Филипа Грегъри
Последните Тюдори (34)

Чартърхаус
Шийн, зимата на 1559–1560 г.

Най-после Елизабет оказва на семейството ми признанието, което заслужаваме. Оказва почит на майка ми в смъртта така, както никога не я е почитала приживе. Устройва й пищно погребение, достойно за кралска особа погребение в Уестминстърското абатство, с десетки опечалени, придворните са в черно, на щитове са изписани името и кралските титли на майка ми. Мери и аз, в черно кадифе, сме главните опечалени. Докато ковчегът й лежи изложен за поклонение, главният херолд изревава, че Богу е било угодно да призове при себе си: „най-благородната и височайша принцеса лейди Франсес, покойната херцогиня на Съфолк“. Ако не беше вече мъртва, майка ми щеше да умре от радост, задето е официално обявена за кралска особа, и то от херолда на Елизабет.

Джон Джуъл, който е приятел с всички стари духовни наставници на сестра ми Джейн, изнася траурната проповед в духа на реформираната вяра, и аз си казвам, че Джейн може би щеше да е доволна да види, че майка й е погребана по ритуалите на религията, за която умря тя. Странно и болезнено е да си мисля за Джейн, кралица, чиято глава хвърлиха в кошница, а после тялото й бе захвърлено в предназначените за изменниците крипти на параклиса в Тауър, а ето я майка ми, положена за вечен покой с най-пищна церемония, обсипвана с почести, със знамена с гербове, веещи се над погребалната й каляска.

Целите в черно, с черни кожени ръкавици, платени от кралицата, дамите от двора следват ковчега на майка ми, който е покрит с черен саван и златен брокат, за да си личи колко важна личност е.

Бес Сейнт Лоу хваща ръката ми.

— Обичах много майка ти — казва ми тя. — Ще ми липсва. Беше велика жена. Можеш да разчиташ на мен като на приятелка, Катрин. Никога няма да мога да заема мястото й, но ще те обичам вместо нея — за миг, виждайки вълнението й, почти ми идва да заплача за загубата на майка си, но ако си Тюдор, всъщност нямаш родители. Майка ти е твоя покровителка, детето ти е твой наследник, боиш се да не би единият или другият да се провалят. Не е нужно леля Бес да ми казва, че майка ми е била велика жена, и никой не би могъл да каже, че е била добра майка, но е утешително да видя, че дворът най-накрая признава кралското й потекло, а следователно — и нашето.

Но има и още.

Елизабет избира този момент, за да възстанови титлата ни на принцеси по кръв. В смъртта майка ми успява да осъществи амбицията на живота си: да се пребори да бъдем признати от Елизабет, признати за нейни сродници, провъзгласени за особи с кралска кръв, да носим титли на принцеси и следователно да бъдем първи сред всички възможни наследници. Майка ми, да й прости Господ, би сметнала, че смъртта й е била твърде ниска цена, напълно заслужаваща си жертвата. Джейн умря, защото предяви правата на майка ни: сега те се дават на нас, нейните сестри, на погребението на майка й.

Ние с Мери сме изключително достолепни опечалени: държим главите си така вдървено изправени, сякаш вече носим коронки на принцеси. Хвърлям поглед назад, за да се уверя, че тя се държи подобаващо за новите ни почести, и й отправям лека усмивка. Главата й е високо вдигната, раменете — изправени, тя изглежда като миниатюрна кралица. След церемонията се оттегляме в Чартърхаус в Шийн, и аз изгарям от нетърпение да се върна в двора, за да разбера дали най-после Елизабет ще ми окаже истинско роднинско уважение, дали ще ми даде полагащото ми се място в личните си покои и старшинство сред дамите. Би трябвало да вървя само на крачка зад нея до края на живота й, а след смъртта й би трябвало да се възкача на трона. Сега, най-после, ще мога да говоря с нея като с братовчедка за брака си.

— Ще се омъжа веднага щом траурът ми приключи — казвам възторжено на доведения си баща, господин Стоукс. — Добре е да поискаме позволение сега, докато дворът още е в черно и Елизабет е в такова великодушно настроение.

Той изглежда изтощен. Искрено опечален е от загубата на съпругата си. За разлика от нас, нейните две оцелели деца, той истински я е обичал.

