Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (8)

VI

Гъбата беше студена и мокра, но се оказа точно това, от което Томаш се нуждаеше, след като дойде в съзнание. Професор Маркопуло бавно избърса челото и лицето му, като внимаваше на местата, където имаше синини, подутини и кръвонасядания.

Португалецът огледа сънено килията. Видя германския затворник, който седеше на съседната рогозка с превързана глава и два лейкопласта на лицето и следеше внимателно грижите, които гръцкият археолог полагаше за лисабонския си колега.

— Ach, изглежда, ви дължа живота си! — каза той на английски, изговаряйки думите леко гърлено. — Много съм ви благодарен, че се намесихте. Ако не бяхте вие… — Въздъхна, сякаш не бе в състояние дори да си представи онова, което би могло да му се случи. — Mein Gott!^[1]

Томаш направи усилие да се усмихне.

— Не се тревожете.

Германецът се изправи и му подаде ръка.

— Името ми е Самер — представи се той. — Йозен Самер, но приятелите ме наричат Сеп.

Томаш стисна ръката му със смръщено от болка лице. Когато протегна ръката си, разбра, че рамото му е натъртено. След като размени няколко любезни думи с мъжа, заради когото едва не изгуби живота си, португалецът огледа килията в търсене на анархистите, които го бяха нападнали. От тях нямаше следа. Всъщност помещението му се стори различно.

— Къде сме?

Гръцкият археолог избърса за последен път лицето на ранения с гъбата и я прибра; вече бе изпълнила предназначението си.

— Преместиха ни в друга килия — отговори той, докато се изправяше. — Когато ви нападнаха, успях да повикам дежурния и той се намеси заедно с двама свои колеги. Получи се голямо меле, но пазачите успяха да ви измъкнат с помощта на електрошок. И понеже не беше възможно да останем с тях в едно помещение, преместиха трима ни в тази килия. След това пристигна лекар, който се погрижи за вас. Каза, че ще се върне по-късно да ви прегледа.

Томаш повдигна вежди, внезапно въодушевен.

— Еха! И без една стотинка, а?

Професор Маркопуло наклони глава и го погледна укорно:

— Без стотинка от вас. Аз трябваше да му платя сто евро факелаки, за да ви лекува.

Германецът, който притеснено следеше разговора, внезапно се разсмя.

— Няма такава страна!

Археологът обърна глава и му хвърли обиден поглед.

— Ей ти, нацистчето, по-добре си мълчи, разбра ли? — извика той, внезапно ядосан. — Ако бях на твое място, щях много да внимавам с този език! Голям късмет извади, че остана жив, и трябва да си благодарен на всички светии, които почитате в Нациландия, вместо да ми се правиш на духовит!

— Как смеете? — възпротиви се Сеп. — Не съм нацист и няма да ви позволя да се държите така!

— Така ли? Тогава защо говориш езика на Хитлер?

— Какво общо има това?

— Мислите си, че Европа е феодално владение на Райха и всички сме тук, за да ви робуваме! — Професор Маркопуло размаха пръст срещу събеседника си. — Само че имам новина за теб! Не стана през 1939 година, няма да стане и сега! Тогава Германия се провали и ще го направи отново! Децата на нацистите нямат право да нареждат на гърците, чу ли? Играете си с огъня и после се чудите защо всички ви мразят!

Германецът се взря в Томаш, сякаш опитваше да провери твърдението, което току-що бе чул.

— Вие мразите ли ме?

— Аз? Разбира се, че не.

Професор Маркопуло ядосано цъкна с език.

— Това е, защото професор Нороня е разсеян и още не е видял лекарството, което вие, вълци в агнешка кожа, предписвате. Превърнахте страната ни в икономически Дахау^[2] и ще сторите същото с останалите европейски страни! Когато професор Нороня послушно погълне предписания от вас „Циклон Б“^[3], веднага ще си промени мнението. Почакайте и ще видите!

Забележката възмути Сеп, който усилено клатеше глава, сякаш се бореше за изгубена кауза.

— Проблемът ви е, че сте неспособни да поемете отговорност — каза той. — Очевидно единственото, което можете, е да хвърляте вината върху другите.

— Обвиняваме вас, защото вие ни поставихте в тази ситуация! — отвърна гъркът, все още размахвайки пръст. — Германия е тази, която бяга от отговорност!

Сеп Самер махна неопределено с ръка към ограниченото пространство на килията, в която се намираха.

— Не виждате ли, че страната ви все още живее в Средновековието? — презрително попита той. — От Втората световна война насам Гърция е управлявана само от две фамилии — Папандреу и Караманлис. — Вдигна два пръста в буквата V. — Две фамилии! Разбирате ли? Това показва в каква страна сме. Знаете ли, че Гърция е рекордьор сред европейските страни по години, в които не е изплащала дълга си? От 1826 година насам вашата държава е прекарала половината от съществуването си, без да плаща дълга си. Как може да твърдите, че вината е на Германия?

