Филипа Грегъри
Последните Тюдори (63)

Тауър
Лондон, пролетта на 1563 г.

Мери идва да ни види и носи за Теди няколко прясно изпечени хлебчета във форма на хора с очи от черни стафиди, от кралската пекарна, натоварена е с дребни подаръци.

— Небеса, какви са тези неща? — питам я.

Тя се смее, изсипвайки подаръците върху масата.

— Докато вървях през града, хората ме разпознаваха и ми даваха неща за теб. Едва не ме премазаха. Стражът, който ме придружи, показа на коменданта всички неща, които носеше, за да се увери, че сред тях няма бележки.

— Подаръци ли? — питам.

— Всевъзможни малки играчки и дреболии. Хората те обичат. Всички ми казват, че би трябвало да бъдеш освободена и да ти позволят да живееш със съпруга си. Всички в Англия смятат, че не си направила нищо лошо и трябва да бъдеш освободена. Всички — имам предвид наистина всички — от дамите в двора до развратниците в Смитфийлд.

— Защитават ме, така ли?

— Мисля, че са готови да потеглят на поход в твоя защита.

Не казваме нищо и само се споглеждаме за миг.

— Никакъв поход — казвам тихо. — Както и да е — хвала на Бога, че не си прихванала едрата шарка — казвам и я целувам. Неудобно ми е да се привеждам и тя го забелязва веднага.

— Върху мен шарката ще е доста едра — отбелязва тя. — Какво става с теб? Да не си наранила гърба си, та си толкова схваната?

Изчаквам я, докато успее да се намести на стола, а после притискам пръст върху устата й за да й попреча да извика.

— Чакам дете — прошепвам в ухото й.

Тя остава с широко отворени очи в хватката ми, докато я пускам.

— Боже мой, как? — пита настойчиво.

Засмивам се. Мери е винаги толкова практична.

— Откакто ни обявиха за виновни, комендантът пуска Нед да идва при мен през повечето нощи — казвам. — Подкупваме стражите и прекарваме цялата нощ заедно.

— Кога очакваш раждането?

— Не съм сигурна. Скоро, мисля, след около месец.

Тя изглежда неспокойна.

— Катрин, трябва да го пазиш в тайна, защото всички в двора говорят за теб. Хората, които призовават за освобождаването ти, биха полудели, ако узнаят, че носиш второ бебе. Ще щурмуват Тауър, за да те освободят, а пазачите ще разтворят портите. Мисля, че Елизабет ще бъде принудена да те посочи за своя наследница, да признае брака ти за действителен, а сина ти — за безспорен наследник.

— Наистина ли? Знам, че лордовете я съветват да посочи мен…

— Тя присъстваше в парламента, а на църковната служба преди откриването сам деканът, в проповедта си, й каза, че трябва да се омъжи! После двете камари на Парламента, една след друга, й заявиха, че трябва да посочи наследника си. Няма да приемат избора на Робърт Дъдли, направен от нея на прага на смъртта. Тя стигна твърде далече. Изгуби лоялността на лордовете и парламента с тази грешка. Говори с лордовете от съвета много откровено и им каза, че изборът трябва да бъде неин, а те й заявиха категорично, че е длъжна да се омъжи и да роди наследник или да посочи такъв, че няма да се оставят да бъдат управлявани от страстите й.

Ахвам:

— Не е възможно да са казали това!

— Просто не мога да ти опиша сцените в двора. Тя повика Хенри Фицалан, графа на Аръндел, и той й каза в лицето пред всички нас, дамите, че ако смята да се ръководи от страстите си, тогава той и останалите лордове ще предотвратят това.

— Осмелил се е да й го каже?

— Да. И не беше единственият. От болестта й насам всичко е различно. Не мога да ти опиша колко много е променено всичко. Според мен тя смята, че се е издала. Всички видяха колко много обича Дъдли. Постави го по-високо от благото на кралството. Лордовете и съветниците й смятат, че е предала страната си. Вече никой й няма доверие, никой не вярваше, че ще стигне чак дотам да посочи Дъдли за владетел на Англия. Всички смятат, че се е посрамила и е предала всички ни.

