Филипа Грегъри
Последните Тюдори (36)

Дворецът Гринич
Лятото на 1560 г.

Това е да живееш — мисля си възбудено. Това е да си млада и красива, и жива, а не увлечена от някакво ужасно убеждение, което те кара да се учиш да умираш, а не да се наслаждаваш на живота. На това се надявах, когато излязох от Тауър и оставих там сестра си, за да бъде обезглавена и погребана на късове в параклиса. Такъв вярвах, че трябва да бъде животът ми и такъв е сега: ярък, и страстен, и далеч по-прекрасен, отколкото някога съм мечтала.

С Нед все още се подминаваме мълчаливо, с извърнати погледи, но той ми намига в параклиса и ме притиска съблазнително близо до себе си, когато ме сваля от коня ми. Сега, когато движението на танца ни събира, ръката му е топла и той стиска пръстите ми. Когато по време на танца се озоваваме лице в лице, той пристъпва толкова близо, че мога да почувствам топлия му дъх до ухото си, ръката му върху талията ми е уверена, придърпва ме към него. Ние сме тайни любовници, както някога бяхме тайно отчуждени, а когато се извръщам и се преструвам, че не го виждам, ми идва да се изкикотя. Напълно забравям, че преди ми се искаше да заплача.

През лятото дворът се забавлява и сякаш нищо няма никакво значение. Сякаш всички строги правила на дворцовия етикет са отменени, всички мрачни ограничения на вярата са премахнати. Вече няма „да се научиш да умираш“, няма смърт. Няма страх от бъдещето, нито въпроси кой ще бъде наследник, дали кралицата ще зачене, или пък дали ще има война. Няма нищо друго освен слънчево време, красиви дрехи и прекрасни дни. Цялото мрачно униние в двора на кралица Мери е пометено като стари тръстики от пода, цялата родена от страха подозрителност от годините на крал Едуард вече я няма. Всички мъже, които крояха интриги, планове и заговори срещу престола и един срещу друг, са мъртви, а ние, техните деца, сме се зарекли да живеем заради радостта от живота. Научили сме се да живеем.

Уилям Сесил е заминал за Единбург, за да помири шотландските лордове и тяхната регентка от френски произход. Неохотно потеглилата армия на Елизабет направи достатъчно, за да ни спечели мир, а без надзора на Сесил, Елизабет е безразсъдна, сякаш си мисли, че ако той не гледа, никой не може да я види. Двамата с Робърт Дъдли живеят открито като любовници. Той влиза в стаята й, сякаш й е съпруг, смее й се, взема я в обятията си, подчиняват му се като на крал-консорт.

Всеки ден излизаме на езда, хрътките тичат пред нас. Робърт Дъдли довежда на любовницата си няколко коня, един от друг по-буйни и прекрасни, и двамата яздят един до друг, сякаш са неуязвими. Всеки ден се измъкват от придворните, а после изчезват в гората, появявайки се едва когато стане време да обядват в красивите шатри, които слугите са издигнали в някое сечище и масите са подредени, а виното и водата — налети в чашите. Открито се отдалечават заедно на конете си, безсрамно се връщат, с лица, светнали от неизказана радост. Всички други яздят известно време зад хрътките, а после отвеждат конете си до реката и ги оставят да пият или слизат да се изтегнат лениво в сенките, или се отдалечават към някое тихо и скрито място да се целуват и да си шепнат.

Слънцето е горещо, но сечището е засенчено от свежата зеленина на дъбовете и буковете, а птиците пеят неспирно, сякаш са хор, в съзвучие с музикантите, скрити под клоните. Мирисът на дим от дърва и печено месо се смесва със сочния аромат на стъпкана трева и билки там, където слугите са разстлали килими, рогозки и възглавнички, за да можем да се изтегнем спокойно, да пием вино, да си разказваме истории и да рецитираме стихотворения. Понякога пеем заедно — стари селски песни, — а понякога Нед чете стиховете си, но никога „Тя стоеше в черно“, което е за мен и принадлежи само на мен.

Ние сме двор от млади, красиви хора. По-старите и по-разумните не могат да търпят продължаващите по цял ден пикници, от които се прибираме чак по здрач, яздим един до друг и си нашепваме обещания. Те непрекъснато напомнят за деликатната работа, която Уилям Сесил върши в Единбург, и как всичко може да се окаже напразно, ако Елизабет не дари Англия с наследник. Но облекчението на Елизабет заради края на войната с Шотландия я изпълва с опияняваща радост. Тя тържествува: мисли си, че спечелването на войната я прави неуязвима. Непредпазлива е: мисли си, че любовта е над всичко останало. Дори когато членовете на Тайния съвет предупреждават, че ще се наложи да режат езиците на мъже и жени нашир и надлъж из страната, за да им попречат да говорят, че тя е блудницата на Робърт Дъдли, тя пак се надвесва от прозореца на спалнята си сутрин, полугола, и вика Робърт Дъдли да дойде веднага при нея.

