Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (11)

IX

Една огромна и дълбока празнота се настани в живота на Томаш. Онази сутрин се прибра вкъщи с тежка болка в гърдите и се просна на леглото, чувствайки се изоставен и по-ограбен от всякога. Сякаш току-що го бяха обявили за безполезен, за провалил се, за нищожество, смален до незначителност, унижен, изхвърлен като парцал.

Сломен.

Да, това бе думата, която най-добре описваше душевното му състояние. Беше сломен. Сломен от живота, от университета и от кризата. Проклетата криза, която вземаше жертвите си от 2008 година и приближаваше с коварна злост, накрая го застигна. Сякаш бе получил юмрук в стомаха. Не юмрук, а ритник. Разтърси го целия, уязви най-дълбоката му същност, срази го с погубващата невинност на три думи.

„Много съжалявам, Томаш“.

Думите, които бе чул преди час, още отекваха в главата му. Деканът каза, че много съжалява. Съжаляваше ли наистина? Какъв глупак! Колко е лесно да кажеш на някого, че съжаляваш, и да продължиш с „довиждане, имам много работа“. Деканът съжаляваше, но оставаше на службата си, чувстваше се удобно, с осигурена заплата, съвестта му несъмнено бе чиста; бе уволнил свой подчинен със заучени фрази и подобаващо съчувствено изражение, но вероятно в този час вече бе забравил за случката и се забавляваше, опипвайки гърдите на секретарката си.

Томаш не беше забравил. Всъщност проблемът беше негов, нали? Проблемът на декана се свеждаше до обявяването на решението му, а проблемът на историка бе да живее с последиците от това решение. Пое дълбоко дъх и се насили да не мисли за обидата и унижението и да си внуши, че деканът просто си върши работата. Нищо лично, помисли си той.

— Нищо лично, друг път! — прошепна гневно той, изговаряйки на глас мислите, които бушуваха в главата му. — За него може и да не е лично. Глупак! Но за мен е!

Обърна се в леглото и се опита да мисли за друго. Колко самотен се чувстваше! Липсваха му жена му и дъщеря му, от които си бе тръгнал. Празнотата му причиняваше болка и отнемаше въздуха в дробовете му. Чувстваше се ужасно самотен и би направил всичко, за да заживее отново с хората, които бе изгубил. Но реалността бе друга. В Тибет беше научил, че животът е непрекъсната промяна и страданието се състои в неспособността да приемеш тази жестока истина. Животът е промяна. Ако искаше да оцелее, да се съвземе, ако желаеше втори шанс, трябваше да повярва в това.

Животът е промяна.

Тази мисъл се запечата в съзнанието му и той се вкопчи в нея като в спасителен пояс. Щом животът е промяна, онова, което му се бе случило, беше просто отражение на тази реалност. Със сигурност всичко това бе много по-лесно да се опише, отколкото да се възприеме. Но трябваше да го направи и да живее с реалността. Животът бе промяна: собственият му живот току-що се бе променил. Колкото по-бързо успееше да го възприеме, толкова по-скоро щеше да се съвземе. И за да го постигне, трябваше да се бори.

Да се бори.

Тази мисъл му даде сили. Томаш стана от леглото с неочакван ентусиазъм, решен да превърне слабостта в сила. Отиде до бюрото за бележника с телефони. Щом Нов лисабонски университет се лишаваше от неговите услуги, други университети бяха готови да убиват, за да го имат в редиците си. Можеше ли да се съмнява?

Когато затвори телефона за последен път днес, вече минаваше пет следобед и усещането за поражение отново вземаше връх. Беше се обадил в Лисабонския университет, в Католическия университет, в университетите в Коимбра, Порто, Миньо, Евора; опита в частните университети като Лузитанския, университета „Фернандо Песоа“ и други.

Всичките му контакти, всичките му телефонни разговори се оказаха безполезни. Резултатът бе нулев.

„И тук сме в криза“, казал бе колегата му в Коимбра. „Съкращаваме преподаватели, намаляваме разходите, закриваме специалности. Държавата плаща малко, частните фирми изнемогват и намалиха заявките, студентите се отказват, защото семействата им не могат да плащат образованието им; положението е тежко и ще става още по-тежко. Казват, че правителството ще прави още съкращения, че «Тройката»^[1] ще наложи нови изисквания и пазарът ще продължава да се свива“. Докато провеждаше телефонни разговори, за да уреди нещо, и търсеше номера на катедрата по история в университета в Порто, мобилният му иззвъня. Взря се в него обнадежден. Дали най-сетне ще получи положителен отговор?

