Филипа Грегъри
Последните Тюдори (44)

Дворецът Уайтхол
Лондон, пролетта на 1561 г.

Докато го чакам да се върне в двора, никой не е изненадан от тихата ми скръб. Всички знаят, че двете с Джейни бяхме най-близки приятелки, никой не подозира, че тъгувам и за Нед. Единственото събитие е новината, че братовчедка ми Маргарет Дъглас е изпратила красивия си син във Франция да поднесе семейните им съболезнования за смъртта на френския крал. Сякаш някой се интересува какво прави семейство Ленъкс! Но се мълви, че тя е наредила на сина си Хенри Стюарт да предложи брак на овдовялата кралица. Ако Мери, кралицата на шотландците, иска поредното красиво мамино синче да заеме мястото на онзи, когото е изгубила, тогава ще разполага с такова. Предполагам обаче, че тя ще иска за съпруг мъж, а не момче, което е нечия „маша“. Със сигурност всичките й братовчедки предпочитат мъже, които могат да уважават: Маргарет Дъглас боготвори съпруга си, Матю Стюарт, графа на Ленъкс; вкусът на Елизабет към авантюристите е истински позор, а аз никога не бих обмислила да се обвържа с мъж, когото не мога да уважавам истински.

Няколко дни след погребението откривам малко кръв върху ленената си нощница и предполагам, че е месечното ми кървене, най-сетне настъпило, настъпило със закъснение. Не е много, и няма с кого да се посъветвам. Иска ми се Джейни да беше тук. Тя щеше да преброи дните заедно с мен и да потвърди, че цикълът ми е започнал със закъснение и никога не е имало бебе. Чувствам се такава глупачка, задето съм толкова несигурна, и въпреки това нямам подръка някоя знахарка или стара омъжена жена, която да ми каже какво да правя. Нямам приятелки с пълни с деца детски стаи, а не смея да се допитам до някой, който може да знае, например старите дами, които пазят роклите в кралския гардероб, защото те са ужасни клюкарки, а този двор съществува от клюките.

Това е първото нещо, за което Нед ме пита, когато се връща в двора. Подава ми клетката с конопарчетата, аз възкликвам радостно, отнасям ги в стаята си и ги окачвам на една кука недалеч от прозореца, където по красивите им, обсипани с петънца криле може да грее слънчева светлина.

— Катрин, любов моя, остави ги — моли ме той. — Трябва да говоря с теб.

— Ще отидем в градините — казвам.

Вървя малко пред него и ние отиваме в любимата си малка градина, където тесните чакълени пътеки лъкатушат около ниските живи плетове. Но оградената със стени градина е пълна с градинари, които заравняват чакъла с гребла и подрязват живите плетове.

— Не тук! — казва раздразнено Нед. — Да отидем в овощната градина.

Цветовете са розови и бели, така гъсто обсипали клоните, сякаш те са се привели под розов сняг. Пчели бързат като неспокойни доячки от една разтваряща се пъпка към друга. Чувам глас на кукувица и търся с поглед сивия й гръб. Обичам кукувиците. Чувам ги толкова често и ги виждам толкова рядко.

— Слушай — казва настойчиво Нед. — Получих от Елизабет документ с разрешение за пътуване до Франция — показва ми подписа й — драматично изписаното „Е“ и всички завъртулки. — Но няма да замина, ако очакваш дете. Ако има някаква вероятност да носиш нашето бебе, ще остана и ще съобщим на кралицата заедно.

Ужасът ми от мисълта да се изправя пред Елизабет без подкрепата на Джейни е почти по-силен от ужаса ми от заминаването на Нед.

— Не зная — казвам, разсеяна от кукувицата, която се обажда толкова наблизо, че сигурно е почти над главите ни, скрита в клоните. — Не мисля. Не мога да съм сигурна. Мисля, че имах цикъл, точно след… — не мога да кажа „погребението на Джейни“.

Нед стисва ръката ми.

— Няма да замина без твое позволение — казва той.

— Предполагам, че искаш да отидеш — казвам сприхаво. — В Париж и Реймс, и навсякъде.

— Разбира се, че бих искал да видя тези градове и да присъствам на коронацията на новия френски крал. Искам да опозная света — казва той искрено. — И за нас няма нищо лошо в това, че Сесил ме намира за надежден. Разбира се, че това е прекрасна възможност за мен. Но няма да замина, ако очакваш дете. Няма да те оставя. Обещах. Аз съм твой, Катрин. Твой съм до смъртта.

Поклащам глава. Толкова се страхувам да призная на Елизабет, и съм сигурна, че Джейни е сгрешила и няма никакво бебе. Чувствам, че през тази скръбна пролет изгубих всичко: най-добрата си приятелка, Джейни, и шанса за бебе от брат й, а сега и той заминава.

— Няма го вече. Не мисля, че изобщо го е имало някога — казвам му.

— Не може ли една жена да определи подобно нещо?

— Не зная как би трябвало да се чувствам! — възкликвам. — Чувствам се само изплашена и ми е ужасно мъчно за Джейни, и не смея да се изправя пред Елизабет. Но не чувствам нищо друго. Не съм напълняла, или каквото и да е друго.

Той ме гледа, сякаш би трябвало да съм наясно с подобни мистерии, сякаш всяко момиче на света знае това по природа, а аз съм много глупава, задето не го знам.

— Как се предполага да разбера? — питам настоятелно. — Ако всички знаеха, че сме женени, можех да питам майка ти или някои акушерки. Вината не е моя.

— Разбира се, че вината не е твоя — казва той бързо. — Нито пък моя. Просто щеше да е много по-добре, ако знаехме със сигурност. Ако ти знаеше със сигурност.

Кукувицата изкуква точно над главите ни, аз вдигам поглед и виждам проблясване на красиво изпъстрени с чертички гръдни пера.

— Слушаш ли ме изобщо? — пита той разпалено.

— Най-добре е да заминеш и да се върнеш възможно най-бързо — казвам навъсено. — Предполагам, че нищо няма да се промени кой знае колко за един месец. А хората само ще се чудят, ако откажеш такава възможност.

— Ако ме повикаш, ще се върна веднага — обещава той. — По каквато и да е причина. В мига, когато ме повикаш, ще дойда при теб. Където и да съм. Имам нов слуга и той ще пренася съобщения по мое поръчение, между теб и мен, без да казва на никого. Името му е Глин, нали ще запомниш? И ще му се довериш, когато дойде при теб?

— Ще запомня, но нали ти ще обещаеш само да отидеш на коронацията във Франция и после да си дойдеш право у дома? — питам го. — Няма да тичаш след вдовстващата кралица като онова пале Хенри Стюарт, сина на Маргарет Дъглас.

— Да — обещава той. — Няма да се бавя дълго, само няколко седмици.

— Добре тогава — казвам нещастно. — Върви.

Той измъква иззад гърба си малък свитък и кесия злато.

— Това е за теб — казва нежно. — Моя скъпа съпруго. За всички разходи, които може да имаш, докато отсъствам. А това е завещанието ми. Оставям ти земя на стойност хиляда лири. Хиляда!

— О, не го казвай! — изведнъж отново се обливам в сълзи, като си помислям за Джейни, умряла през нощта, сама, без дори да се сбогува с мен. — Не го казвай. Не искам да наследявам нищо от теб. Просто искам да живея с теб, не да умра. Всички, които обичам, умират, а сега ти заминаваш!

— Във всеки случай го пази добре — казва той, като пъха свитъка в ръцете ми, — а преди да изтече месецът, ще се върна, за да си го поискам от теб.