Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Томаш Нороня (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Mão do Diabo, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Стаси 5 (2021)
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Ръката на Сатаната
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 17.10.2014
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1339-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352
История
- — Добавяне
LXVI
Река Арно ромолеше тихо, но песента на водата мигновено бе заглушавана от колите, които преминаваха по малката странична уличка. Седнали на страничния зид, укрепващ коритото на реката, Томаш и Ракел се преструваха на просяци, молещи за милостиня, и наблюдаваха входа на Уфици откъм фасадата на Вазари. Входът обикновено беше отворен за посетители, но сега имаше бариера и движението се координираше от едър мъж. През последния час там се забелязваше раздвижване.
— Виж, идват още — прошепна Ракел, сочейки към трите силуета, които се задаваха отдясно. — От тях са, нали?
Без да се обръща, за да не привлича вниманието на новодошлите, Томаш тайно проследи приближаващите се силуети с крайчеца на окото си. Трима души с качулки и торби в ръцете, които идваха от моста „Понте але Грасие“. По телосложението и походката си личеше, че са двама мъже и една жена. Вървяха мълчаливо и се оглеждаха предпазливо наоколо.
— Без съмнение — отвърна португалецът, все така неподвижен. — Всичко се случва тук.
Агентката от Интерпол проследи с поглед трите силуета, които потънаха в сенките зад колоните на фасадата и изчезнаха през централния вход на Уфици.
— Филипе каза да дойдем в полунощ и да питаме за Мефистофел — напомни тя. — Не е ли по-добре да изчакаме до 12 часа?
Томаш едва забележимо махна с пръст, давайки да се разбере, че не е съгласен, и пъхна ръка в джоба си.
— Ще тръгнем, когато обстоятелствата го позволят, следвайки стриктно плана — отвърна той. От джоба му се подаваше ръкохватката на тейзъра. — Да видим дали ще се появи някой подходящ.
Останаха още няколко минути до стената; на крачка от тях на земята имаше шапка за милостиня и късче картон, на който пишеше, че са румънци и се нуждаят от помощ. Покрай тях мина още една групичка от хора с качулки — този път две жени и един мъж, и веднага след тях още четирима души — двама мъже и две жени.
Изглеждаше, че тук никой не идваше сам.
Докато обмисляха резервния план — да се представят в Уфици с истинската си самоличност, съгласно инструкциите в имейла, забелязаха двойка мъж и жена, също с качулки, скриващи лицата им, които се задаваха отляво, откъм Лунгарно дели Аркибусиери.
Томаш даде знак на Ракел, двамата се изправиха и пресякоха уличката, накуцвайки и подкрепяйки се един друг като хора с недъг. Когато стигнаха другия тротоар, те се обърнаха и тръгнаха към двамата непознати.
Малко преди да се разминат, Томаш извади тейзъра от джоба си и стреля последователно в мъжа и жената.
Двамата паднаха на земята, сгърчени от болка.
— Бързо! — прошепна Ракел напрегнато. — Помогни ми да ги избутаме встрани!
Завлякоха вцепенените тела на маскираните в тясната галерия, скрита от любопитни погледи, която водеше до „Палацо Векио“, и доближиха до носовете им памук, напоен с хлороформ. Телата им вече бяха напълно неподвижни. Докато испанката проверяваше дали наистина са в безсъзнание, Томаш прерови торбите им.
— Дозата е за два часа сън — отбеляза Ракел, вдигайки поглед към португалеца. — Е? Какво носят?
Историкът извади мръсно бяло платно от груб като зебло плат и го показа на спътницата си с доволна усмивка и дяволит блясък в очите.
— Точно каквото ни трябва — отвърна той. — Хайде, обличай се.
Прикрити от мрака, те свалиха дрехите от безчувствените тела и навлякоха одеждите им, като покриха главите си с качулките.
Преровиха джобовете им и намериха смачкан лист хартия, който веднага разгърнаха. В средата имаше загадъчно послание надраскано с молив.
Password: Marcos, 5:9
— Какво е това?
— Препратка към Евангелие от Марко — забеляза Томаш. Присви очи. — Изглежда, това е паролата за достъп в Уфици.
Ракел го погледна, изпаднала в паника.
— За бога, откъде ще намерим Библия, за да прочетем този стих?
— Няма как — отвърна историкът, поглеждайки часовника си. — Вече е почти единадесет. Ще трябва да импровизираме.
Без да й остави време да възрази, Томаш поля с вино дрехите на изпадналите в безсъзнание мъж и жена и ги остави в един тъмен ъгъл на закритата алея. Ако някой минеше и ги видеше, щеше да си помисли, че са просто заспали пияници. След това взе едната чанта и даде знак на спътницата си да направи същото. Не много убедена, Ракел нарами чантата на упоената жена и двамата тръгнаха към входа на Уфици, превъплътени в двойката с качулките.
— Да не си полудял? — прошепна разтревожено тя. — Не можем да влезем, преди да прочетем този стих в Библията!
— Няма време.
— Но… така ще ни хванат!
— Трябва да рискуваме, нямаме избор!
Минаха през входа откъм фасадата на Вазари и веднага се натъкнаха на едрия мъж, контролиращ достъпа, който им препречи пътя към вътрешния двор на Уфици.
— Как ти е името?
Томаш се слиса, без да знае какво да отговори.
— Доменико — каза накрая той, импровизирайки с първото име, което му хрумна. — Казвам се Доменико.
— Не това, идиот такъв! — озъби му се ядосано той. — Паролата. Как ти е името?
В същия миг историкът разбра, че това беше тайният въпрос. Трябваше да отговори. Но що за отговор изискваше тайният въпрос? Помисли секунда и заключи, че ставаше дума за цитата от Евангелие от Марко, отбелязан на листчето, намерено в джоба на жената, която бяха оставили в безсъзнание близо до „Понте Векио“. Опита се да си спомни какво е чел от Евангелие от Марко и тогава се сети за епизода с изгонването на нечистите духове в Гераса, в който Исус попитал един нечист дух за името му.
— Легион — изстреля Томаш, сякаш думата бе неговият спасителен пояс. — Легион ми е името, понеже ние сме много[1].
Охранителят отстъпи встрани.
— Можете да влезете — каза той, посочвайки към една врата вдясно. — Качете се до третия етаж. Мъжете се преобличат в зала „Липи“, жените — в зала „Леонардо“, а церемонията ще се проведе в зала „Ботичели“, която се намира между „Липи“ и „Леонардо“. Побързайте, защото вече закъснявате.
Преди да сторят нещо, което би могло да ги издаде, двамата закъснели побързаха да изчезнат зад посочената врата. Ракел бе смаяна от хладнокръвието на историка.