Филипа Грегъри
Последните Тюдори (2)

Брадгейт Хаус, Гроуби
Лестършир, пролетта на 1550 г.

Обичам баща си, защото зная, че никога няма да умре. Нито пък аз. Ние сме избрани от Бог и вървим по Неговите пътища, и никога не се отклоняваме от тях. Не се налага да си печелим място в Рая, като подкупваме Бог с дела или литургии. Не се налага да ядем хляб и да се преструваме, че е плът, да пием вино и да го наричаме кръв. Знаем, че това са глупости за невежите и капан за папистките глупци. Това знание е нашата гордост и слава. Ние разбираме, както все повече и повече хора напоследък: спасени сме веднъж завинаги. Не изпитваме страх, защото никога няма да умрем.

Вярно, баща ми е светски, греховно светски човек. Иска ми се да ми позволи да се преборя за душата му, но той се смее и казва: „Върви, Джейн, и пиши на нашите приятели, швейцарските реформатори. Дължа им едно писмо — можеш да го напишеш вместо мен.“

Погрешно е от негова страна да избягва разговорите по религиозни въпроси, но това е само грехът на небрежността — зная, че е предан от сърце и душа на истинската религия. Трябва също да помня, че той е мой баща и че дължа покорство на баща си и майка си — каквото и да е личното ми мнение за тях. Бог, който вижда всичко, ще бъде техен съдник. А Бог вече е видял баща ми и му е простил: баща ми е спасен чрез вярата.

Боя се, че майка ми няма да бъде спасена от огньовете на ада, а сестра ми Катрин, която е три години по-малка от мен, деветгодишно дете, почти със сигурност ще умре и никога няма да възкръсне отново. Тя е невероятно глупава. Ако бях суеверна глупачка, наистина щях да помисля, че е обладана от бесове: напълно безнадеждна е. Невръстната ми сестра, Мери, не може да надрасне първородния грях, в който е родена. Съвсем мъничка е. Красива е като миниатюрна версия на сестра ни Катрин, мъничка като кукла. Почитаемата ми майка искаше да я отпрати още като бебе, за да бъде отгледана далече от нас, и да ни спести срама, но баща ми изпитваше твърде голямо състрадание към последното си недорасло дете, и затова тя живее с нас. Не е слабоумна — справя се добре с уроците си, умно малко момиче е, — но не усеща Божията милост, не е една от избраните като баща ми и мен. Човек като нея — чието израстване е сякаш прокълнато от Сатаната — би трябвало да се стреми особено пламенно към спасение. Предполагам, че едно петгодишно дете е твърде малко, за да се отрече от света — но аз учех латински, когато бях на четири, а Нашият Господ е бил на същата възраст, на която съм аз сега, когато отишъл в Храма и проповядвал на мъдреците. Ако не усвоиш пътищата Божии още от люлката, кога ще започнеш?

Уча още от дете. Аз съм най-вероятно най-начетената млада жена в цялата страна, възпитана в реформираната религия, любимка на великата кралица и учена жена Катрин Пар. Аз съм вероятно най-изтъкнатата млада образована жена в Европа, със сигурност най-образованото момиче. Не смятам братовчедка си, принцеса Елизабет, за истински отдадена на науката, понеже мнозина са звани, а малцина — избрани.^[1] Горката Елизабет не показва признаци да е избрана, а заниманията й с наука са много светски. Тя иска да я смятат за умна, иска да угоди на възпитателите си и да се изтъкне. Дори аз трябва да внимавам да не изпадна в греха на гордостта, макар майка ми да казва грубо, че главната ми грижа би трябвало да е да не ставам крайно смешна. Но когато й обясня, че изпада в грях, тя ме хваща за ухото и заплашва да ме набие. С радост бих приела един побой в името на вярата си, точно както светицата Ан Аскю, но смятам за по-богоугодно да се извиня, да направя реверанс и да седна на масата за хранене. Освен това за вечеря има пай от круши с крем брюле, който ми е любимият.

