитително е — от седмия месец до изпълването на деветия, а после (вече не толкова убедено) през десетия. Сега изглежда това като че ли се превръща в загадка за всички ни — в еднаква степен за придворните дами и за акушерките. Прикриваме растящото си безпокойство възможно най-добре и казваме, че тя е объркала датите, и раждането ще настъпи вече всеки момент, но дори аз мисля, че това е малко преувеличено.

* * *

През това време на очакване Елизабет е олицетворение на подмазвачеството, очарователна към всички дами, грижовна и внимателна към лордовете, силно и показно загрижена за здравето на обичната си полусестра, и прелъстителна като изпъдена от манастир монахиня към съпруга на сестра си, Филип Испански, който явно я възприема като гарант за безопасността му, ако старата му съпруга почине при раждане.

Питам почитаемата си майка какво става с кралицата и защо не получава родилни болки и не ражда детето си като нормална жена — а тя ми се сопва и ми казва, че от всички глупави момичета на света аз би трябвало да съм последната, която да пита къде е престолонаследникът, тъй като тя е първата законна наследница и следователно с всеки ден, в който не настъпва раждане, положението ми се подобрява все повече и повече. Прошепвам: „Елизабет?“ и почитаемата ми майка казва остро: „Обявена за незаконородена от собствения си баща?“ и ме перва по кокалчетата на пръстите с камшика си за езда. Приемам, че няма да получа от нея полезен майчински съвет и не я питам нищо повече.

Отминава още месец и коремът на кралицата просто спада, сякаш е било просто подуване на корема, като на лакома стара овца, преяла с детелина, и сега всички си мълчим, когато тя излиза от уединението и се присъединява отново към двора, сякаш изобщо нищичко не е ставало.

За нея това е истинско страдание, разбира се, защото е лудо влюбена в крал Филип, а той е толкова любезен и търпелив, колкото може да бъде един мъж с по-възрастна съпруга, която си е въобразила, че е бременна и е накарала и двамата да изглеждат като глупаци; всъщност обаче е много смущаващо за всички ни: всички английски придворни, които така се перчехме с плодовитостта на нашата кралица, всички ние, придворните дами, които се суетяхме около нея, придавайки си важност. Най-лоша от всички е Елизабет: прелива от съчувствие, но влиза на вечеря зад кралицата, по петите й, сякаш вниманието на Филип към нея доказва, че тя е наследница, и всички напълно забравят за правата на майка ми и за мен.

При тези обстоятелства — нелепи, непредсказуеми и просто типични за глупостта на всички — откривам, че съм имала злощастието да наследя амбицията на майка си. Всъщност бих очаквала да презра тази амбиция, като се има предвид докъде ни доведе до този момент. Но не мога да се сдържа, неприятно ми е някой да намеква, че не съм наследницата, и започвам да се включвам в боричкането за старшинство всяка вечер.

Въпросът не е толкова в убеждението ми, че би трябвало да съм кралица — нямам желание да изместя кралица Мери, — но наистина искам да бъда нейна наследница. Просто не смятам, че някой друг е достоен за короната. Не мога да бъда щастлива при мисълта Елизабет да бъде кралица, не мога да си я представя на мястото на Джейн, никой не би могъл да си я представи. Толкова е недостойна! Във всяко отношение, от ужасната жълта коса — изобщо не е златиста като моята — до кожата, жълтеникава като на испанка, тя е неподходяща да бъде кралица на Англия. Охотно бих отстъпила заради един малък принц, който е наследник на Испания и Англия, роден в брачен съюз на двама управляващи монарси. Но никога няма да отстъпя заради незаконната дъщеря на моя прачичо — особено след като никой не знае дали Елизабет е дори това. Майка й е била уличена в прелюбодеяние с петима мъже! Елизабет като нищо би могла да е дъщеря на кралския свирач на лютня — кой знае?

Но през това тягостно време на неловко съжаление, без Уелски принц в люлката и с малко изгледи за нова бременност, аз не съм единствената, която мисли за моите права. Изглежда, че съм се превърнала в обект на голям интерес за двама души — всъщност на двама мъже. Единият е бившият ми съпруг, Хенри, лорд Хърбърт, който постоянно обръща глава и ми отправя леки потайни усмивки, когато ние, дамите, минаваме покрай него. Не може да се каже точно, че отвръщам на усмивката: отправям му поглед с изражение, малко подобно на онова, което Джейн придобиваше, когато четеше нещо, което смяташе за неправдоподобно: скептично повдигната вежда, малко надменно изражение. Мисля, че е твърде очарователно и плясвам сестра си, Мери, когато отбелязва, че зяпам Хенри Хърбърт с отворена уста и увиснала челюст, сякаш ми се иска още да сме женени.

