Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (64)

LXII

На Томаш му се искаше да говори на публиката — стар навик на професора, запален по големите аудитории, но имаше усещането, че за да имат ефект, думите му не трябва да бъдат насочени към зрителите, които изпълваха големия салон на „Палацо Векио“, а към съдията. Оправи сакото си, осъзнавайки, че изглежда доста неугледно след многобройните изнурителни пътувания, които бе предприел през последните четиридесет и осем часа, и се покашля.

— Казвам се Томаш Нороня и съм професор по история в Лисабон — представи се той. — Имам приятел от детството на име Филипе Мадурейра, който, както току-що разбрах, е бил нает от почитаемия главен прокурор на Международния наказателен съд като член на екипа, разследващ престъпленията срещу човечеството, свързани с кризата. Докато е работил по случая, моят приятел Филипе се натъкнал на двама френски специалисти, които преди няколко години били назначени от предишния председател на Европейската комисия да разследват подозрения за изтичане на информация от самата комисия. Те били наети тайно, за да не разберат хората, изнесли тази информация, и били упълномощени да следят цялата изходяща комуникация на служителите в сградата, включително имейли и телефонни разговори. Тъй като предишният председател на Европейската комисия беше португалец, голяма част от работата на двамата специалисти била съсредоточена в португалските офиси, където подозренията за изтичане на информация били най-големи, макар че другите отдели в сградата също са били подслушвани.

Притеснен от онова, което чуваше, съдия Сит се размърда на мястото си.

— Това подслушване било ли е разрешено от съдия?

Томаш отвори уста, за да отговори, но главният прокурор го изпревари.

— Да, Ваша Светлост — бързо отвърна тя, размахвайки някакъв документ. — Това е съдебната заповед, подписана от съдия Йозен.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, Ваша Светлост.

Професор Шално се приближи до катедрата на съдията и му подаде документа. Аксел Сит сложи очилата си и го прочете внимателно, преди да й го върне.

— Всичко изглежда наред — отбеляза той, като свали очилата си. Погледна към Томаш. — Продължете, професор Нороня.

— Подслушването на офисите в централата на Европейската комисия в Брюксел продължило няколко години и приключило едва когато двамата специалисти най-сетне открили виновника за изтичането на информация — каза историкът, подновявайки своя разказ. — Събраният материал бил занесен в лабораторията на французите, за да бъде подготвен за процеса срещу служителя, виновен за изтичането на информация. По това време кризата, предизвикана от фалита на „Лемън Брадърс“, достигнала Европа чрез проблема с държавните дългове. Докато преглеждали записите, двамата техници забелязали, че някои от прихванатите разговори били свързани с изясняването на отговорностите за случващото се тогава.

— Въпросното изясняване вече бе направено от прокурор Дел Понте — отбеляза съдия Сит. — Това, което разказвате, не ми се струва съществено.

— Опасявам се, че не е точно така, Ваша Светлост — възрази Томаш, махвайки с ръка към Карло дел Понте. — Господин прокурорът говори за ролята на обвиняемите, свързани с колапса, причинен от балона на недвижими имоти и от американските банки през 2008-а. Кризата, както Ваша Светлост добре знае, порази не само Америка. Европа също бе силно засегната, като се започне от Изтока, прибалтийските страни и Исландия и се стигне накрая до еврозоната. Въпреки огромната вина, която носят господата Обама, Буш, Грийнспан, Съмърс и компания, те не са отговорни за европейските проблеми. Кризата в Европа води началото си от самата Европа.

— Простете — възрази съдията, — но всички знаят, че именно колапсът в Щатите през 2008-а предизвика европейската криза.

Въпреки настойчивостта на Аксел Сит, Томаш не отстъпи от позицията си.

— Колапсът от 2008-а година, Ваша Светлост, просто ускори една криза, която вече се зараждаше в Европа заради прехвърлянето на производството към Азия, лошата структура на еврото и некомпетентното управление в някои страни. Ако „Лемън Брадърс“ не бяха фалирали, щеше да се намери нещо друго, което да отключи европейската криза. Признавам, че ако не беше американската криза, държавната дългова криза в Европа щеше да се прояви по-късно, но няма съмнение, че тя бе неизбежна, тъй като еврозоната бе разтърсвана от структурен дисбаланс и поради прехвърлянето на производството на стоки от Западна Европа към Азия. Колапсът от 2008-а ускори рухването на картонената кула на еврото и западната икономика.

