Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (41)

XXXIX

Застанали прави с лице към стената, вдигнати ръце и разтворени крака, Томаш и Ракел бяха претърсени от най-едрия сред нападателите, които бяха нахлули в апартамента. Мъжът взе пистолета на агентката и възползвайки се от случая, опипа гърдите й.

— Чудесен материал!

— Махни си лапите оттам, cabrón — извика испанката, опитвайки се да го удари с лакът. — Как се осмеляваш да ме докосваш с мръсните си ръце!

Мъжагата хвана ръката й и я изви назад, но Декарабиа го спря.

— Остави я! — нареди той. — Първо да свършим работа, после си играйте.

Партньорът му задържа ръката на Ракел, докато се чудеше дали да се подчини, или да пренебрегне заповедта, но накрая я пусна. Блъсна я към стената и притисна тялото си към нейното, приближавайки устата си към ухото й.

— Когато това приключи — зашепна той през зъби с предизвикателен тон, — ще те накарам да виеш от удоволствие, красавице…

След като бяха обезоръжени и оставени на неговата милост, Декарабиа им направи знак да се обърнат и им посочи дивана. Те седнаха покорно на указаното място. Томаш с горчива ирония осъзна факта, че за втори път се настанява на този диван с оръжие, насочено към главата му. Беше невероятно как подреденият му живот само за един ден се бе превърнал в холивудски филм.

Декарабиа пристъпи напред и застана пред историка. Наведе се към него и се взря настойчиво в очите му.

— Помниш ли ме?

Томаш разгледа лицето, което го наблюдаваше, и изведнъж му просветна.

— Ти си стрелецът! — възкликна той, ужасен. — Мъжът, който ни преследва в Лисабон и уби… уби…

— … твоето нахално приятелче — усмихна се Декарабиа. — Да, аз съм. Радвам се, че не си ме забравил.

— Ах, ти, кучи…

Задавен от ярост, по средата на ругатнята Томаш не се сдържа и замахна с юмрук към похитителя си, но Декарабиа вдигна ръка и парира атаката. В следващия момент го удари с опакото на ръката, с която държеше беретата. Ударът бе толкова силен, че главата на португалеца се блъсна в стената.

— Приятелчето ти трябваше да се държи добре — изръмжа тихо нападателят. — Криеше нещо, което не беше негово, а това не е редно. — Той отново се наведе над жертвата си, която изглеждаше зашеметена. — Къде е дивидито?

Томаш искаше да се свие, за да се защити, но гордостта му бе по-силна. Все още замаян, той срещна погледа на противника си.

— Нямам никакво дивиди — процеди той предизвикателно. — Освен ако не говориш за последния филм на Стивън Спилбърг „Идиоти по следите на изчезналия диск“.

Без да изпуска жертвата си от поглед, оглеждайки я отгоре до долу, Декарабиа бавно се изправи. Лицето му се изкриви в цинична усмивка, в която нямаше хумор, а само презрение.

— Много си духовит, нали? — подхвърли арогантно той. — Да видим дали ще продължиш да се смееш.

Направи стъпка встрани, с рязко движение сграбчи Ракел за косата и я дръпна силно.

— Ay, coño! — извика тя от болка. — Пусни ме!

Декарабиа бръкна в задния си джоб и извади швейцарско ножче. Приближи го до жената и го отвори, притискайки острието до лицето й.

— Сега ще нарежа това прелестно лице — заяви той, плъзгайки острието по зачервената кожа на жертвата си. — След това ще я одера жива, много бавно, парче по парче, а ти ще гледаш шоуто. — Той повдигна вежди и се изсмя тихо. — Ще бъде забавно…

При вида на Ракел в ръцете на нападателя с нож, който танцуваше по лицето й, Томаш си даде сметка, че трябва да отстъпи. Нима не бе видял как същият този човек убива хладнокръвно полицай в центъра на Лисабон посред бял ден? Вече знаеше, че е способен на всичко.

Пое дъх дълбоко и примирено сведе поглед.

— Какво искате да знаете?