— Професор Нороня?

От другата страна на линията прозвуча женски глас, който Томаш не успя да разпознае; може би секретарката на някой ректор с предложение, което да го извади от дупката, в която бе пропаднал.

— Да, аз съм. С кого говоря?

— Казвам се Мария Флор…

— Как?

— … от Дом за отдих.

Тъй като мислеше за разговорите си с университетите, на историка му бяха нужни няколко секунди, за да разбере. Обаждаше му се директорката на дома, където живееше майка му.

— Какво има? — разтревожен попита той. — Майка ми добре ли е?

Рядко му се обаждаха от там и винаги, когато това се случваше, бе свързано с проблеми с майка му.

— Всичко е наред, не се притеснявайте. — Директорката на дома се поколеба. — Предвид обстоятелствата, разбира се. Но, да, тя се чувства добре.

— А! — въздъхна Томаш с облекчение. — Тогава за какво… тоест, с какво мога да ви бъда полезен?

Гласът се прокашля, сякаш опипваше почвата, преди да продължи.

— Бих искала да дойдете в Коимбра — отговори тя накрая.

— Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Проблем ли има?

— В известен смисъл. Но няма връзка със здравето на майка ви. Бъдете спокоен — побърза да изясни тя. — Можете ли да дойдете?

Томаш разтърка слепоочията си с върха на пръстите. Последното, от което се нуждаеше в този момент, бе да пътува до Коимбра.

— Не може ли да ми кажете по телефона?

— Опасявам се, че не. Това е… деликатна тема.

От друга страна, вече няколко седмици не бе посещавал майка си. Беше време да отиде, а и тя му липсваше. Защо не сега?

— Добре — отвърна той. — Ще бъда при вас във вторник. Добре ли е?

— Чудесно.

Професорът прекара остатъка от деня в подготвяне на автобиографии, изпращане на имейли и възстановяване на стари контакти, в търсене на някакво решение. В края на поредния отказ колегата му от университета в Миньо го подсети, че с неговата квалификация би могъл да си уреди място в британски или френски университет, а познанията му по древни езици може би щяха да заинтригуват някое американско или израелско учебно заведение. Емиграцията на този етап не влизаше в плановете му.

— Само в краен случай — отвърна Томаш, категорично отхвърляйки идеята. — Ако е за някой друг ангажимент, свързан с експертна оценка — става, правил съм го много пъти и честно казано, дори ми харесва. Впрочем преди седмица бях нает от Археологическия музей в Атина за такава консултация. Но… да работя в чужбина? Не, в никакъв случай. Майка ми живее тук и аз няма да я изоставя. Бих приел само ако умирам от глад и нямам друг изход.

След това Томаш обмисли възможността да смени професията си; в крайна сметка никой не го задължаваше да бъде историк до края на живота си. Обади се на Матиаш, колега от гимназията в Кащело Бранко, който заемаше ръководна позиция в компания за търговия на дребно. С него се чуваше често. Попита го дали при тях има нещо интересно и с перспектива. Както можеше да се очаква, Матиаш се зарадва на обаждането, но побърза да обясни, че нещата при тях вървят на зле. Съкращаваха персонал и нямаше изгледи за нови назначения, освен за хамали — работа, от която Томаш очевидно не бе заинтересован. Освен това вече бе стар, за да носи кашони.

— Кога ще свърши това, господи? Няма пари за нищо. Ние, които преди пет години прекарвахме ваканциите на Карибите с пари, които банките ни умоляваха да приемем с нищожни лихви! — оплака се Матиаш, като приключваха разговора. — Дори ми се обаждаха вкъщи, за да питат дали не искаме още един малък кредит. Забележете колко е ниска лихвата, казваха, хайде, ще имате парички отгоре, ще заведете жената и хлапетата до Канкун и до Пунта Кана, ние ще ви дадем пари, защото сме печени, не сте ли гледали рекламата ни по телевизията как предлагаме кредити като топъл хляб? А сега?

А сега Томаш беше останал без работа.