Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (42)

XL

Мерцедесът с тъмни стъкла обиколи бавно кръговото кръстовище и спря до тротоара, близо до телефонната кабина, откъдето същата сутрин Томаш се беше обадил на Ракел и в старческия дом. Историкът и агентката от Интерпол стояха притиснати един до друг на задната седалка под зоркия поглед на едрия похитител.

Декарабиа изключи мотора, обърна се назад и се взря в двамата заложници.

— Сега ще излезем — информира ги той. — Пистолетите ни ще са в джобовете на саката, готови за стрелба, в случай че се наложи. Не искам и едно погрешно движение, ясно ли е? — Той посочи към Ракел, но не отмести поглед от португалеца. — Ако някой от банката забележи нещо нередно, нашата красавица ще отнесе куршум в главата. — Размаха пръст срещу Томаш. — И ако нещата излязат от контрол, ти ще я последваш. Няма да има кой да разкаже историята. Разбрахме ли се?

Историкът също се взираше в нападателя.

— Ако ни убиете, няма да намерите диска…

Декарабиа равнодушно сви рамене.

— И какво от това? — попита той с пълно безразличие. — Задачата ни е да накараме този диск да изчезне. Ще е чудесно, ако го намерим, разбира се. Но ако материалът се изпари, това напълно ни устройва. — Той вдигна пръст предупредително. — Затова умната, нали? Без номера.

Остана така за момент, докато жертвите му обмислят казаното от него, след това отвори шофьорската врата и слезе. Задните врати на мерцедеса се отвориха с изщракване и пътниците излязоха на улицата. Беше горещо и слънцето опари откритите им лица. Томаш вдигна ръка над очите си и погледна към банковия клон, в който бе влязъл същата сутрин.

Декарабиа му направи знак да върви напред с него, другите двама веднага застанаха от двете страни на Ракел и тръгнаха зад тях. Минаха по тротоара и автоматичните врати на банката се отвориха със съскащ звук. Влязоха вътре и Томаш, следван от цялата група, се отправи към гишетата.

— Здравейте — поздрави той служителката. — Бих искал да видя сейфа си, моля.

— Имате ли документ за самоличност?

— Заповядайте.

Португалецът подаде личната си карта на банковата служителка и притеснен от това, че трябваше да се преструва пред похитителите, даде знак на Ракел да направи същото. С двете карти в ръце, служителката въведе имената в системата и зачака. Като не видя резултат на името на Ракел Мария де ла Конча Гонсалес, на лицето й се изписа недоумение.

— Госпожицата не е…

— Тя беше с мен — побърза да обясни Томаш, преди служителката да провали всичко. — Вижте добре, в сейфа има наши вещи.

Служителката сви рамене; вярно, че не се случваше често, но все пак не беше необичайно, нито забранено клиент да получи достъп до сейфа си, придружен от приятел. Намери в системата името Томаш Нороня и се увери, че снимката съответства на човека пред гишето. Надзърна за последно в екрана и се взря в новия клиент.

— Сметката е открита тази сутрин, нали? — попита тя реторично, сякаш говореше на себе си и не очакваше отговор. — У вас ли е ключът от сейфа?

Историкът го извади от джоба си и й го показа.

— Ето го.

Служителката се надигна, за да погледне зад преградата, огледа фоайето и съзирайки мъж от охраната, който наблюдаваше входа на банката, му даде знак, сочейки клиента.

— Естебан, моля те, придружи господата до сейфа им.

Охранителят ги покани с жест и видя, че групичката от петима души го последва. Свъси вежди; рядко се случваше толкова хора да влизат при един сейф, но тъй като не бе забранено, той си замълча и продължи да върви. Минаха по коридора и стигнаха до метална врата, която мъжът отвори, набирайки код за сигурност на цифровата клавиатура на стената.

Влязоха в залата със сейфовете и Томаш, по настояване на Декарабиа, се обърна към охранителя.

— Muchas gracias — благодари той. — Знам кой е нашият. Бихте ли изчакали отвън, моля?