— Какво каза тя на Хенри Фицалан?

— Беше разярена: започна да вилнее, а после избухна в сълзи. Никога не си виждала такова нещо. Ние, дамите, не знаехме какво да правим. Тя не можеше да си поеме дъх от плач, а той просто я погледна, поклони се и излезе, тогава тя изтича в спалнята си и затръшна вратата като ядосано дете. Не излезе до края на деня — но изобщо не го повика отново.

Поглеждам Мери. Напълно зашеметена съм от това описание как Елизабет се е държала като разгневено дете вместо като властна кралица.

— Боже мой, тя е изгубила властта си — казвам. — Щом Фицалан може да я упреква, тя губи влиянието и властта си над придворните.

— А Робърт Дъдли е изгубил изцяло своето влияние. Казах ли ти, че когато беше на прага на смъртта, тя завеща цяло състояние на камериера му?

— На Тамуърт ли? — питам, спомняйки си мъжа, който стана от леглото си и отиде да пази пред вратата, без да покаже изненада или да задава въпроси, сякаш го бе правил многократно.

— Пред лицето на смъртта — подчертава Мери. — Затова сега това доказва, че той е пазил пред вратата, докато тя е била с Дъдли. Тя е напълно опозорена, и Дъдли също.

— Никой не го подкрепя като протектор на кралството?

Мери прави презрителна гримаса.

— Нито един. Дори той самият не говори в своя полза. Казва, че Хенри Хейстингс би трябвало да бъде наследник, но това е само защото Хейстингс му е зет. Самият Дъдли не смее да предяви претенции за поста на протектор. Изборът се е дължал на замайването от треската и показва, че единственото нещо, за което кралицата мисли, когато е на косъм от смъртта, е да остави кралството си на своя любовник и да скрие тайния им срам, като плати на камериера му.

— И парламентът ще я принуди да посочи наследник?

— Няма да й отпуснат пари за войските във Франция, ако не го стори. Хванали са я натясно. Трябва да изпрати пари на войските си, а парламентът е склонен да й ги даде единствено ако посочи наследник — ако посочи теб.

— Не може да посочи никой друг?

— Няма никой друг — очите на Мери блестят. — Не мога да ти опиша колко много приятели имам в двора сега. Би си помислила, че съм шест фута висока. Всички са ми приятели и всички са съкрушени заради теб. Имам десетки съобщения за теб. Всички знаят, че наследницата трябва да си ти. Дори Елизабет. Тя трябва да го оповести вече всеки момент.

Замълчавам за миг, за да се насладя на триумфа си.

— Сигурно ли е, Мери? Няма да понеса още една фалшива надежда.

— Сигурно е — казва тя. — Ще трябва да посочи теб. Трябва да посочи някого, а няма кой друг.

— И да ме освободи — казвам.

— Разбира се, да те освободи — потвърждава сестра ми.

— И Нед, и да го признае за мой съпруг.

— Длъжна е. Не може да противопостави една женска прищявка на волята на парламента. Обяви пред всички, че е готова да приема съвети и да посочи наследник, а никой не я съветва да посочи друг освен теб.

— Много белези ли има от шарката? — питам, мислейки си за безумната суетност на Елизабет.

— Прави всичко по силите си, за да го прикрие. По лицето има само няколко следи и ги прикрива с руж. Отрязаха й косата, когато имаше треска, затова носи перука от червен конски косъм. Но изглеждаше добре, когато отиде в парламента, облечена в поръбената си с хермелин алена мантия. Един-двама души казаха, че изглеждала толкова млада и здрава, че можела да ги дари с наследник догодина, стига само да склони да се омъжи сега.

— Но тя никога няма да се омъжи по тяхна повеля — предричам.

Мери поклаща глава.

— Готова съм да се закълна, че ако не може да има Робърт Дъдли, никога няма да приеме никого. Според повечето хора самата тя е показала това, посочвайки го за свой наследник.

— Тогава защо не разбира, че аз трябваше да се омъжа по любов? — питам. — Ако е толкова дълбоко влюбена, че е готова да рискува кралството си? Защо не ми съчувства?