Въпросът накара Декарабиа да се усмихне, този път искрено; бе спечелил раздаването. Прибра острието, но задържа ножчето до лицето на испанката.

— Къде е дивидито?

— Не знам.

Усмивката на нападателя изчезна; с едно движение на пръстите си той отново извади острието и го приближи до жертвата.

— Грешен отговор — изръмжа той. — Ще те попитам отново: къде е дивидито?

— Филипе го е скрил — заговори бързо историкът, за да избегне най-лошото. — Не знам къде, но той… той ми остави следа.

— Следа?

— Една шарада, която да разгадая. В нея се крие информацията, която трябва да ме отведе до диска.

Декарабиа го изгледа объркано, сякаш не схващаше смисъла на чутото.

— Защо, по дяволите, ще ти оставя шарада? Защо не ти е казал направо къде е?

— Страхуваше се, че сведенията може да попаднат в лоши ръце — отвърна португалецът. — Като момчета обичахме игрите със загадки и вероятно му се е сторило добра идея да скрие по този начин местонахождението на диска. Знаел е, че само аз ще мога да разгадая шарадата.

По лицето на Декарабиа заигра иронична усмивка, докато обмисляше онова, което току-що бе чул.

— Всичко това е толкова невероятно, че като нищо ще се окаже истина — отбеляза той. — Къде е шарадата?

Португалецът се поколеба, изглежда се двоумеше дали да признае. Но острието бе много близо до лицето на агентката от Интерпол и той разбра, че няма избор.

— Написана е върху един хартиен плик, който Филипе ми даде, преди… преди да умре.

Нападателят се обърна, погледът му зашари из апартамента, оглеждайки всички маси и повърхности, върху които би могло да се постави нещо.

— Къде е пликът?

— В банката.

Декарабиа го изгледа с изненада и по лицето му премина сянка на безпокойство.

— Коя банка?

— Когато пристигнах в Мадрид, влязох в един банков клон и наех сейф. Пликът е в него.

— Сейф? Щом е така, трябва да има и ключ…

С бавно движение, давайки да се разбере, че няма да направи нищо опасно, Томаш пъхна ръка в джоба си и извади малко ключе, което показа на похитителите.

— Ето го.

Декарабиа взе ключа и внимателно го заразглежда. След това се взря в историка и присви очи, докато го изучаваше.

— Надявам се, че не ме заблуждаваш — предупреди го той със заплашителен тон и размаха пистолета по посока на Томаш.

— Хайде, ставай!

Португалецът колебливо се изправи.

— Къде отиваме?

— В банката, разбира се. — Декарабиа посочи по-едрия от двамата си партньори. — Ти идваш с мен. — Погледна към третия похитител. А ти оставаш с нея. Няма да я докосваш, докато не приключим операцията, ясно ли е? След това прави с нея каквото знаеш.

Ракел притеснено се втренчи в Томаш, сякаш го молеше да направи нещо.

— Тя… тя трябва да дойде с нас — заекна историкът. — Иначе няма да стане.

Изненадан, Декарабиа свъси вежди.

— Защо?

— Имаме обща сметка — излъга той. — Това е условието, което поставихме, когато наехме сейфа. Трябва и двамата да присъстваме при отварянето му. Ако не сме заедно, никой от нас няма достъп до него.

Погледът на Декарабиа танцуваше между Томаш и Ракел, която потвърди думите на Томаш с кимване. Мъжът отново се взря в португалеца.

— Не каза ли, че сам си открил сметката?

Томаш го погледна невинно.

— Аз? Разбира се, че не. Тя дойде да ме вземе от Мадрид и преди да тръгнем за Сесеня, реши, че е по-добре да оставим плика в сейф. Наблизо имаше банка и се възползвахме.

Декарабиа погледна към другарите си, за да поиска мнението им, но бързо разбра, че не могат да му помогнат; тези мъже бяха изпълнители и нямаха нищо общо с планирането на операциите. Пое дълбоко дъх и взирайки се в Томаш, кимна леко с глава.

— Много добре — каза накрая той. — Отиваме всички.