Филипа Грегъри
Последните Тюдори (8)

Олд Манър
Челси, юли 1553 г.

Трудно ми е да повярвам, че моята приятелка, моята наставница, моята почти майка кралица Катрин не е с мен тук, в Челси. Всеки път, щом вдигна очи от страницата, очаквам да я видя до масата й, как чете и си води бележки.

Това беше нейният дом, а аз бях любимата й повереница, малко момиче, което тя извайваше по свой образ и подобие, обичана като дъщеря. Разхождахме се заедно в градините, играехме в овощната градина, седяхме край реката, и всеки ден, неизменно, учехме в прекрасните стаи, от които се разкрива гледка към градините и по-нататък, към реката. Ако са й липсвали тълпите и вълнението в кралския двор, то тя никога не показа това. Тъкмо напротив, живееше, както винаги бе искала: като начетена, отдадена на науките дама, откъсната от един греховен свят, щастлива с мъжа, когото обичаше, най-сетне свободна да се посвети на учение и молитва. Именно от тази библиотека изпрати книгата си на печатарите. Тук канеше най-изтъкнатите учени на нашето време да изнасят беседи. Сега имам чувството, че просто е отишла в градината или е тръгнала да се разходи по галерията, и че всеки момент може да я видя, и това ме утешава. Животът, който тя си създаде тук, е животът, който искам за себе си: този покой, който носят заниманията на ума.

В този период на тишина и спокойствие избирам да прочета всичко, каквото намеря, за джуджетата, тъй като мисля, че сестра ми Мери не е просто с тънки и крехки като на птиче кости, или с по-малко от нормалното тегло, или расте бавно — баща ми е използвал всички тези оправдания, за да я задържи у дома. Боя се, че тя може никога да не стане по-едра или по-висока, и се питам каква ли е причината за подобно нещо. Не научавам почти нищо от гръцките философи, но в древен Египет е имало богове-джуджета и някои джуджета-придворни с високо потекло. Пиша, за да разкажа подробно на Мери за това, но не коментирам поведението на джуджетата в римските императорски дворове. Не е подходящо млада жена, която е дъщеря на наследница на трона, да узнава такива неща. Всъщност, изненадана съм изобщо да го намеря в библиотеката на Катрин Пар.

Живея тук почти сама, ако не се броят дамите ми. Гилдфорд идва на кон през ден да ме види, съобщава ми новините, които са му известни — а те никога не са кой знае колко — и после се връща в двора, където продължават себичното си бдение над горкия ми братовчед, умиращия крал. Понякога Гилдфорд се храни заедно с нас, но обикновено вечеря с родителите си и спи в тяхната къща. Дамите ми ме питат дали ми липсва — такъв красив съпруг, при това сме женени отскоро — а аз им се усмихвам леко и казвам „не особено“. Никога не казвам, че е огромно облекчение да съм свободна от тежкото му присъствие в леглото ми, когато се поти под дебелите завивки, а неговата страна от леглото увисва надолу под тежестта му. Той е длъжен да ме посещава, точно както аз съм длъжна да го търпя: по закона на Църквата и по нареждане на родителите си ние сме длъжни да лягаме заедно; но не мога да си представя защо една жена би правила това за удоволствие или дори би го търсила.

Но все пак си спомням, че кралица Катрин беше най-щастлива в сутрините, когато Томас Сиймор излизаше бос от покоите й. Знам, че майка ми се наслаждава на времето си с баща ми, а лейди Дъдли очевидно е абсурдно отдадена на свекър ми. Навярно това е нещо, с което ще свикна, когато стана по-висока и по-силна. Навярно, понеже това е плътско удоволствие, трябва да имаш много плът, за да изпиташ насладата. Ако не ми призляваше така и не бях така трескава, навярно щеше да е по-добре. Но не мога да си представя да бъда толкова охранена и здрава, че да копнея за неумелите тласъци на Гилдфорд или да се кикотя, когато ме плесне по задника.

Това е единственият път, в който откривам, че книгите ми ме предават. Има някои гръцки писания за зачеването на деца, но в тях се говори все за фазите на луната. Има някои ужасяващи рисунки, изобразяващи как разрязват тялото на мъртва майка, за да извадят бебето, и много теология за това, как девица заченала нашия Господ от Светия дух — а има и някои задълбочени автори, които оспорват вероятността на това. Но изглежда, че никой не е писал нищо за истинска жена. Сякаш аз и представителките на моя пол съществуваме единствено като символ. В книгите не се казва нищо за странната смесица от болка и срам, която Гилдфорд и аз понасяме заедно, неловко и без нито дума. Там не пише нищо за това как от болезненото съвкупяване се създава бебе. Не мисля, че някой е съвсем наясно, а, разбира се, не мога да попитам.

Гилдфорд говори с мен на сутринта: казва ми, че болестта на краля е оповестена пред парламента и в църквите се молят за оздравяването му. Принцеса Мери и принцеса Елизабет са поканени в двора, и двете чакат новини в домовете си в провинцията.

— Ще дойдат ли? — питам.

— Не знам — казва той. — Баща ми сигурно знае.

— Какво ще стане? — питам го.

— Не знам. Баща ми сигурно знае.

— Не можеш ли да го попиташ?

Той прави странна, леко смръщена гримаса:

— Не. Ти питаш ли баща си какви са плановете му?

Поклащам глава.