Всички в двора знаят, че двамата имат съседни спални със свързваща врата между тях. Всеки от тях може и да се прибира в собствените си покои вечер, но всички смятат, че камериерът на Робърт Дъдли стои отвън пред вратата му по цяла нощ, защото кралицата на Англия се е промъкнала през скритата врата и е вътре. Дори хората в провинцията, които не би трябвало да са толкова добре осведомени за събитията в двора, казват, че Елизабет е безумно влюбена в своя красив началник на конницата, а мнозина мислят, че двамата вече са женени тайно и че горката му съпруга, каквото и да е името й, ще бъде напусната по заповед на кралицата, точно както бащата на кралицата, крал Хенри, изоставяше съпругите си, за да се ожени за друга жена.

После идва новината, че регентката на Шотландия, Мари дьо Гиз, е мъртва, и властта на французите в Шотландия рухва, след като тя вече не е там, за да я поддържа. Сесил се прибира у дома в Лондон. Сключил е триумфален мирен договор, но сега Робърт Дъдли заявява, че не е получил нищо за цялото си усилно препускане от Нюкасъл до Единбург и обратно. Сега Елизабет иска нещо повече от договора на Сесил: настоява за хиляди лири обезщетение, за връщането на Кале, а на Мери, кралицата на Франция, да бъде забранено да поставя кралския герб върху блюдата си за хранене — всичко, от най-сериозното до най-незначителното. Двамата с Робърт, като кралица и нейният съпруг, стоят един до друг пред целия двор и посрещат Уилям Сесил с тирада от оплаквания.

Разгромът на френското управление в Шотландия би трябвало да бъде честван като победа, но Уилям Сесил, чиито умения доведоха до него, е смазан от неблагодарността на Елизабет, неспособен да скрие гнева си, че тя приема съвети от Робърт Дъдли. Дворът се разделя на съперничещи си лагери: тези, които приемат неудържимия възход на звездата на Дъдли — съпруг и бъдещ крал-консорт — и тези, които казват, че Уилям Сесил трябва да бъде уважаван, както и старите лордове, и че Дъдли е парвеню от род на предатели.

Елизабет, която ми е заявила с обич, че съм й скъпа като дъщеря, обещала ми е, че ще ми бъде като майка, че ще ме осинови законно, че ще ме посочи за своя наследница, забравя напълно за мен в тази нова криза, докато мъжът, който й е бил като баща и мъжът, който й е като съпруг, се гневят толкова един на друг, че не желаят да си проговорят. Всички придворни са убедени, че Сесил ще я изостави, че Дъдли ще я съсипе. Шепне се за заговори за покушение над него: тя среща съпротива от всички страни. Не смее да се съгласи, че една страна може сама да избере наследника на своя престол. Ако на шотландците е позволено да отхвърлят своята кралица Мери, защо англичаните трябва да приемат Елизабет? В своето безпокойство за любовника си, за бъдещето си, за самия си кралски сан, тя не се интересува от мен, не се интересува от никоя друга жена.

— Но на мен ми харесва да бъда забравена — отбелязва сестра ми Мери. — Предполагам, че съм свикнала, след като съм толкова ниска, че очите на другите често не стигат до мен. Но това определено означава, че можеш да правиш каквото искаш.

— А какво искаш да правиш ти, смешно малко създание? — питам снизходително, като се навеждам, за да виждам изящното й лице. — Да не си намислила някоя дяволия, по примера на половината придворни? Да не си влюбена, Мери?

Джейни се засмива грубо, сякаш никой не би обикнал Мери.

— Можеш да вземеш моя ухажор — казва тя. Джейни е ухажвана от стария ни чичо, Хенри Фицалан, граф Аръндел. Бива го да надживява съпругите си — първата му жена беше леля ми Катрин Грей. Сега отново е свободен, заможен и отчаяно копнеещ да влее малко кралска кръв в златната люлка в богато обзаведената детска стая в замъка си, в линията на рода си.

— Не ми трябват твоите огризки — Мери отхвърля богатия аристократ с махване на мъничката си ръка. — Имам си обожател.

Не съм изненадана. Мери притежава чара на Тюдорите и е добросърдечна по природа — мнозина мъже биха се радвали на тези качества у една съпруга. От нея би станала по-добра съпруга, отколкото от Джейни Сиймор, с нейното крехко здраве и трескавата й енергия. Мери е истинска миниатюрна наслада: когато застане пред рицар в броня, може да огледа красивото си лице и съвършено оформените си шия и рамене, отразени в нагръдника му. Ако седи върху възглавница зад висока маса и един мъж вижда само главите и раменете ни, ще му е трудно да реши коя е по-голямата красавица. Само когато тя се изправи, внезапно се разкрива, че е мъничка, наполовина на нормалния ръст. Мисля, че високо на седлото, на кон, е по-красива дори от мен. Има добра стойка, месечните й неразположения са редовни — навярно би могла да има кандидат, навярно би могла дори да се омъжи.

— Всички дами в двора флиртуват. Аз не съм по-различна — казва Мери. — Защо би трябвало да съм различна?

— Е, кой флиртува с теб? — подхвърля насмешливо Джейни.

— Не те засяга — казва моята неустрашима сестра. — Защото си имам свои планове, точно както Катрин си има нейните. И не бих ти позволила да ми се месиш, както се месиш на нея.

— Не се меся, съветвам я — казва Джейни, засегната. — Аз съм нейна близка приятелка.

— Е, не съветвай мен! — казва Мери. — Имам си свой по-голям приятел, по-важен от вас двете, взети заедно.