— Не сменяйте темата — сряза го професор Маркопуло със зачервено от яд лице. — Вие ни изнудвате с този режим на безмилостни икономии! Щом е толкова добър, защо не го прилагате в страната си?

— И кой казва, че не го прилагаме? За ваше сведение, в годините след обединението Германия премина през икономическа и социална криза. През 2003-та, когато вие живеехте в безкраен празник, харчейки като луди нашите пари, моята страна замрази заплатите, ограничи държавната администрация, оряза помощите за безработни, насърчи съкращенията и помогна на бизнеса. И всичко това — без да мрънка, без да протяга ръка към никого и без да получава помощ от когото и да било! Ако днес сме добре, то е защото действахме навреме. За разлика от вашата икономика, нашата не зависи от нереални фантазии.

— Празни приказки!

— Не, не са. Какво направихте вие, когато ние дисциплинирано затягахме коланите? Харчехте като луди парите, които нямахте! Освен това от 1980-а Гърция живее в един измислен свят. Избира си правителство, увеличава безмерно заплати и пенсии, икономиката се срива и после протягате ръка да просите помощ отвън. Колко пъти вече ви се случва това? През 1980-а вашата държава имаше дълг, който възлизаше на тридесет процента от БВП, а десет години по-късно този процент достигна четиридесет и пет. Тази огромна гръцка държава, пропита с корупция, ендемична шуробаджанащина и неефективност, които задушават народа ви от десетилетия. — Сеп постави ръка на гърдите си. — Нима вината за това е на Германия?

— Сега пък миналото — протестира гъркът. — Щом искате да говорим за миналото, защо не споменем времето, когато Германия окупира Гърция и осъди триста хиляди души на гладна смърт в Атина през зимата на 1941–1942 г., след като разграбихте всичките ни запаси от храна и гориво? Щом ви се говори за миналото, защо не кажете за клането в Калаврита, когато са били екзекутирани всички мъже над четиридесетгодишна възраст? Щом ви вълнува миналото, защо не говорите за златото, което нацистите откраднаха от Гръцката банка и което никога не върнаха? Или за парите и имуществото, отнети от населението, което оставихте дори без връзки за обувки? Защо не говорите за това?

— Германия изплати на Гърция репарации в размер на повече от сто милиона марки, съгласно споразумението, подписано през 1960 година. Освен това обезщети хората, подложени на принудителен труд по времето на Третия Райх. Сметките ни са изплатени.

— Такива сметки никога не се изплащат! Сто милиона марки е нищожна капка в морето от беди и нещастия, които сътворихте. Ако сметките за това, което ни отнехте, бяха правилно изчислени и актуализирани към днешни стойности, Германия би трябвало да ни плати повече от 150 милиарда евро репарации. Разбра ли, нацист такъв?

Германецът не каза нищо. Можеше да смята и знаеше, че сметката не беше измислена.

— И най-вече — продължи гъркът, палейки се все повече, — трябва да ни уважавате, защото тук е люлката на западната цивилизация!

Този аргумент разсмя германеца.

— Нима това ви дава някакви специални права? Нима ви позволява да харчите парите на другите, както ви изнася? Нима вашето минало ви гарантира имунитет, когато дойде време за равносметка? — Той посочи към Томаш. — Обзалагам се, че в Португалия и други страни има наивници, които вярват на слуховете, че на гърците им е позволено да вършат глупости, защото страната им е люлка на нашата цивилизация. Но също така се обзалагам, че ако Гърция започне да се издържа от данъците, плащани от португалците, историята за люлката вече няма да им се струва забавна. — Сеп размаха пръст. — Фактът, че страната ви е люлка на цивилизацията, не ви освобождава от отговорност! Напротив, предполага допълнителни отговорности: дръжте се на нивото на своите предци, а не като разглезени деца!

Погледът на професор Маркопуло се местеше между двамата му другари по килия, докато се питаше дали в този разговор Томаш му бе съюзник, или се бе превърнал в противник.

— Добре, когато говоря за кризата, имам предвид не толкова миналото, колкото това, което се случва днес. И днес Германия наистина има вина!

— Миналото на гръцката икономика ни разкрива един модел на поведение — обясни Сеп. — Но най-важното е, че вашата икономика не е способна да се състезава с другите европейски икономики. Влязохте в еврозоната с погрешни сметки и с мисълта, че единната валута автоматично ще ви разреши проблемите. Да, но не стана така. Напротив, положението се влоши. Единственият поминък на Гърция е туризъм, земеделие и корабостроене. Ако не броим огромните държавните субсидии, финансирани от данъците на други страни, разбира се. Това конкурентна икономика ли е? Преди се състезавахте чрез обезценяването на драхмата, което правеше вашата стока по-евтина. Но откакто сте в еврозоната, не можете да обезценявате валутата. За да компенсирате този ефект, трябваше да започнете производство на стоки, които да се купуват в цяла Европа. Освен ваканция на гръцките острови страната ви няма нищо, което европейците да искат да купят на цените, които предлагате. Какъв е изводът? Отново банкрутирахте. — Той замълча. — И чия е вината? На Германия?