Съдията нетърпеливо махна с ръка.

— Добре, добре — отстъпи той. Не му се искаше да се впуска в дискусии. — Продължете.

Историкът трябваше да се съсредоточи, за да подхване отново историята.

— И така, френските техници се свързали с един от заподозрените, за да го уведомят за събраните материали. Но както изглежда, срещата не минала добре, двамата се почувствали заплашени и се покрили.

— Заплашени ли? — учуди се съдията. — Но от кого?

— Очевидно човекът, на когото се обадили, имал нещо общо с незаконната дейност, за която става дума в записите, ако ме разбирате.

— Кой е бил този човек?

— За съжаление, не мога да ви кажа, Ваша Светлост. От документите, които ми бяха връчени от моя приятел Филипе Мадурейра, знам само, че двамата французи по някакъв начин научили, че Филипе работи за главния прокурор на Международния наказателен съд, за да разследва кризата, и в отчаянието си се свързали с него. Връчили му едно дивиди, след което изчезнали. Седмица по-късно телата им били открити в апартамент в Ница.

Съдията се ококори.

— Намеквате, че са били… убити?

— Измъчвани и убити, да. Това се казва в доклада от аутопсията.

Прокурор Шално потвърди думите му с кимване и показа един документ.

— Докладът е тук, Ваша Светлост. Ще го прибавя към останалите документи.

— Много добре — отвърна Аксел Сит, без да отделя поглед от Томаш. — И какво е направил вашият приятел?

— Малко след смъртта на двамата французи започнали да преследват Филипе, като дори блокирали банковите му сметки. Осъзнавайки, че въпросното дивиди засяга интересите на важни хора, той прекратил контактите си с приятели и познати. — Томаш посочи главния прокурор на Международния наказателен съд. — Дори с професор Шално. Просто не знаел на кого може да се довери. Въпреки че останал без пари, намерил начин да отиде в Португалия — родната му страна, и да се свърже с единствените двама души, на които вярвал — испански агент от Интерпол и мен.

— Къде е господин Мадурейра сега?

— За жалост, бе ранен. Един мъж го простреля в Лисабон.

Съдия Сит зяпна и го погледна невярващо.

— Още едно убийство? — смая се той, почти скандализиран. — Всичко това все повече ми заприличва на холивудски сценарий! Сигурен ли сте в думите си?

— Той загуби съзнание в ръцете ми — потвърди Томаш. — Официалното становище на португалската полиция е, че Филипе е загинал. Но вчера получих имейл от него, в който казва, че е избягал и се намира в болница.

Недоволен, Аксел Сит завъртя очи.

— Всичко това е прекалено объркано за моя вкус. В крайна сметка загинал ли е, или не? — Той замълча в очакване на отговор на въпроса си, но тъй като такъв не последва, продължи. — Ами дивидито? Къде е? У вас ли е?

— Не. Филипе не ми го даде.

Съдията почервеня от гняв и се обърна към главната прокурорка на Международния наказателен съд.

— Професор Шално, тази история ми се струва съмнителна. Сътрудникът ви се появява тук с някакви приказки за каубои, очевидно без никакви документи, които да ги оправдаят и без въпросния диск, уж с компрометиращи записи! Дори по-лошо! Идва тук, за да разкаже историята на един мъртвец, който му пращал имейли от отвъдното. Вие подигравате ли ми се? Този процес е прекалено важен, за да си губим времето с шеги!

— Ваша Светлост, ние просто излагаме фактите такива, каквито са ни известни — отвърна смутено професор Шално. — Знам, че всичко това изглежда съмнително, но след като събитията са се стекли по такъв необикновен начин, какво можем да направим?

Съдията не изглеждаше убеден. Хвърли гневен поглед към Томаш, сякаш му даваше последен шанс.

— Къде е дискът?