Наистина не е лесно да бъдеш сияйна пътеводна светлина в Брадгейт. Това е светски дом, а ние сме голямо домакинство. Брадгейт е голяма постройка, тухлена къща, червена като Хамптън Корт, портата с къщата на вратаря се извисява, голяма колкото онзи дворец, и е разположена в огромната гора Чарнуд. Имаме пълно право на това кралско великолепие. Майка ми е дъщеря на принцеса Мери, която беше кралица на Франция, любимата сестра на крал Хенри VIII, следователно майка ми е една от наследниците на престола на Англия, след децата на покойния крал, моите братовчедки принцесите, Мери и Елизабет, които пък са наследници на по-малкия си брат, крал Едуард. Това ни превръща в най-видната фамилия в Англия, и ние никога не го забравяме. Държим пълна къща слуги, повече от триста, за да обслужват петима ни; притежаваме конюшня, пълна с прекрасни коне, и целия парк около къщата, и ферми и села, реки и езера в самото сърце на Англия. Имаме собствена мечка за боеве между мечки и кучета, затворена в клетка в конюшните, собствена яма за бой на мечки с кучета, собствен манеж за бой с петли. Домът ни е един от най-големите в Централна Англия; имаме голяма зала с галерия за музиканти в единия край и подиум за кралските особи в другия. Най-красивите земи в Англия са наши. Израснала съм със съзнанието, че цялата тази земя ми принадлежи, точно както ние принадлежим на Англия.

Разбира се, между почитаемата ми майка и трона стоят трите кралски деца: Едуард, кралят, който е само на дванайсет като мен, и затова управлява с регент, а после — по-големите му сестри принцеса Мери и принцеса Елизабет. Понякога хората не броят двете принцеси за наследници, тъй като и двете бяха обявени за незаконородени и отхвърлени от собствения си баща. Дори нямаше да се числят към кралското семейство, ако не беше християнската доброта на моята наставница Катрин Пар, която ги доведе в двора и издейства да бъдат признати. Нещо по-лошо, принцеса Мери (да й прости Господ) е отявлена и открита папистка и еретичка, и макар да съм длъжна да я обичам като братовчедка, за мен е ужасно да се озовавам в дома й, където се спазват литургичните часове, сякаш живее в манастир, а не в реформирано кралство, понеже сега цяла Англия е протестантска под управлението на крал Едуард.

Не говоря за принцеса Елизабет. Никога не говоря за нея. Нагледах й се предостатъчно, когато и двете живеехме с кралица Катрин и нейния млад съпруг, Томас Сиймор. Ще кажа само, че Елизабет би трябвало да се срамува от себе си и ще трябва да отговаря пред Бог за онова, което направи. Видях го. Бях там, когато се ухажваха, закачаха и лудуваха със съпруга на собствената й мащеха. Тя тласна Томас Сиймор — един забележителен човек — към неблагоразумие, а после и към смъртта му. Провини се в похот и прелюбодеяние — в сърцето си, ако не в леглото му. Тя е също толкова виновна за смъртта му, както ако го беше уличила като коварен заговорник и го бе отвела до ешафода. Със силата на волята си го застави да мисли за себе си като за неин любовник и неин съпруг, а за тях двамата — като за наследници на трона. Може и да не е казала чак толкова много; не беше нужно да казва много. Видях как се държеше с него и знам какво го накара да направи.

Но — не — не съдя. Няма да съдя. Никога не съдя. Това е работа на Бог. Аз трябва да съхраня смирена мисъл, да отклонявам поглед, и да проявявам състрадание като един грешник към друг. И съм сигурна, че Бог също няма да помисли за нея, когато тя се озове в огньовете на ада, умолявайки твърде късно за опрощение, задето не се държа целомъдрено, прояви невярност и амбиция. Бог и аз ще я съжалим и ще я оставим да изтърпява вечното си наказание.

Във всеки случай, тъй като и принцеса Мери, и Елизабет бяха обявени за незаконородени, и явно и двете са неподходящи за трона, тези полусестри на крал Едуард имат по-малко законно право, отколкото дъщерята на любимата сестра на крал Хенри, кралица Мери, тоест майка ми.

И това е именно причината, истинската причина, поради която е толкова важно тя да се задълбочи в изучаване на реформираната вяра и да отхвърли блестящите труфила. Би трябвало да избягва пиршествата и пиенето, би трябвало да танцува само с най-целомъдрените дами от домакинството си, а не да язди по цял ден из околността на онзи свой едър кон, ловувайки какъвто там дивеч има през съответния сезон, сякаш е някакъв гладен полски звяр. Големите гори около нашата къща отекват от нейните ловни рогове, прислугата обхожда ливадите, за да сплаши дивеча и да го накара да се покаже. Кучета умират в ямата за бой с мечки, пред готварницата за месо се колят юници. Толкова се страхувам, че е похотлива (Тюдорите са ужасно похотливи), знам, че е горделива (всички Тюдори са родени тирани), и всеки може да види, че е разточителна и обича светската показност.