Мери поклаща глава в отговор на жаловития ми въпрос и заявява:

— Защото не е като теб. Ти не я разбираш. Всички мислят, че тя е жена, поддала се на поривите на страстта, че сърцето й е на първо място. Но тя не е. Тя е жена, която чувства страстите си, но не се оставя те да я насочват. Тя е решителна и себична. Никога няма да се откаже от Робърт Дъдли, но и никога няма да се омъжи за него. Обича трона си повече, отколкото него. Той все още мисли, че тя ще бъде неспособна да му устои, но според мен греши. Ще открие, че е сключил възможно най-лошата сделка: винаги близо до Елизабет, но никога на трона.

— Говориш така, сякаш тя е тиранин — прошепвам.

Мери повдига извитата си вежда и казва:

— Тя е Тюдор. Всички Тюдори са тирани.

Ахвам и притискам с ръка корема си, където съм почувствала силно движение. Превивам се, задъхана от болка.

Мери мигновено застава нащрек. Скача от стола и протяга ръка нагоре, за да сложи длан върху превития ми гръб.

— Какво има? Какво има?

— Нещо се движи — изричам задавено и чакам дали болката ще дойде отново. Изправям гръб. — Мили Боже, ужасен спазъм.

— Бебето ли идва? Време ли е вече?

— Откъде да знам кога му е времето? — възкликвам като обезумяла. — Не мога да се видя нито със знахарка, нито с лекар — чувствам как усещането приижда отново, и този път се хващам за ръкохватките на стария трон и дишам запъхтяно като куче през пристъпите на болката. — Не, това си го спомням — казвам, когато отново успявам да си поема дъх. — Идва сега.

— Какво мога да направя? — Мери запретва ръкави и се оглежда из стаята.

— Нищо! Не трябва да правиш нищо! — достатъчно добре съм, за да знам, че не бива да открият Мери тук, да помага при раждането на поредния престолонаследник на Англия. — Трябва да си вървиш и да не казваш нищо за това.

— Не мога да те оставя в това състояние!

— Веднага! И не казвай нищо за това! — притискам здраво корема си, сякаш искам да забавя неумолимото движение на бебето и неудържимия ритъм на болките. — Върви, Мери! Веднага щом се измъкнеш благополучно, ще изпратя прислужницата си при коменданта и той ще ми доведе акушерка. Но ти не бива да знаеш за раждането. Ще трябва да чакаш новини заедно с двора, а после да се престориш на изненадана.

Тя почти танцува на място от безсилен гняв.

— Как мога да те оставя? Родната си сестра? Без помощ? Тук? Където Джейн… където Джейн…

— За да опазиш себе си — изричам задъхано. Болката идва отново. Чувствам как потта избива по лицето ми, по целия ми корем. — Толкова държа на безопасността ти. Кълна се, че е така. Върви, Мери, и се моли тайно за мен.

Превита съм над стола, така че тя се протяга на пръсти и ме целува по лицето.

— Бог да те благослови и да те пази — прошепва пламенно. — Тръгвам. Повикай прислужницата си веднага. Непременно ми изпрати новини.

Излиза на пръсти от стаята, а стражът я оставя да излезе и спуска резетата зад гърба й. Чакам няколко мига, носейки се върху нова вълна от болка, а после изкрещявам:

— Луси! Ела при мен!

Настъпва пълен безпорядък. Стаите са разчистени за раждане, а стражите от Тауър тичат из града да търсят акушерка, която да дойде веднага и кърмачка, която да има мляко. Слугите от Тауър довличат в спалнята ми един диван и завързват въже за колоните на леглото ми, за да го дърпам по време на болките, докато аз крача нагоре-надолу из стаите и се вкопчвам в облегалката на някой стол, когато ме връхлетят болките. Те вече идват начесто: едва успявам да се съвзема между тях. Кучетата се пречкат навсякъде, а господин Носльо седи върху един от дървените капаци на прозореца и ме наблюдава със загриженост в блестящите си кафяви очи. Изпращам съобщение на Нед и когато хвърлям поглед навън през прозореца си, докато крача напред-назад в опит да облекча постоянната тъпа болка в гърба, виждам, че шалът на перваза на прозореца му е сменен. Развява щандарта на фамилията Сиймор и аз се засмивам гласно на радостта му, и се налага да се закрепя, подпирайки се на стената.