— Не е у мен, вече ви казах.

За един дълъг миг Аксел Сит се взря в него със замислено изражение. Очевидно бе, че преценяваше фактите, обмисляйки решението си.

— Покажете ми това дивиди и ще ви изслушам — заяви той. — Без него нямате работа тук. — Той хвана чукчето и се подготви да удари по масата. — Щом е така, позволете ми да сложа край на…

— Ще ви го представя утре.

Думите на Томаш прекъснаха съдията насред изречението. Ръката на съдия Сит с чукчето увисна във въздуха и той отново погледна към историка.

— В крайна сметка у вас ли е този диск, или не?

— В момента не, но утре ще го имам.

Съдията доби заинтригувано изражение.

— Защо утре, а не сега?

— Филипе ми остави инструкции как да намеря мястото, където е скрил диска, но още не съм ходил там.

— Какви инструкции?

— Ще видим утре.

Сит му хвърли гневен поглед, като едва се сдържаше.

— Професор Нороня, съветвам ви да уважавате този съд! — предупреди го той със заплашителен тон. — Ако обичате, обяснете ми какво са ви подсказали, за да мога да преценя ситуацията.

Примирен, португалецът отпусна рамене.

— Една криптограма, която успях да разгадая — обясни той. — Може ли да се приближа?

— До мен ли? Ами… добре.

Историкът извади тефтера си от куфара и отиде до катедрата на съдията.

— Не мога да прочета криптограмата пред всички, да не би някой от присъстващите да я дешифрира и да отиде на мястото преди нас — обясни Томаш, поставяйки бележника на катедрата. — Тайната на местоположението на диска се крие в тази фраза, Ваша Светлост.

GO TO satan + & SEARCH OVER SATAN’S TOMB.

Аксел Сит доби израза на човек, накаран да прочете на глас йероглифите на Розетския камък.

— Какво, по дяволите, е това?

— Обозначение на местонахождението на диска. Бих искал да ви помоля да ми дадете остатъка от следобеда, за да разгадая смисъла на посланието. Предлагам съдът да се свика пак утре, когато мисля, че ще съм в състояние да предоставя въпросния материал.

Съдията се поколеба.

— Не знам дали е редно — отвърна той с явна неохота. — Освен това утре следобед имам важно заседание в Рим и…

— Ваша Светлост, уставът на този съд предвижда продължаване на предварителното изслушване с двадесет и четири часа по молба на обвинението — напомни главният прокурор, разгръщайки споменатия устав. — Това е според клауза 14, алинея…

— Знам, знам — прекъсна я Сит. Той въздъхна нетърпеливо и отново хвана чукчето. — Добре, сега прекъсваме изслушването. Ще продължим утре в девет сутринта в същата тази зала. Обаче ви предупреждавам, че ако дискът не се появи, няма да се зачита за доказателство по делото. Обвинението имаше възможност да събере всички необходими материали и вече е време да приключим тази фаза на разследването и да пристъпим към процеса. Закривам заседанието.

Той удари по масата с чукчето.

Първото, което Томаш осъзна, бе, че заради часовата разлика началото на утрешното заседание на съда съвпадаше с момента, когато може би щяха да изгонят майка му от дома. Тази мисъл прониза сърцето му и сломи духа му. Времето изтичаше и той трябваше да разреши ситуацията в Италия възможно най-скоро, за да може най-сетне да се погрижи за майка си.

Потънал в тези мрачни мисли, историкът се обърна и се приготви да напусне залата, но вниманието му бе привлечено от странното движение на неколцина подозрителни мъже, които го наблюдаваха. Той се вгледа в тях и осъзна, че мъжете заемат стратегически места в Залата на петстотинте, подготвяйки се да го пресрещнат на изхода. В този миг си даде сметка, че предвид сериозните интереси, които това дело засяга, хората от записите на диска, който той публично бе обещал да предостави на следващия ден, не биха се спрели пред нищо, дори пред скандала да го убият пред очите на тълпата и журналистите. Човекът, който заплашваше да разруши всичко, на всяка цена трябваше да бъде спрян. Този човек беше самият той.

Трябваше да се бори за живота си.