Филипа Грегъри
Последните Тюдори (79)

Замъкът Уиндзор
Лятото на 1565 г.

Държат ме в три хубави стаи с изглед към горния вътрешен двор на замъка Уиндзор. Външната врата се заключва нощем, но през деня отпред стои страж и той се съгласява да ме придружи, ако искам да изляза в кралската градина. Позволяват ми да се разхождам навсякъде зад стените на замъка, но не ме пускат да излизам. Стаите са просторни и с мен са двете ми дами и три камериерки. Тези покои са по-хубави от стаите, с които разполагаше Катрин в къщата на коменданта на Тауър, и разполагам с повече свобода, отколкото Джейн имаше там. Толкова се радвам, че не съм задържана в Тауър — това щеше да е непоносимо. Не бих могла да вървя по същата пътека като затворената си сестра, не бих могла при събуждането си да виждам моравата, където убиха сестра ми, мъченицата. Поне това е по-добре.

Живея тихо, отивам на служба в параклиса на замъка два пъти дневно: съпровождат ме стражите, вървящи пред и зад мен. Чета, уча, шия и съчинявам музика. Няма нищо за вършене, но поне не съм на колене пред тиранка, която ме мрази.

Пиша на сестра си Катрин, че аз също съм се омъжила по любов и че също не съм имала предвид нищо лошо, а просто съм искала да бъда щастлива с един добър мъж. Пиша, че аз също съм оскърбила кралицата с женитбата си, но че се надявам тя да ми прости и да прости и на Катрин. Давам писмото на коменданта на замъка, но не знам дали ще преодолее шпионите на Сесил и ще стигне до сестра ми.

Пиша на Томас Кийс. Това писмо е по-трудно. Той не е поет като горкия Нед Сиймор. Ние никога не сме се ухажвали с думи и красиви фрази. Затова пиша кратко и не очаквам никой да му предаде писмото ми. Няма значение дали пиша само за да го видят шпионите. Томас не се нуждае от уверенията ми в любов, нито аз — от неговите. Ние сме влюбени, ние сме женени, познаваме сърцата си. Колкото и кратко да е писмото, той знае, че го обичам така страстно и толкова силно, колкото и най-великият поет, макар че редовете са кратки.

Любими съпруже,

Нейно Величество благоволява да ме държи в замъка Уиндзор. Надявам се, че ще помилва и двама ни много скоро, веднага щом научи, че не сме искали да навредим на никого чрез женитбата си, а сме се надявали само да бъдем щастливи.

Много ми липсваш. Обичам те нежно. Не съжалявам за женитбата ни (освен за това, че предизвика недоволството на кралицата). Ти си моето сърце в един безсърдечен свят.

Твоя съпруга, Мери

Дърветата в парка сияят ярко като бронзовите и златни верижки на кралицата, а цветята в градината губят цвета и листенцата си и от тях остават само стъбла с опърпани главици. Последните летни дни са дълги и топли, и аз всеки ден се изкачвам по виещите се стъпала до върха на кулата, където мога да виждам реката и сновящите по нея лодки. Макар винаги да я търся с поглед по залез-слънце, кралската баржа така и не идва за мен.

Една вечер, докато отивам обратно към стаята си, комендантът на замъка ме спира и казва, че трябва да събера нещата си и да си тръгна на другата сутрин.

— Освободена ли съм? — питам го.

Той свежда глава, за да скрие смущението си, затова разбирам, че не съм.

— За да отседнете при сър Уилям Хотри — казва тихо. — Разбрах, че става дума за кратък престой.

— Защо? — питам направо.

Той се покланя отново.

— Милейди, не ми казват.

— Но защо сър Уилям Хотри?

Той прави безпомощен жест.

— Не знам нищо повече от това, че трябва да ви придружа до къщата му.

— Изглежда, че и на мен не ми се полага да зная нищо.