Би трябвало да я укоря, но когато казвам на възпитателя си, че събирам смелост да кажа на майка си, че се е провинила най-малкото в гордост, гневливост, лакомия, похот и алчност, той ми казва притеснено: „Лейди Джейн, наистина: по-добре недейте“, и зная, че се страхува от нея, както се страхуват всички — дори баща ми. Това само идва да покаже, че тя има вина за неприсъщата си за една жена амбиция, както и за всичко друго.

Бих била боязлива като всички други слаби създания, но ме крепи вярата ми. Наистина. Това не е лесно, ако си последовател на реформираната вяра. Куражът е лесна работа за папистите — всеки глупак има дузина предмети, които да го наставляват и окуражават: иконите в църквата, стъклописите на прозорците, монахините, свещеникът, хорът, тамянът, опияняващият вкус на виното, което, както сами си внушават, има соления вкус на кръв. Но всички тези неща са суета и празнота. Знам, че съм възвисена от вярата си, защото безмълвно падам на колене в хладен бял параклис, а после чувам Божия глас да говори само на мен, благо като любящ баща. Чета сама Библията си, никой не ми я чете, и тогава чувам Словото Божие. Моля се за мъдрост и когато говоря, знам, че тя е в словата на Библията. Аз съм Негова слугиня и говоря с Неговия глас — и именно затова е толкова ужасно греховно майка ми да крещи: „За Бога, махай се оттук с навъсеното си лице и върви на лов, преди лично да съм те изпъдила от библиотеката!“

Много греховно. Моля се Бог да й прости, както й прощавам аз. Но зная, че Той няма да забрави оскърблението срещу мен, Неговата слугиня, нито пък аз. Вземам кон от конюшните, но не отивам на лов. Вместо това яздя със сестра си Катрин, а един от конярите язди зад нас. Можем да яздим цял ден във всички посоки, без изобщо да излезем от земите си. Яздим в лек галоп през ливади и заобикаляме ниви, където расте овесът, зелен и гъст; прецапваме през бродове и оставяме конете да пият бистрата вода. Ние сме децата на английското кралско семейство, най-щастливи сред тези английски села, благословени с наследството си.

* * *

Днес по някаква причина майка ми постоянно се усмихва и ми нареждат да облека новата си рокля от наситеночервено кадифе, която пристигна от Лондон миналата седмица, с пищна черна шапчица и богато надиплени ръкави, тъй като имаме важни гости за вечеря. Питам нашия лорд-шамбелан кой ще идва и той казва, че очакваме бившия лорд-протектор, Едуард Сиймор, херцог на Съмърсет. Той беше в Тауър за държавна измяна, но сега е освободен и се връща в Тайния съвет. Такива са опасните времена, в които живеем.

— И води сина си — казва шамбеланът и се осмелява да ми намигне, сякаш съм някакво безгрижно момиче, което би било глупаво развълнувано от новината.

— О, колко вълнуващо! — възкликва безгрижната ми сестра Катрин.

Въздъхвам търпеливо и казвам, че ще чета в спалнята си, докато стане време да се обличам за вечеря. Ако затворя вратата между спалнята си и общите ни покои, може би Катрин ще схване намека и няма да влезе.

Нищо подобно.

След миг на резбованата врата се потропва, тя подава светлокосата си глава в личната ми стая и възкликва: „О! Учиш ли?“ Сякаш някога правя нещо друго.

— Със сигурност такова беше намерението ми, когато затворих вратата.

Тя не долавя иронията.

— За какво според теб идва тук херцогът на Съмърсет? — пита тя, вмъквайки се в стаята без покана. Мери се влачи зад нея, сякаш покоите ми са кралска зала за аудиенции и всеки може да мине покрай портиера, ако е достатъчно добре облечен.

— Нима водиш тази отвратителна маймуна тук вътре? — срязвам я, когато виждам животното да седи на рамото й.

Тя изглежда потресена.

— Разбира се, че да. Господин Носльо ходи с мен навсякъде. Освен когато посещавам бедната мечка. Страх го е от горката мечка.

— Е, не може да влиза тук и да ми съсипва листовете.

— Няма. Ще седи на скута ми. Той е един много добър господин Носльо.

— Изведи го.

— Няма.

— Изведи го: заповядвам ти.

— Не можеш да ме накараш.