Казвам, че едва ли приляга на нея, чиято глава стига само до горната част на корсажа ми, да коментира външността ми.

— Не си по-висока от джуджето на кралицата — казвам с унищожителен тон. — Не ми казвай, че зяпам.

— Не съм джудже — заявява тя твърдо. — Родена съм дребна, но с кралско потекло. Съвсем различна съм от Томазина. Всички така казват.

Не мога да се опълча на дребничката й, излъчваща достойнство фигура.

— О, и кои са всички тези хора, които казват така?

— Аз го казвам — заявява тя с огромно достойнство. — А аз съм тази, която е от значение.

Винаги е оставала напълно необезпокоявана от факта, че е толкова ниска и вече не расте. Джейн й каза веднъж, че джуджетата в някаква езическа страна били почитани като богове, и това я изпълни с гордост. Тя има много високо мнение за себе си, предвид факта, че ръстът й е толкова нисък. Струва ми се много странно да имам една сестра, която е презирала тленния свят, и друга, прекалено дребна, за да желае този свят, а ето ме мен, родена между двете, висока и красива, най-жадуващото за светски удоволствия момиче в целия двор.

— Предполагам, че искаш да се омъжиш отново за него — казва Мери сериозно. — Бих предположила, че начинът, по който се отнесоха с теб, би те отблъснал от семейство Хърбърт завинаги.

Казвам й: нищо подобно! Нищо подобно! Никога не сме били женени, съвсем не! Точно както и тя никога не е била сгодена. Онзи брак е отречен и забравен, и аз нямам представа защо той ми се усмихва така очарователно. Трябваше да ме задържи като своя съпруга, щом ме харесва толкова много, ако бе имал достатъчно разум да се противопостави на нарежданията на семейството си и да последва сърцето си. Но той допусна грешката да ме остави да си отида, и аз предполагам със задоволство, че съжалява за това, сега, когато вижда, че съм център на внимание в двора.

Но другият джентълмен — всъщност благородник, — който проявява интерес към мен, буди още по-голяма изненада: испанският посланик, граф Де Фериа.

Не съм глупачка. Не мисля, че се е влюбил в русата ми красота, макар че е достатъчно любезен да казва, че приличам на статуетка от алабастър, с толкова чиста кожа и с коса, руса като на ангел. Казва ми, че в Испания биха се прекланяли пред красотата ми, че приличам на картина върху рисувано стъкло, изобразяваща ангел — сияйно прекрасна. Наслаждавам се на всичко това, разбира се, но зная много добре, че не външността ми — дори да съм най-хубавата в двора — е това, което го интересува. Разбира се, че става дума за роднинските ми връзки с кралицата, за близостта ми до трона. А ако испанският посланик проявява интерес към мен, не означава ли това, че престолонаследникът на Испания — самият крал-консорт на Англия — също се интересува от мен? Дали не прикрива колко е привлечен от мен чрез един безсъдържателен флирт с Елизабет? Нима всъщност папистите ме подготвят за трона, точно както Джейн беше насила поставена на него от реформаторите? Дали испанците не се надяват, че когато кралицата умре, могат да обявят мен за предпочитана от тях наследница, а Филип да се ожени за мен и да управлява чрез мен?

Не задавам този въпрос открито на испанския посланик: твърде умна съм за това. Естествено, разбирам как трябва да се играят тези игри на власт. А той не казва нищо направо, освен че крал Филип ми се възхищава, и ме пита дали храня топли чувства към Испания? Дали съм непреклонна реформаторка като клетата си сестра или клоня към истинската Църква?

Свеждам скромно поглед, усмихвам се, забила очи в краката си, и казвам, че човек не може да не се възхищава на крал Филип. Не казвам нищо, което би могло да прозвучи еретично или дори спорно, но се заклевам пред себе си, че няма да бъда ничия марионетка. Никой никога няма да ми заповядва отново. Ако някой се кани да ме постави насила на трона, както поставиха сестра ми, ще открие, че съм достойна за кралица сама по себе си: ще открие, че ако поставят короната на главата ми, ще я задържа и ще си запазя и главата. Никой няма да ме изкуши да се съглася на една несигурна узурпация. Никой няма да ме изкуши да настоявам за наследството си. Грижливо и благоразумно ще служа на собствените си интереси. Няма да рискувам нищо за вярата си. Ако Бог иска да заема английския престол, тогава ще трябва сам да положи усилие, за да ме постави там.

Но слушам внимателно, когато испанският посланик отива отвъд ласкателството и се насочва към кроежите. Ако испанците убедят кралица Мери да ме посочи като наследница, а после да ме подкрепя в тази ми роля, със сигурност ще успея.

