Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (24)

XXII

Не беше лесно да натиска газта по лисабонските улици, макар движението да не бе толкова натоварено, както преди време; може би защото Томаш не беше се качвал на мотор от години и му липсваше практика. Въпреки това ускори още малко и усети, че с всяка изминала минута става все по-ловък и уверен. Също като карането на колело — веднъж научиш ли се, не се забравя.

— Е? — извика той назад. — Изплъзнахме ли му се?

— Не. Трябва да караш по-бързо!

— По-бързо ли? — запита се Томаш. Как? По-бързо от това му се струваше невъзможно или поне неразумно. Вятърът брулеше лицето му и той се опитваше да намери нужния баланс между скорост и ловкост, за да поддържа минимална сигурност, но истината бе, че на кавазакито се возеха двама, а това беше допълнителна тежест, която нарушаваше равновесието и го забавяше с така необходимите няколко метра. Как би могъл да бъде по-бърз?

— По-бързо!

Гласът на Филипе го пришпорваше и Томаш разбра, че преследването не трябва да продължава, докато на единия му свърши горивото. Това означаваше, че има петдесет процента шанс да ги хванат; не можеше да се доверява на подобни вероятности. Освен това бе почти сигурен, че ще ги пипнат преди това; онзи беше сам на мотора и имаше по-голяма свобода на движение. Имаше нужда от план. Но какъв? Какво можеше да стори? Колкото и да натискаше газта, преследвачът не се отлепяше от него — същински кърлеж.

Караха по „Авенида да Индия“ и историкът си даде сметка, че приближават кея „Содрè“. Като по чудо или може би защото обстоятелствата го притискаха, в ума на Томаш започна да се оформя една идея.

План.

— Онзи зад нас — заговори той на приятеля си — португалец ли е, как смяташ?

— Не, разбира се, че не. Със сигурност е чужденец. Защо?

Томаш не отговори. Мина на червено пред кея, избягна трафика от другата страна и пое по „Рибейра даш Науш“ до „Терейро ду Пасо“, убеден, че тази смела маневра му бе спечелила няколко ценни секунди. Погледна надясно и забеляза едно касилейро^[1], което се поклащаше до кея, приготвяйки се за курса през Тежу до отсрещния бряг. Мотоциклетът скочи на тротоара срещу кея „Колунаш“, ускори до кея с корабчетата и спря рязко със свистящи гуми пред склад с мръсни варосани стени; задната гума се въртеше като на мотокрос.

— Слизай! — нареди историкът, докато избутваше Филипе от мотора. — Чакай ме тук!

Блъсна го толкова силно, че Филипе падна на земята.

— Какво правиш?!

Томаш отново не отговори, не защото не искаше, а защото нямаше време. Завъртя манивелата на ускорителя и потегли с рев сред облак лилав дим, който ауспусите на кавазакито бяха изпуснали на един дъх, обратно по същия път.

Преследвачът изникна пред него.

— Да те видим сега — процеди през зъби. — Да видим дали ще ти хареса от ловец да се превърнеш в дивеч.

Ускори в посока на непознатия и усети колебанието му. Явно беше изненадан и объркан от смяната на тактиката на жертвата, която сега се бе превърнала в хищник. Всичко се случи толкова бързо, че мъжът с пистолета нямаше време да реагира. Томаш се втурна към него като куршум и в последния момент завъртя кормилото и с рязък завой удари другия мотоциклет със задната гума.

За миг светът сякаш изгуби смисъл; асфалтът беше отгоре, а синьото небе — долу; преди секунда седеше на мотоциклета, а в следващата се търкаляше на земята, повален от сблъсъка. Превъртя се и остана неподвижен на тротоара, утешаван от меланхоличните писъци на чайките, накацали по върховете на потопените пилони на пристана.

Томаш започна да усеща тялото си.

Като полежа известно време на земята, страхувайки се да помръдне, започна да проверява дали може да движи пръстите си. Успя. След това се опита да разбере дали усеща болка. Като се изключат натъртванията по тялото, изглежда, беше добре. Раздвижи ръцете и краката си и не забеляза нищо необичайно.

Изправи се предпазливо и хвърли поглед към неприятеля си. Пред кея „Колунаш“ движението бе спряно; по средата на улицата имаше два обърнати мотора върху огромно петно масло; съзря врага, който седеше на асфалта, замаян от шока. Томаш разбра, че не го бе зашеметил, но поне бе получил възможността, от която се нуждаеше.

Затича се, отначало предпазливо, тъй като не бе сигурен дали не се е наранил при катастрофата, но когато се увери, че е добре, хукна по-бързо към кея с корабчетата на няколкостотин метра по-нататък. Видя Филипе, смаян, вцепенен и объркан, и посочи към корабчето, което се готвеше за отплаване.

— Хайде! — каза той. — Бързо!

— Но… но… нямаме билети.

Ако не тичаше, Томаш щеше да извърти очи. Кой, по дяволите, би помислил да си купува билети в такъв момент? Ако се наложи да платят глоба, ще го направят! Какво е една глоба пред въоръжен мъж, който ги преследва, за да ги убие?

— Тичай!

Гомаш го дръпна за ръката, но в същия миг усети, че приятелят му пада.