— Аз съм най-голямата, а това са моите покои…

— Аз съм най-красивата и те посещавам от любезност…

Намръщваме се една на друга. Катрин ми показва сребърната верига, която опасва мършавия му черен врат.

— Джейн, моля те! Ще го държа здраво! — обещава тя.

— Аз ще го държа — предлага Мери, така че сега двете се сборичкват да хванат маймуната, която така или иначе не би трябвало да бъде в покоите ми.

— О, просто си вървете! — възкликвам раздразнено. — И двете.

Но вместо това Катрин се обръща и вдига Мери на един стол, където детето сяда, не по-голямо от кукла, и ми се усмихва с неотразим чар.

— Седи изправена — напомня й Катрин и Мери изпъва рамене назад и — изправя гръб.

— Не! Просто си вървете!

— Ще го направим, веднага щом ти задам един въпрос — Катрин е доволна, защото постига своето, както обикновено. Тя е нелепо красива и горе-долу толкова разумна, колкото господин Носльо.

— Много добре — казвам строго. — Задай въпроса си, а после си върви.

Тя си поема дъх.

— Защо според теб херцогът на Съмърсет идва тук?

— Нямам представа.

— Защото аз знам. А защо ти не знаеш? Мислех, че уж си много, много умна?

— Не искам да знам — казвам простичко.

— Мога да ти кажа. Ти знаеш само разни неща от книгите.

— Разни неща от книгите — повтарям думите на невежото дете. — Наистина. Действително знам „неща в книгите“, но ако исках да науча светски новини, щях да попитам баща си, който щеше да ми каже истината. Нямаше да се навъртам да подслушвам родителите си и да слушам клюките на слугите.

Тя скача върху голямото ми дървено легло, сякаш възнамерява да остане до вечеря, а после се обляга на възглавниците, като че ли ще спи тук. Маймуната се разполага удобно до нея и прокарва кльощавите си пръстчета през собствената си коприненогладка козина.

— Има ли бълхи?

— О, да — казва тя с безразличие. — Но не и въшки.

— Тогава го махни от леглото ми!

В отговор Катрин го взема в скута си.

— Не вдигай шум за дреболии, когато всичко е толкова вълнуващо. Идват за годежа ти! — обявява тя. — Ето на! Помислих си, че това ще те накара да подскочиш.

Трепвам толкова леко, че здраво задържам единия си пръст в книгата, за да си отбележа докъде съм стигнала.

— И откъде разбра?

— Всички знаят — казва тя, което означава, че това са клюки на слугите, както предполагах. — О, такава си късметлийка! Мисля, че Нед Сиймор е най-прекрасният млад мъж на света.

— Да, но ти харесваш всичко живо, което носи панталони.

— Има такива мили очи.

— Със сигурност има очи, но те нямат способността да изразяват чувства, а само да виждат.

— И прекрасна усмивка.

— Предполагам, че се усмихва като всеки друг, но не съм си направила труда да погледна.

— И язди прекрасно и има красиви дрехи, и е син на най-влиятелния човек в Англия. Няма по-изтъкнато семейство от Сиймор. Няма никой по-богат. По-заможни са от нас. Дори са по-близо до трона от нас.

Помислям си, но не казвам, че величието на семейството не успя да предпази Томас Сиймор, който беше обезглавен само преди година заради Елизабет, и дори по-големият му брат не успя да го спаси. После братът, самият лорд-протектор, изпадна в немилост, и сега се опитва да се добере отново до властта.

— Красивият син на лорд-протектора — прошепва тя.

Както обикновено, оплита конците.

— Той вече не е лорд-протектор, постът му беше премахнат — поправям я. — Съветът се управлява от лорд-регента, Джон Дъдли. Ако искаш съюз със силните на деня, това са семейство Дъдли.

— Е, той все още е чичо на краля, а Нед все още е граф на Хартфорд.

— Едуард Сиймор — поправям я.

— Едуард или Нед! Кой го е грижа?

— И всички ли казват, че ще бъда сгодена за него? — питам.

— Да — казва тя простичко. — А когато се омъжиш, ще трябва отново да заминеш. Ще ми липсваш. Макар че постоянно се оплакваш, че съм глупава, е много по-хубаво, когато си тук. Липсваше ми, когато живееше с кралица Катрин. Честно, направо се зарадвах, когато тя умря — макар да ми беше много жал за нея, разбира се, — защото се надявах, че ще се прибереш у дома за постоянно.

— Не си отивай, Джейн — проплаква внезапно Мери, която едва успява да следи разговора.

