Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (14)

XII

На трептящата светлина на свещите се виждаха фантасмагорични сенки, които непрекъснато сменяха формата си; изглеждаха гигантски, докато танцуваха и се преобръщаха по грапавите стени на храма. Свещите бяха наредени по пода във формата на пентаграм — два върха нагоре и един надолу. Струи дим се виеха нагоре като пълзящи змии и се преплитаха по средата на бавното си въздигане към тавана. Приличаха на малки вулкани, които изпускаха кротко затаената ярост.

Фигури в черни мантии с качулки мълчаливо застанаха около пентаграма от свещи с лице към амвона, втренчени в силует в червена мантия, обърнат с гръб към тях. Зад тази групичка имаше един човек с бяла мантия, който стоеше малко встрани от другите. Мъжът на амвона се обърна към своите поддръжници.

— В името на Сатаната, въздигаме този олтар на Владетеля на Ада — произнесе човекът в червено с вдигнати нагоре ръце, които описаха дъга, — Благословен да е нашият господар!

— Той ни носи радост! — отвърна орденът в един глас. — Благословен да е господарят Сатана!

Червеният силует, който явно беше водачът и ръководеше церемонията, отново взе думата.

— Нека нашият адски господар да ни благослови с помощта си!

— Той е повелител на Земята — отвърна групата. — Слава на Сатаната!

— Земята е твоя, господарю Луцифер — каза водещият на церемонията. — Помогни ми да сразя враговете си, защото аз съм твой роб. Защити ме от онези, които ме преследват.

— Спаси ни от онези, които ни мразят — произнесе групата. — Защити другите, които те почитат.

Церемонията протичаше в ритъма на паузи и отговори. Червеният силует рецитираше ритуални стихове, а орденът отговаряше в един глас с друг подобен стих.

— Ела при нас, господарю Ариман, и ни дари с нов живот.

— Ние сме твой народ и твои роби.

— Дай ни от твоята сила, за да се прославиш, господарю Сатана.

— С нея ще разгромим онези, които ти се опълчват.

— Чуй ни, всемогъщи Велзевул! Чуй ни, велики Луцифер.

— Нека нашият глас стигне до теб.

— Нека господарят на Ада бъде с вас.

— И с теб да е.

Водещият на церемонията отново разпери ръце, сякаш приемаше в сърцето си този, комуто се молеше.

— Твоя да бъде цялата сила и слава, о, Сатана, велики Луцифер, благословени Велзевул, вечни Ариман!

— Благославяме и почитаме Господаря на Земята и Ада.

Червеният силует се поклони и орденът му отвърна. След като приключи с молитвата, водещият на церемонията обходи с поглед групата.

— Братя мои, часът на голямата битка е близо — произнесе той с тържествен тон. — Враговете ни са готови за атака и в този решителен момент ние не можем да покажем слабост. — Той вдигна ръце, свити в юмруци пред гърдите си. — Ако сме сплотени — ще победим. Ако сме разединени — ще сбъркаме. В момента на удара не трябва да има милост. Победата ще е наша!

— Слава тебе, господарю Сатана!

Храмът внезапно утихна. Магус протегна дясната си ръка, посочвайки към мъжа в бяла мантия, който стоеше сам в дъното на залата.

— Декарабиа^[1], време е.

Мъжът в бяло мина през морето от черни мантии и застина пред олтара.

— Тук съм, велики Магус.

С отмерени и подобаващо тържествени движения Магус слезе от олтара и се приближи до своя прозелит^[2].

— Кой си ти?

— Наричам се Декарабиа, демонът от звездата в магическия пентаграм, който прие човешка форма, след като ти ме призова.

— Достоен ли си за демоничното си име, Декарабиа?

— Да, велики Магус.

Блестящите кафяви очи на Магус се приближиха до сините очи на Декарабиа, сякаш за да видят какво се крие отвъд. Учителят дълго се взира в тях, преди да премине към следващия въпрос.

— Готов ли си, Декарабиа, по моя заповед да… — Той замълча, за да засили ефекта на думите си. — … да убиваш?

Мъжът в бяла мантия не се поколеба.

— Да, велики Магус. Ще бъда юмрукът на Господаря на Ада, кинжалът на Ариман, стрелата на Луцифер.

Ръководещият церемонията прегърна ученика в знак, че го приветства сред тях, чуха се одобрителни възгласи от членовете на ордена, които в един глас запяха „Слава тебе, господарю Сатана“.

В следващия момент Магус кимна с глава на един силует от първата редица. Фигурата с качулка напусна групата и остави черната мантия да се свлече от тялото й, като остана напълно гола. Беше жена. Тя се качи на олтара и с флегматично движение се излегна по гръб, с разкрачени крака.

След като жената бе заела ритуална поза, Магус се обърна към последователя, когото току-що бе приел в ордена си.

— Вземи я, Декарабиа — нареди той. — Влез през нея в Братството на Сатаната.

Не бе необходимо да повтаря. Декарабиа на свой ред изхлузи мантията си и също чисто гол се качи на олтара и легна върху жената, която го очакваше.