— А въпреки вярата на сестра си, имате ли естествена склонност към старата религия? — пита ме граф Де Фериа, сладък като мармалада, който изсипва с лъжица в чинията ми.

Вдигам поглед към него изпод ресниците си, когато ме подканва да се отрека от мъртвата си сестра и всичко, в което е вярвала.

— Разбира се, следвам религията на кралицата — казвам непринудено. — Трябваше да науча всичко от самото начало, и да науча и литургията на латински, тъй като съм отгледана в домакинство на реформатори, които се молеха на английски. Но се радвам да уча и да откривам истината — поколебавам се. — Не съм еретичка.

Разбира се, че не съм. Братовчедка ми, кралицата, която се възкачи на трона, уверявайки всички ни в добрите си намерения да позволи на всеки да открива Бог по свой начин, екзекутира сестра ми заради вярата й, а сега въвежда Светата Инквизиция, за да изтезава и други и да гори на клада онези, които споделят религиозните убеждения на Джейн. Не и мен! Не смятам да отида в затвора заради някакъв начин на изразяване. Не смятам да бъда обезглавена, задето съм пропуснала да се поклоня пред нафората или съм забравила да потопя пръсти в купела, или каквото и да било друго нещо, което днес е въпрос на живот и смърт, а вчера дори не е ставало дума за него. Сега олтарите са скрити зад преградата между хористите и нефа на църквата, така че всички действия на свещеника са мистерия. Сега има статуи във всяка ниша и свещ пред всяка от тях. Сега има дни, определени за почитане на светците, когато никой не работи, и дни за пости, когато не бива да ядем нищо освен риба. Има всевъзможни части от ритуала, които трябваше да науча, за да не изглеждам като еретичка, сестра на опасна еретическа мъченица. Свеждам глава и падам на колене и вдъхвам тамяна заедно с най-благочестивите. Няма да допусна някой да ме заклейми като еретичка, понеже обръщам гръб на скрития олтар и не се изправям и коленича точно когато трябва.

Твърдо решена съм на това. Ще бъда покорна. Ще получа цяло състояние от тази изключително благочестива кралица, а после тя ще ми намери някой красив мъж, за когото да се омъжа и от когото да имам прекрасни синове. Тогава ще бъда папистката престолонаследница с предан на вярата поданик в люлката, и не се съмнявам, че ще ме избере за следваща кралица. Това е съдбата ми. Ще подпомогна осъществяването й, но няма да поемам рискове. Затова се усмихвам на посланика на нейния съпруг, който на практика ме пита дали искам да бъда кралица, и се постаравам той да разбере, че в Англия няма никоя по-подходяща.

С изключение, разбира се, на Маргарет Дъглас, която смята, че кралица би трябвало да бъде тя, с изключение на малката Мери, кралицата на шотландците, в нейните дворци във Франция, която си мисли, че това би следвало да е тя, съпътствана от френски войски, които да утвърдят правата й. С изключение на Елизабет, най-малко вероятната наследница на своята полусестра, обезправена от закона, от религията, от нрава си и по рождение.

Елизабет Нещастната идва в двора и въздиша по ъглите, сякаш сърцето й се къса за хвърлените в затвора духовници и мъчениците, които горят в Смитфийлд. Елизабет, лъжкинята, се облича много скромно, сякаш не обича красивите дрехи и скъпите накити. Тя е като паун, скрит в черно оперение. Елизабет идва на литургия и притиска ръка отстрани до тялото си, сякаш изпитва твърде силна болка, за да се поклони пред нафората, а понякога успява да припадне и да я изнесат, за да може чакащите тълпи отвън да я видят как умира за протестантската си вяра и да помислят, че кралицата е жестока към своята полусестра. Елизабет, това дяволито и хитро създание, се съвзема със забележителна бързина и по-късно може да бъде видяна да се разхожда в градините с крал Филип: очите му са вперени в извърнатото й надолу лице, докато се накланя към нея да я чуе какво шепне.

Мисля си, че Елизабет протака нарочно и очаква кралицата, която е все по-болна и по-мълчалива с всеки изминал ден, да умре, и тогава крал Филип да се ожени за нея, Елизабет, и да я направи своя съпруга и кралица на Англия на мястото на Мери. Докато испанският посланик ухажва мен, неговият господар, кралят, ухажва Елизабет, и виждам, че девическата й сдържаност е толкова искрена, колкото и моята, и че и двете се стремим към трона.

Двете с нея се срещаме всеки ден, докато обслужваме кралицата — и се покланяме една на друга с отмерена вежливост, и се целуваме като братовчедки, и аз съм уверена, че и двете си мислим: та ти си по-далече от трона, отколкото аз. Какво ти обещават? И мога да се закълна, че и двете си мислим: а ако някога стана кралица, ще видиш, и още как!