Придворната ми дама, госпожа Ротър, влиза, побеляла като бельото си, а една дебела жена с червено лице я следва.

— Милейди — казва госпожа Ротър. — Нямах представа! Ако ми бяхте казали, щяхме да се подготвим. Това е най-добрата акушерка, която можахме да намерим набързо.

— Не се стеснявайте от мен! — намесва се жената, говорейки с острия акцент на човек, роден и израсъл в Лондон.

— Не се стеснявам — уверявам я. — Надявам се, че ще се грижите добре за мен и за бебето ми. Това е второто ми раждане.

Тя улавя ръцете ми в успокояващата си месеста хватка, докато прислужниците зад мен застилат дивана с чисти чаршафи и внасят кани с гореща вода, кърпи и чаршафи, и ленено платно, накъсано за пелени.

Луси вдига Теди на хълбока си.

— Да го изведа ли? — пита нервно. — И не е ли по-добре кучетата да излязат?

Внезапно ме завладява умора.

— Да. Оправете всичко — казвам на госпожа Ротър и Луси. — Искам да легна.

Те ме завеждат до дивана и ме оставят да си почивам между болките.

— Кажи на негова светлост, че съм добре — прошепвам на Луси. — Кажи му, че съм весела.

* * *

Бебето се ражда същата вечер — прекрасно момче, точно както се молех. Слагат ми превръзка с мъх, за да възпрат кървенето, пристягат гърдите ми с ленено платно и ме оставят да лежа в опърпаното голямо легло. Намерили са кърмачка и тя седи до мен и храни бебето. Показваме го на Теди, който сочи и възкликва: „Хии!“, сякаш за да подкани бебето да стане. Но не позволяват на Нед да дойде при мен.

Комендантът на Тауър, сър Едуард, прошепва през полуотворената врата от външната стая:

— Изпратих новината в двора, лейди Хартфорд. Страхувам се, че ще бъдат изключително изненадани.

— Благодаря ви — казвам и се облягам назад на възглавниците. Замаяна съм от изпития след раждането греян ейл с подправки. Знам, че придворните няма да са просто изненадани. Онези, които искат сигурност, че престолът ще бъде наследен от протестант, ще бъдат във възторг — тоест, почти всички. Онези, които преценяват доколко основателни са претенциите ми, ще видят, че основанието ми се е удвоило. Единствено Елизабет ще ми завижда за това красиво бебе и щастието ми ще й се зловиди. Ще трябва да почакаме да видим какво ще направи, за да си отмъсти.

* * *

Тя предприема светкавичен и злобен ход. Комендантът на Тауър, сър Едуард, е заключен в собственото си подземие, а на Нед е наредено да се яви в Звездната палата^[1], за да отговаря по обвинение в обезчестяване на девица с кралска кръв в дома на кралицата, в бягство от затвора и второ посегателство над жена с кралска кръв.

Когато той потегля от Тауър, за да се изправи пред обвинителите си, провесвам флага на Сиймор през перваза си, за да разбере, че децата и съпругата му са добре, че държим на името си и че никога няма да се отречем от него.

Разбира се, той не се отрича от нас. Но не знам какво казва, нито как понася разпита си, докато не получавам неподписана бележка от Мери, написана с неузнаваем почерк.

Тайният съвет обяви теб за престолонаследница още в същия ден, когато получиха новината, че очакваш дете. Настъпи смут, но това доказва женитбата ти и подсилва претенциите ти. Нед се държа добре в Звездната палата и се закле, че сте съпруг и съпруга. Ще го глобят с по-голяма сума, отколкото някой може да плати — и ще остане в затвора неопределено дълго време. Жителите на Лондон призовават за освобождаването ти, пеят балади и те сравняват със сестра ни Джейн. Искат свобода за синовете ти, наричат момчетата новите благословени принцове в Тауър. Изпрати ми вести за здравето си и за бебетата. Изгори това.