— Ах…

Чу изстрел и разбра, че Филипе е прострелян; както винаги, куршумът бе по-бърз от гърмежа, произведен от пистолета.

— Филипе! — извика Томаш, напрягайки всички сили, за да го накара да се изправи. — Ставай!

Надигна главата му и я извъртя, за да види лицето му. Беше блед, зениците му потрепваха като стрелката на компас, изгубила севера, но все пак не бе изпуснал скъпоценния си плик. Сигурно е нещо важно, помисли си Томаш, изумен от настойчивостта, с която приятелят му стискаше хартията. Надникна и видя петно кръв, което се разширяваше и започваше да се стича по гърба му. Беше прострелян там.

Вдигна глава и се огледа. В далечината видя мъжа в черно, който се бе изправил и вървеше към него. Май влачеше левия си крак, но това не го бавеше особено. Погледна встрани и си даде сметка, че корабчето ще потегли всеки момент. Приятелят му продължаваше да лежи на земята и скоро щеше да загуби съзнание. Спешно се нуждаеше от лекар. Какво да прави? Помисли си, че трябва да потърси помощ, но си спомни, че мъжът с пистолета се приближаваше бавно, но сигурно към тях. Немислимо беше да останат на брега. Пое си дълбоко дъх и вдигна Филипе с усилието на щангист на олимпийски финал.

Приятелят му се оказа доста тежък, не беше чудно, че не е във форма. Сигурно се тъпчеше като прасе, лакомникът. Клатушкайки се като пияница, тъй като тежестта в ръцете му ограничаваше движенията му, Томаш се завлече до кея и с последни сили успя да скочи в корабчето.

Вече бяха отплавали за Касиляш, когато на борда разбраха, че гърбът на единия от двамата пасажери, качили се последни — този, който изглеждаше заспал, бе целият в кръв. Хората от екипажа искаха да се върнат; и дума не можеше да става да продължат курса в подобна ситуация, но Томаш им обясни, че не трябва да го правят — приятелят му бе прострелян, а нападателят ги чакаше на кея. Да ги върнат там, означаваше да ги предадат на убиеца.

Хората от екипажа го изслушаха недоверчиво: историята приличаше на плод на богато въображение, на епизод от американски филм, но състоянието на ранения и петното кръв на палубата бяха доказателство, че наистина се бе случило нещо ужасно, и в последна сметка все пак се съгласиха да продължат.

Капитанът се прибра в кабината и след секунди гласът му се разнесе от високоговорителите на корабчето.

— Уважаеми пасажери, моля за вашето внимание — започна той. — Ако на борда има лекар, моля спешно да се яви при екипажа. Благодаря.

В началото никой не помръдна; почти бяха загубили надежда, че сред пасажерите на корабчето има лекар, когато една госпожа на средна възраст си проправи път между хората и се приближи до мястото, където бяха Томаш с двама моряци и Филипе, положен в краката им.

— Казвам се Авелина и съм медицинска сестра в болницата „Санта Мария“ — представи се тя. — Тъй като очевидно сред нас няма лекар, може би аз ще успея да помогна.

Предложението й веднага бе прието. Авелина коленичи до ранения и смръщи чело, като видя тейзъра, затъкнат в колана на мъжа, но не каза нищо. Разряза ризата му с ножица и откри потъналия в кръв гръден кош. Поради липса на преварена вода тя поиска минерална и изми гърба на Филипе. Над кръста имаше малка потъмняла дупка, очевидно бе входната рана от куршума. Жената внимателно я прегледа, след което огледа главата и безизразните очи на пациента.

— Е, сестра? — попита нетърпеливо Томаш. — Какво мислите?

Авелина въздъхна.

— Имам няколкомесечен стаж в травматологията преди години, но днес работя в педиатричното отделение — обясни тя. — Затова мисля, че не е разумно да поставям диагноза…

Извинението не бе приемливо за историка.

— Добре, но как ви се струва? Ще оцелее ли?

Медицинската сестра прехапа устни, отказвайки да изрази позиция, но същевременно разбираше, че трябва да каже нещо.

— Роднина ли сте?

— Не, приятел — отвърна припряно той с тон, който издаваше раздразнението му. — Кажете какво става!

Авелина сви рамене. Щом така настоятелно искаха да чуят нейната диагноза, тя щеше да я каже.

— Не можем да сме сигурни — поде накрая тя. — Трябва да направим компютърна томография, за да видим кои области е засегнал куршумът… — Тя се поколеба. — Но ако гилзата е пронизала черния дроб, далака или панкреаса… това никак няма да е добре.

— Какво точно означава „никак добре“?

Авелина отново се запъна.

— Може да не оцелее.

Томаш се взря в приятеля си. Трудно му бе да повярва в подобна развръзка. Нима бе възможно Филипе да дойде при него, да го помоли за помощ и накрая да… умре?

— В безсъзнание ли е?

Медицинската сестра махна неопределено с ръка.

— На моменти се съвзема, после отново губи съзнание — отвърна тя. — Но ако се наложи, вероятно ще можем да го събудим.

Томаш си пое дълбоко дъх.

— Тогава го направете — помоли той. — Трябва да говоря с него.