— Вярно е, че икономиката ни е изостанала — отстъпи професор Маркопуло. — Но еврото трябваше да я модернизира. Винаги са ни го казвали.

Германецът въздъхна.

— Вижте, една икономика не се модернизира с магия — настоя той. — Тези, които градят гръцката икономика, са гърците, а не останалите европейци. Как би могла да се промени, щом вие не сте я променили? Дори по-лошо — парите, които получихте, бяха прахосани безотговорно. Похарчихте кредита, предоставен ви от еврозоната във формата на внос и субсидии, а икономиката ви продължи да работи при същите средновековни механизми. Впрочем нищо не работи без прилагането на незаконни средства. Укриването на доходи е масово, както и корупцията.

Археологът отново се изчерви.

— Имаме някои проблеми в тази сфера, признавам, но не е чак толкова зле…

— Така ли? Преди малко не трябваше ли да подкупвате лекаря, за да ни излекува?

— Факелаки е стара културна традиция.

— Факелаки е институционализирана корупция. Тук, в Гърция, се дават подкупи за здравеопазване в държавни здравни заведения и за разрешително за строеж. Подкупи взимат дори данъчните инспектори, не съм ли прав?

Професор Маркопуло преглътна сухо и сведе поглед.

— Не мога да кажа, че не сте…

— Всяко гръцко семейство дава средно 1500 евро годишно за факелаки и го смята за нормално. Знам дори тарифите! Триста евро под масата за технически преглед на автомобил и две хиляди и петстотин евро за придвижване напред в списъка на чакащи за операция в държавна болница. И това е само върхът на айсберга на веселбата, която МВФ завари тук. Дъщерите на пенсионирани държавни служители получаваха пожизнена пенсия дори и след смъртта на родителите си, докато не се омъжат. Гръцката държава инициира програма, наречена „Туризъм за всички“, чрез която плащаше ваканциите на бедни хора. Гръцките железници са свръхсубсидирани и превозват толкова малко пътници, че пътуване от Атина до Солун би излязло по-евтино с такси. Страната няма производство, но при въвеждането на МВФ минималната заплата тук е била 750 евро, почти двойно повече, отколкото е в Португалия. А пенсиите? — Германецът се разсмя. — Тук приказката достига своя връх! Размерът на пенсията в Гърция бе фиксиран на 96 % от заплатата, повече от два пъти над ставката в Германия. Възрастта за пенсиониране тук беше само 58 години, докато в Германия е 67. Вие пенсионирахте по-рано дори хора с предполагаемо рискови професии и полагащи тежък физически труд като фризьори, работници на автомивки, радиотехници, рецепционисти в турски бани…

Археологът раздразнено махна с ръка.

— Добре, малко сме прекалили — призна той. — Но това не е причина да се държите с нас по този начин!

— Единственото, което се изисква от вас, е да бъдете разумни и да харчите само парите, спечелени в страната, а не парите на другите — каза Сеп. — Вие предприехте нереална социална политика и решихте да я плащате с чужди пари. Нарекохте тази огромна илюзия „модернизация на икономиката“. Но както става ясно, пиршеството не може да трае вечно. Не е рентабилно. Когато истината лъсна, какво направихте вие? Протегнахте ръка и поискахте да платим за вашите прегрешения. Спасението на страна, която похарчи толкова зле нашите пари, е кражба от германските данъкоплатци! И вместо да проумеете къде сте сбъркали и да разберете нашите възражения, вие ни превърнахте в изкупителна жертва. — Той разпери ръце. — Сякаш вината е на Германия!

В килията настъпи неловка тишина. Професор Маркопуло, изглежда, се бе отказал да спори. Когато видя, че се е предал, Сеп Самер реши да му спести нови поводи за срам. Оставаше Томаш, който мълчаливо следеше разговора и се изненадваше все повече от обема на информацията, с която германецът разполагаше. Струваше му се необичайно, че един турист може да е толкова добре запознат с икономиката на Гърция.

— Кажи ми, Сеп — попита той, — с какво се занимаваш?

— Имам малък хотел в Дармщат.

Тези думи увеличиха изумлението и любопитството на португалския историк.

— Как така един хотелиер от Дармщат знае толкова много за гръцката икономика?

При този въпрос сините очи на германеца заблестяха. Устните на Йозен Самер се разтегнаха в горда усмивка и лицето му почти сияеше, когато дойде моментът да разкрие източника на информацията си — мястото, откъдето всички германци можеха да се осведомят как Гърция харчи техните пари.

— Ach, много просто! — възкликна той. — Прочетох го в Bild Zeitung^[4].