— Той говори с Джон, Амброуз или Робърт — Гилдфорд изрежда имената на по-големите си братя. — Говорят помежду си, знаят какво става. Но те са много по-големи от мен; били са в двора и са участвали в битки. Могат да го съветват, той ги слуша. Аз съм само… — млъква, без да довърши.

— Какво си?

— Стръв за улавянето ти — казва той, със суров тон, сякаш иска да обиди и двама ни. — Тлъста муха за глупава пъстърва.

Поколебавам се, пренебрегвайки грубостта и болката в гласа му.

— Но как ще разберем какво да правим?

— Някой ще ни съобщи — казва той. — Когато им потрябваме, ще ни повикат. Мъртвата муха и пъстървата, заедно.

За пръв път го възприемам като млад мъж, още ненавършил двайсет години, който е длъжен да се подчинява на семейството си, както аз съм длъжна да се подчинявам на моето. За пръв път го виждам да се безпокои, питайки се какво ни готвят. За пръв път си мисля: ние сме в едно и също положение, заедно. Ще имаме общо бъдеще, ще съзреем заедно, заедно трябва да се изправим пред онова, което ще се случи, каквото и да е то. Отправям му лека, свенлива усмивка.

— Просто трябва да чакаме?

Изненадващо, той докосва пръстите ми със своите, сякаш споделя чувството ми, че съм затворена в клетка, като мечката в Брадгейт, в очакване кучетата да дойдат.

— Трябва да чакаме — съгласява се.

* * *

Мери Сидни, по-голямата сестра на Гилдфорд, е тази, която идва един следобед, загърната в наметало и с нахлупена качулка, като героиня в някоя от поемите, които обича толкова много, с блеснали от вълнение тъмносини очи, с треперещо слабо тяло.

— Трябва да дойдете! — казва тя: шепне, въпреки че сме сами в личния ми кабинет, ако не се броят дамите ми, седнали в прозоречната ниша, за да може последната светлина на залязващото слънце да пада върху книгите, които четат.

— Баща ви ли ви изпрати да ме повикате?

— Да! — възкликва тя възбудено. — Трябва да дойдете незабавно.

— Не съм добре — казвам й. — Постоянно ми прилошава, сякаш ме тровят.

— Разбира се, че не ви тровят. Трябва да дойдете сега.

Поколебавам се.

— Вещите ми, книгите ми…

— Хайде, само за едно посещение. Няма да ви трябва нищо. Елате сега.

— Както съм? Без нищо?

— Да! Да!

Дамите ми донасят пелерината и шапката ми. Няма време да си сменям роклята. Вземам една кожа, с която да се загърна в баржата, защото над потъмняващата вода духа студен вятър.

— Хайде! — възкликва Мери Сидни. — Побързайте.

Баржата на Дъдли ни чака, но херцогските вимпели и щандартът са сгънати и завързани. Качваме се на борда без нито дума и гребците отблъсват безмълвно баржата от кея и започват да гребат, бързо и гладко. Веднага си помислям, че са сбъркали и се движим в грешна посока — нагоре срещу течението, на запад, отдалечаваме се от града. Не разбирам. Ако горкият ми братовчед е по-зле, би трябвало да отиваме при него в двореца Гринич, надолу по реката. Но нахлуващият прилив е с нас и лодката се изстрелва като пружина напред с всеки плясък на веслата във водата, така че Мери и аз, седнали една до друга на седалката под навеса, се полюляваме напред-назад при всяко движение. Допирам ръка до корема си, където усещам спазъм на страх, или гадене, или и двете.

— Къде отиваме? — питам.

— Сион Хаус — казва тя.

Ахвам леко. Сион Хаус е мястото, където държаха Катрин Хауард, преди да бъде отведена в Тауър и обезглавена.

— Сега това е къщата на баща ми — казва Мери нетърпеливо, сякаш се досеща, че се страхувам. — Той просто иска да се срещне с нас там.

— За какво?

Тя поклаща глава.

— Не знам — обляга се назад, пъхва скръстените си ръце под наметката и се взира над главите на усърдните гребци, над потъмняващата река, докато гористите брегове и полята се плъзгат покрай нас. Минаваме покрай заливани от водата ливади, където чаплите се издигат с бавно пляскане на криле от потъналата във влага земя и се скриват във високите дървета; минаваме покрай мокро пасище, където джапащите в калта говеда ни поглеждат укорително, сякаш ние, а не собствените им тежки копита, сме виновни, че сме размътили мръсната им вода за пиене. Минаваме покрай земи, обрасли с гъста гора, където дърветата се огъват и се свеждат към собствените си отражения, и единственото, което виждам, е клон, срещащ се с отразен клон, и зелени листа, свеждащи се към по-зелени водорасли. Последният отблясък на слънцето помръква, Мери оправя кожената наметка около раменете ми, а зад нас изгрява тънка, намаляваща луна, която хвърля по гладките като стъкло води бледа жълтеникава светлина като блуждаещ огън, примамващ ни нататък към гибелта ни.

— Наистина ли не знаеш защо са ме повикали? — питам Мери много тихо, сякаш притъмняващото небе не трябва да чуе.

Тя поклаща глава, като че ли също не смее да наруши мълчанието, а една кукумявка надава своя вопъл и после я виждам, светла като призрак, с разперени рошави криле, докато прелита с лъкатушене от едно дърво до друго, а после чуваме отново скръбния й зов. Чак след часове Мери възкликва: „Ето!“, и виждам светлините. Това е Сион Хаус.