— Съжалявам — казва сковано. — Говорих с лорд Хартфорд след погребението. Редно е той да говори с кралицата сега, когато майка ви вече я няма.

— О, много добре. Какво каза Нед? — питам уверено. Държа на скута си Джоу, сгушила се в Рибън, и лекичко подръпвам коприненогладките уши на кучето. — Какво иска — да изчака, докато се върна в двора след траура ли? Или смята да говори с нея сега, докато още отсъстваме?

Ейдриън Стоукс поклаща глава, без да откъсва очи от лицето ми.

— Съжалявам — казва неловко. — Много съжалявам, Катрин. Зная, че майка ви също щеше да съжалява. Но не мисля, че той ще се наеме с това. Всъщност ми го каза. Сега, когато майка ви вече не е тук, за да се застъпи за вас пред кралицата, майка му промени мнението си и не е съгласна бракът да се осъществи. Лейди Сиймор не желае да говори с кралицата без подкрепата на майка ви, нито пък той. Направо казано: никой от тях не смее.

Едва успявам да повярвам на думите му.

— Но тя току-що ме призна за принцеса по кръв! — възкликвам. — Признава ме за член на кралската фамилия! Никога не съм се ползвала с толкова висше благоволение от нейна страна!

— Точно там е въпросът — отвръща той. — Сега, когато сте призната за принцеса, тя ще бъде още по-твърдо решена сама да се разпореди за брака ви, и няма да иска да се омъжите за човек, който сам има права над трона.

— За Хартфорд! — повишавам тон на доведения си баща. — Би следвало да разпореди брака ми с Хартфорд! А вие би трябвало да настоите на това от мое име!

Той поклаща глава.

— Знаете, че нямам влияние, лейди Катрин. Аз съм обикновен човек от неблагороден произход, без голямо богатство. Но зная, че кралицата няма да иска да ви омъжи за лорд, който сам има права над трона. И няма да ви позволи да сключите брак, докато самата тя е неомъжена, и да рискува да родите син, който би имал по-голяма право над трона, отколкото тя самата. Ясно ми е какво си мислят семейство Сиймор: несъмнено кралицата няма да иска в двора момче, което е едновременно Тюдор и Сиймор, докато тя самата не се сдобие със съпруг и син. Семейство Сиймор не искат да поемат риска да я оскърбят.

— Никой от вас не я разбира! — възкликвам. — Тя не разсъждава така, не планира предварително по този начин! Интересува я само да бъде център на вниманието и да задържи Робърт Дъдли до себе си.

— Смятам, че всъщност разсъждава много внимателно — предупреждава ме той. — Мисля, че е наредила да ви наблюдават, и смятам, че няма да поеме риска да позволи раждането на дете, което да има основания да претендира за трона.

— Елизабет не ме следи!

— Уилям Сесил го прави — вижда стъписването ми и безпомощно свива рамене. — Той следи всички.

— Да не искате да кажете, че тя няма да ми позволи да се омъжа, докато самата тя не се омъжи и не роди своя син и наследник?

Той кимва и казва:

— Това е почти сигурно — казва. — Ако го позволи, това би означавало да можете да представите наследник с по-основателно право от нейното.

— Дотогава може да минат години.

— Знам. Но мисля, че тя няма да търпи съперница.

— Тя ще ме съсипе — казвам с равен тон.

Пясъчнорусите му вежди се събират в намръщено изражение, докато се пита какво имам предвид със „съсипване“.

— Надявам се, че не — казва. — Надявам се, че ще внимавате както с репутацията си, така и с кралицата.

Спомням си за беседката, спомням си мига на силна болка и радост, спомням си как хълцах на рамото му и как прошепнах: „Цялата съм твоя“.

— Ние сме сгодени и ще се оженим — казвам.

— Традицията изисква да имаме позволението на кралицата — напомня ми той внимателно. — Такъв беше и законът. Кралицата може да върне този закон. Но и без това семейство Сиймор казват, че няма да молят за този брак.

— А писмото на майка ми, в което молеше кралицата за позволение Нед и аз да се оженим? Мога да го дам на Елизабет, ако никой друг няма куража да го представи. Можем да кажем, че сме го намерили в книжата й, че това е било предсмъртното й желание?