Мъжът се обърна и се върна до вратата. Декарабиа даде знак на по-слабия, сочейки към охранителя на банката.

— Остани с него — прошепна той. — Ако се наложи, го елиминирай.

Агентът тръгна към изхода, оставяйки другарите си с двамата заложници. Четиримата се скупчиха около сейфа. Приличаха на банда крадци и Томаш, чувствайки се притиснат, се обърна към Декарабиа.

— Направете ми място — протестира той. — Не мога да помръдна.

— Не искам да мърдаш — сряза го похитителят, усмихвайки се злобно. — Млъкни и отвори сейфа.

Португалецът се намръщи, обърна се към сейфа и пъхна ключа. Вратата се отвори с леко изщракване и като пещерата на Али Баба разкри своята тайна. Похитителите се взряха с любопитство в тъмното пространство, опитвайки се да разберат какво крие. Виждаше се обемист плик, поставен на дъното, но мракът не позволяваше да различат дали вътре няма и още нещо.

— Това е пликът — каза Томаш, като се усмихна приканващо.

— Искате ли да го извадите?

Декарабиа недоверчиво се взря в него; усмивката на заложника будеше подозрение. Дали не му готвеше капан?

— Ти го извади.

Португалецът това и чакаше.

Пъхна ръка вътре и пръстите му докоснаха гладката повърхност на плика, намери отвора пипнешком, сякаш ръката му бе паяк, който опознаваше неизвестното, и напипа студеня твърд предмет, скрит в плика.

Тейзърът.

Хвана го здраво, намествайки го удобно в ръката си, и постави показалец на спусъка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се подготви за решителния момеят. Преброи наум до три и светкавично извади тейзъра от сейфа и го насочи към гърдите на Декарабиа.

Натисна спусъка.

Чу се щракване и похитителят извика от болка. В следващия миг едрият нападател извади глока, скрит в джоба му, но нямаше време да действа, защото Томаш вече бе насочил тейзъра към него и бе изстрелял нов електрически разряд.

Чули виковете, двамата мъже, които чакаха до вратата, нахлуха в залата. Похитителят бе извадил пистолета си, а охранителят не проумяваше какво става.

— Qué pasa? — попита той слисан. — Какво става?

В този момент Ракел демонстрира наученото на тренировките. При вида на двамата похитители, които се гърчеха на пода, агентката от Интерпол се приближи до по-едрия и изтръгна пистолета от ръката му.

Чу се изстрел.

Тялото на охранителя се строполи на пода, главата му бе раздробена като пъпеш; третият нападател го бе застрелял, за да не му се пречка. След като се бе отървал от него, скочи към коридора със сейфовете, за да стигне до мишените, с протегнати напред ръце, които стискаха пистолета, с пръст на спусъка, готов да открие огън.

Нов изстрел.

Този път беше Ракел. Улучен в корема, нападателят, който идваше от изхода, се преви и рухна на пода. Забелязал, че Декарабиа започва да се съвзема от електрошока, Томаш отново насочи тейзъра към него и натисна спусъка, но този път оръжието не проработи. Батерията бе изтощена.

Съзнавайки, че шансовете им да се измъкнат бързо намаляваха, той хвана испанката за лакътя и я задърпа.

— Бързо! — извика той с треперещ от напрежение глас. — Трябва да се махнем, преди да са се съвзели!

Ракел се поколеба. Държеше глок в ръцете си, но си даде сметка, че враговете й ще се бият до смърт. Беше простреляла един, но дали беше способна да убие другите двама, докато все още не можеха да се защитават? И секунди след като се съвземат, щяха ли да се оставят да ги залови? И ако не, щеше ли да има кураж да ги застреля? Отговорът и на трите въпроса, съзнаваше тя, беше не.

— Хайде! — настоя Томаш отчаяно. — Трябва да бягаме!

Излязоха тичешком от трезора и хукнаха по коридора, който водеше към фоайето. В този момент алармената система на банката се задейства — все пак в сградата току-що бяха проехтели два изстрела, но бегълците успяха да се доберат до улицата, преди външните врати да се заключат.