Макар да знам какво е казано в Библията — че един ученик трябва да остави дома си, или братята, или сестрите си, или баща си, или майка си, заради Словото Божие, аз съм доста трогната от това.

— Ако бъда призвана за високо положение в света, ще трябва да отида — казвам й. — Нашият братовчед крал Едуард има благочестив двор, и би трябвало да съм щастлива, че ще живея там, а ако Бог ме призове за високо положение в света, тогава ще бъда пример за подражание за онези, които се уповават на мен. А когато дойде вашият ред, ще ви покажа как да се държите, стига да правите точно каквото ви казвам. Всъщност, ще ми е мъчно за теб, и за малката Мери, ако трябва да замина.

— Ще ти бъде ли мъчно за господин Носльо? — пита Катрин с надежда, като се промъква надолу по леглото и вдига господин Носльо към мен, така че тъжното му личице да бъде близо до моето.

Внимателно избутвам ръцете й.

— Не.

— Е, надявам се, когато дойде моят ред да се омъжа, женихът ми да е красив като Нед Сиймор — казва тя. — А и не бих имала нищо против да бъда графиня на Хартфорд.

Осъзнавам, че това ще бъде новото ми име и титла, а когато бащата на Нед умре, Нед ще стане херцог на Съмърсет и аз ще бъда херцогиня.

— Да бъде волята Божия — казвам, представяйки си ягодовите листа на коронката на една херцогиня, и меката тежест на хермелина върху яката ми. — За теб, както и за мен.

— Амин — казва тя замечтано, сякаш още си мисли за усмивката на Нед Сиймор. — О! Амин.

— Много се съмнявам, че Бог ще те направи херцогиня — изтъквам.

Тя ме поглежда, с разширени сини очи, с кожа, бледа като моята, сега порозовяла:

— О, моли се за мен — казва доверчиво. — Можеш да ми издействаш херцог, ако се помолиш за мен, Джейн. Нали си толкова благочестива: със сигурност можеш да убедиш Бог да ми даде херцог. Помоли Го да е красив.

* * *

За да бъда справедлива към Катрин, трябва да призная, че Нед Сиймор е чаровен като всички от семейство Сиймор. Напомня ми за чичо си Томас, който беше най-милият човек, когото съм познавала някога, съпруг на моята наставница кралица Катрин, преди Елизабет да разруши щастието им. Нед има кестенява коса и пъстри очи. Никога преди не съм забелязвала, че тези очи са мили, но сестра ми е права: той се отличава с приятна сърдечност и твърде неустоима усмивка. Надявам се зад онзи многозначителен блясък да не се таят греховни мисли. Той е възпитан в двора, близък е с моя братовчед, краля, затова се познаваме, яздехме заедно и се учехме да танцуваме заедно, и дори учехме заедно. Той мисли също като мен — както мислим всички ние — всички умни млади хора са протестанти. Бих го наричала приятел, доколкото изобщо някой е приятел в мечата яма, каквато е един кралски двор. Той е голям поддръжник на реформираната вяра, така че ни свързва и това, а зад веселостта си има сериозен, вглъбен ум. Братовчед ми, крал Едуард, е посветен на учението и сериозен като мен, затова обичаме да четем заедно. Но Нед Сиймор кара и двама ни да се смеем. Никога не се държи непристойно — братовчед ми, кралят, не търпи около себе си глупаци, — но е остроумен и има чар, притежава онзи силен чар на семейство Сиймор, който му помага да създава приятелства, където и да отиде. Той е момче, чийто вид ви кара да се усмихвате, такова момче.

На вечеря седя с дамите на майка си, той седи с хората на баща си. Родителите ни седят на господарската маса, на подиума над всички нас и оглеждат стаята, гледайки ни отвисоко. Когато виждам накланянето на горделивата брадичка на майка си, си спомням, че „тъй ще бъдат последните първи, а първите — последни, защото мнозина са звани, а малцина избрани“^[2]. Сигурна съм, че специално тя никога не може да бъде избрана, а когато стана херцогиня, ще стоя по-високо от нея и вече никога няма да има правото да ми крещи и да ме ругае.

Когато масите са разчистени, музикантите засвирват и ми е наредено да танцувам с дамите на майка си и със сестра си Катрин. Разбира се, Катрин кокетливо размята пола и я повдига твърде високо, за да покаже красивите си обувки и проблясващите си крака. През цялото време се усмихва към господарската маса, където Нед е застанал зад стола на баща си. Съжалявам да отбележа, че той ни намигва. Казвам си, че намигването е предназначено за двете ни, а не насочено към Катрин. Доволна съм, че ни гледа как танцуваме — но ми пада в очите с това намигане.