Умореното му лице помръква.

— Онова писмо — казва той. — Именно така разбрах, че ви следят. Писмото на майка ви е изчезнало от покоите й. Шпионирали са майка ви и някой е откраднал писмото й. В името на собствената ви безопасност, Катрин, трябва да забравите всичко това.

— Не могат просто да откраднат писмо до кралицата! Не могат просто да преровят книжата ни и да вземат каквото искат. Кой би направил такова нещо?

— Не зная. Не зная и защо. Но във всеки случай писмото е изчезнало и не можем да го получим обратно. Мисля, че не можете да направите нищо, освен да изхвърлите този човек от мислите и от сърцето си.

— Не мога да забравя! — възкликвам. — Обичам го. Дадох му дума! Сгодени сме!

— Съжалявам — това е единственото, което казва той. А после допълва нещо още по-ужасно. — Той също съжалява, знам. Личеше си. Много съжаляваше, че няма да ви види никога повече.

— Няма да ме види повече? — прошепвам. — Това ли каза?

— Това каза.

* * *

В Шийн сме много мълчаливи и потиснати. Господин Носльо трепери в студените течения откъм зле уплътнените врати, а Рибън отказва да излиза да се облекчава навън и да си мокри лапите, така че постоянно чистя след него. Джоу започва да скимти в мига, щом изляза от стаята, сякаш за да каже, че също е самотна.

Поне не съм пропуснала весела Коледа в двора. Джейни ми пише и казва, че там е също толкова ужасно, както когато кралица Мери беше на трона, понеже Елизабет се е поболяла от страх, не може да реши дали да посмее да изпрати английска войска в подкрепа на шотландските протестантски лордове. Разбира се, че е редно да го направи. Това би било решителен и впечатляващ ход: да даде Светото писание на хора, които никога няма да го чуят, освен ако тя не предприеме действия. Но Елизабет не смее да върви по праведния път и се страхува от регентката на Шотландия, Мари дьо Гиз — майката на Мери, кралицата на Шотландия, новата френска кралица. Французите ще нахлуят, за да подкрепят сродницата си срещу бунта на шотландските протестантски лордове, а влязат ли веднъж в Шотландия, какво би ги спряло да потеглят на юг към Елизабет? Сестра ми Джейн щеше мигом да изпрати войска от праведници да подкрепи благочестивите лордове срещу регент-папист. Това би сторил един силен монарх начело на Англия. Но Елизабет в сърцето си не вярва в нищо и няма да води религиозна война. Най-лошото за нея е, че Уилям Сесил, по-ревностен реформатор от цялото мое семейство, е казал, че ако тя не желае да приеме съвета му да подкрепи нашата вяра в Шотландия, той няма да настоява, напуснал е двора и се е прибрал у дома при съпругата си, Милдред.

— Елизабет ще е безпомощна без него — казвам на Мери, докато й чета това: двете сме в личния кабинет на майка ми, а по обрамчените с олово стъклени прозорци се лее проливен, леден дъжд. — Предполагам, че ще изгуби трона, ако французите потеглят срещу нея.

— Със сигурност ще нахлуят, нали? Ако тя обяви война срещу тях в Шотландия? Ще нахлуят през Тясното море от юг и едновременно с това ще се спуснат от Шотландия.

Кимвам, дешифрирайки нахвърляното набързо, тревожно писмо на Джейни.

— Освен това тя няма армия — казвам. — Или пари, за да я свика. Стига да не изпрати Нед в Единбург! — казвам. — Тук „Хартфорд“ ли пише?

— Не — казва Мери. — Хауард. Пише, че Елизабет изпраща в Единбург своя братовчед Томас Хауард. Нед е в безопасност.

Сключвам ръце, сякаш искам да коленича за молитва на пейката в прозоречната ниша.

— О, Господи, само да можех да се върна в двора и да бъда с него! Да можех само да го видя!

— Ако французите нахлуят в Англия, то ще бъде, за да поставят на трона Мери, кралицата на шотландците, а не теб — отбелязва Мери.

— Не искам трона! — възкликвам раздразнено. — Защо никой не проумява това? Искам само Нед.