После има общи танци и майка ми нарежда да танцувам с него. Всички отбелязват колко добре изглеждаме заедно, въпреки че той е с цяла глава по-висок от мен. Аз съм много дребна и бледа: никое от нас, момичетата Грей, не е с едър кокал; но се радвам, че съм дребна и изящна, а не едро и набито същество като принцеса Елизабет.

— Танцувате прекрасно — казва ми Нед, когато заставаме един до друг и чакаме друга двойка да завърши своята част от танца. — Знаете ли защо сме тук двамата с баща ми?

Движението на танца ни разделя и ми дава време да измисля изпълнен с достойнство отговор.

— Не, а вие? — това е всичко, което успявам да кажа.

Той улавя ръцете ми, докато преминаваме покрай редицата от други танцьори. Изправяме се и образуваме свод с ръцете си, а той ми се усмихва, докато другите свеждат глави и си проправят път.

— Искат да се оженим — казва той весело. — Уредено е. Ще бъдем съпруг и съпруга.

Трябва да застанем един срещу друг, докато друга двойка танцьори минава надолу покрай редицата, така че той може да види как приемам тази негова новина. Чувствам как бузите ми се обливат в топлина и се опитвам да не се усмихна до уши като нетърпелива глупачка.

— Редно е баща ми да ми го съобщи, не вие — казвам сковано.

— Ще бъдете ли доволна, когато го направи?

Свеждам поглед, за да не може да види какво си мисля. Не искам кафявите ми очи да греят като неговите.

— Обвързана съм от Словото Божие да се подчинявам на баща си — казвам.

— Ще бъдете ли доволна да му се покорите и да се омъжите за мен?

— Напълно.

Родителите ми очевидно смятат, че аз съм последният човек, до когото би трябвало да се допитат, защото ме викат в покоите на майка ми едва на следващия ден, когато Едуард и баща му се готвят да потеглят и конете всъщност вече стоят пред отворената входна врата, а уханието на английската пролет полъхва в къщата с възторженото чуруликане на ухажващите се птици.

Чувам как слугите ни изнасят багажа в преддверието долу, докато аз коленича пред родителите си, а майка ми кимва на слугата да затвори вратата.

— Ще се омъжиш за Едуард Сиймор — казва майка ми рязко. — Обещана си, но годежът не е утвърден писмено. Първо трябва да разберем дали баща му ще може да се върне в съвета и да работи с Джон Дъдли. Сега Дъдли е важният човек. Трябва да се уверим, че Сиймор ще се сработи с него и ще се издигне отново.

— Освен ако няма някакъв шанс по другия въпрос… — казва баща ми и поглежда многозначително майка ми.

— Не, той със сигурност ще се ожени за принцеса от чужбина — казва майка ми.

Разбирам веднага, че говорят за крал Едуард, който заяви открито, че ще се ожени за чуждестранна принцеса с достойна за кралица зестра. Аз самата никога не съм мислила нещо различно, макар някои хора да казват, че от мен би станала чудесна кралица, и че ще бъда светлина и пътеводен лъч на новата реформирана религия и ще задвижа религиозната реформа в една страна, която е болезнено колеблива, дори сега. Внимавам да си държа главата сведена и не казвам нито дума.

— Но те толкова си подхождат — изтъква баща ми. — И двамата толкова начетени, и двамата — толкова благочестиви. А нашата Джейн би била такава достойна наследница на Катрин Пар. Отгледахме я за това; кралица Катрин я обучи за това.

Чувствам как очите на майка ми ме оглеждат внимателно, но не вдигам поглед.

— Тя би превърнала двора в манастир! — казва тя през смях.

— Би дала светлина на света — отвръща сериозно баща ми.

— Съмнявам се, че това ще се случи някога. Във всеки случай, лейди Джейн, можете да се смятате обещана за невеста на Едуард Сиймор, докато не ви кажем друго.

Баща ми пъхва ръка под лакътя ми и ме повдига от коленопреклонната ми поза.

— Ще бъдеш херцогиня или нещо по-добро — обещава ми той. — Не искаш ли да знаеш кое може да е по-добро? Какво ще кажеш за престола на Англия?

Поклащам глава.

— Взорът ми е прикован в небесна корона — отвръщам и пренебрегвам вулгарния изблик на смях на майка ми.